Пренебрегваната реалност на безплодието


от Рейчъл Уелчер

„Дори не ми беше минавало през ума,” ми каза Жаклим. „Мислех си: разбира се, че ще имам деца. Но това не се случи.” Познавам Жаклин през по-голямата част от живота си. Тя и съпругът й са двама от най-милите хора, които ще срещнете – хора, с които бихте искали да се молите заедно, или да гледате филм – каквото и да е. Тя прави най-вкусния ябълков пай и обича да води хвалението в църква. Те са забавни и топли и със сигурност биха били прекрасни родители. Вместо това те извървяха дългия път на безплодието съпътстван от изненади, операции и загуба  – толкова много загуба. Сълзите на Жаклин са били и мои сълзи и често съм се молела Бог да им даде деца.

„Ние все още се срещаме с изненадата на хората, когато им кажем, че не можем да имаме деца,” ми каза тя.

„Но има толкова много библейски истории свързани с безплодие!” казах аз недоверчиво.

„Зная,” отговори тя. Преминахме заедно през библейските истории, които са свързани с подобна болка. Авраам и Сара. Рахил и Яков. „Анна плачела,” каза тя. „Мисля, че това е картина на вътрешно объркване. Така се усеща. Сякаш агонизираш. Безплодието засяга една на всеки 8 двойки и ми се струва, че в църквата не се говори достатъчно за това. Хората не знаят какво да ни правят.”

В една от популярните книги на модерната култура на чистотата „Невестата е облечена в бяло” (And the Bride Wore White) Дана Греш казва, че Бог се радва да награждава сексуалното ни покорство както ни дава деца. „Ако чакаш ще имаш бебета и голяма радост.” Нямам желание да демонизирам Греш, която е прекрасна божия жена. Всъщност предполагам, че ако се замисли тя не би повторила същото обещание днес. Целта й е била да насърчи младите жени да запазят секса за брака. Това  е библейско. Тя също така е искала те да разберат, че раждането на деца в брачния завет е Божия план, противопоставен на предбрачния секс и рисковата бременност сред тийнейджърите. Това обещание също така е свързано с нейното предупреждение относно сексуално пренасяни болести и физическата вреда, която те могат да причинят, включително безплодие.

Но идеята, че непокорството винаги носи лоши последствия и покорството винаги гарантира благословения, като например бебета, не е вярно. Това е просто един от множеството начини, по които евангелието на просперитета се проявява в културата на чистотата. Огледайте се. Дали хората, които са се пазили за брака винаги имат невероятен сексуален живот? Дали най-посветените мъже и жени в църквата ви винаги имат куп деца играещи пред къщата им? Четем за благословението и последствията в книгата Притчи, но това са принципи, не гаранции.

На хората запазили секса за брака не са непременно обещани деца. Нито пък сексуално неморалните са прокълнати с безплодие. Аз вярвам в божия суверенитет, но кого и кога Той решава да благослови с деца  аз не зная. Твърде често точно това неудобство относно тази тайна е причината да се правят обобщаващи изказвания както: „Ще се случи някой ден.” и „Просто се довери на Бога и Той ще ти даде желанието на сърцето ти.”

Плодовитостта е свързана с множество фактори. Лечението на рак може да доведе до безплодие. Някои автоимунни заболявания могат да направят забременяването трудно или дори невъзможно. Същото се отнася и за хормонален дисбаланс или малко количество сперма. А понякога двойките никога не получават ясен отговор защо не могат да заченат. Ние живеем от другата страна на грехопадението и нашите тела носят неговото бреме. Но в скръбта си за безплодието и  копнежа ни всичко да стане ново ние имаме един Спасител, Който познава скръбта и един Бог, Който чува всеки наш вик.

Бог разбира. Но разбира ли църквата? Независимо от това, че Писанието говори за безплодие – чакането на Сара и плача на Анна – това е една форма на страдание, която твърде често остава неадресирана. Мавра А. Райън казва, че не може да си спомни време когато „болката” на копнежа за родителство да е била признавана литургично заедно с радостта и борбите за нейното реализиране. Вместо това безплодието често бива омаловажавано като едно желание, което може „лесно да бъде осъществено чрез осиновяване”. Простия акт на признание на безплодието за страдание може да възстанови вярата на хората, които преминават през него.

Но ние се плашим от болката на другите хора, особено когато не я разбираме. Богословът Стенли Хауеруас говори за своя опит да утеши един приятел, чиято майка извършила самоубийство. Той признава: „Не исках да отида понеже знаех, че няма абсолютно нищо, което мога да направя или да кажа и което може да подобри ситуацията.” Независимо от неадекватната си подготовка той открил, че може просто да бъде там. Ние не знаем Божия план, но можем да стоим един до друг в нашето объркване и неосъществени копнежи. Заедно ние можем да се прилепваме към обещанието, че Бог е добър.

Говорих с моя приятел Аарик Даниелсън за опита на неговото семейство. И двамата се борят с безплодие. Аарик е израснал в църква и макар никой да не му е казвал конкретно: „Ако се покоряваш на Бога ще имаш деца” той винаги е виждал млади християни, които се женят и започват семейства. Той ми сподели, че той и съпругата му са се борили повече със срамът отколкото с вината. „Защо ние?” често се чудел той, гледайки лекотата, с която другите забременявали. Попитах го как църквата по-добре може да служи на хората борещи се с безплодие. „Просто като признае, че ни има и каже: „Виждаме ви.” Той добави, че когато други хора забременявали „Никога не съм искал да заглуша нечия радост. Наистина се радвам за тях, но в същото време съм и тъжен. Чувствам и двете неща.”

Спомням си трудния, но необходим разговор, който има с една моя приятелка на тази тема.  Попитах я: „Ако някога забременея как би искала да ти кажа това?” Тя направи пауза преди да отговори: „Не искам да криеш нищо,” каза тя. „Ти си ми приятелка и аз те обичам. Ще се радвам заедно с теб. Но сигурно ще ми трябва малко време.”

„Това е разбираемо,” казах й аз. И ние седяха в тишината на парка държейки чашите си с кафе, а около нас падаха есенните листа. Толкова много любов се съдържа в подобни разговори когато признаваме, че не знаем какво да направим или да кажем. Благодарна съм за търпението на приятелката ми с мен и за нейната откровеност.

Аарик ми каза, че да обичаш безплодните хора означава повече да стоиш до тях в скръбта им отколкото да им даваш лъжливи уверения и празно насърчение. И аз вярвам, че ние трябва да покажем на тези, които се борят с безплодие, че те са забелязвани в църквата и че те са ценни сега, дори и без деца. Какво би станало ако нашите проповеди и литургии включват този вид надежда, от която се нуждаят бездетните, за да опазят вярата си, ако отделим време, за да направим „видима невидимата битка с безплодието”. Представям си една служба за деня на майката, на която не само хората с деца, но и тези, които са изгубили такива или не могат да заченат са припознати, може би под формата на песен, молитва или жалейка. Има място да се радваме с тези, които се радват, но също и да плачем с тези, които плачат.

Може би една от причините, поради които пропускаме да плачем с безплодните е понеже сме твърде заети да им даваме съвети. Един ден докато вървял с учениците Си Исус видял един слепец. Човекът бил сляп от рождението си. Учениците Му веднага го осъдили: „Учителю,” попитали те, „поради чий грях този човек се  е родил сляп?” (Йоан 9:2). Исус бързо ги поправил посочвайки, че слепотата на човека няма нищо общо с потомствен грях или с наказание. „Нито поради свой грях нито поради грях на родителите му,” казал Исус „а за да се явят в него Божите дела” (Йоан 9:3).

Независимо какво е богословието ни ние често приемаме, че страданието на даден човек е следствие на негов грях. Или ако не на грях то на липса на усилия, невежество или някакъв друг личен провал. Вместо със състрадание ние подхождаме към наранения човек с предложения и препоръки.  Питала съм страдащи от безплодие хора да споделят някои от безполезните съвети, които са получавали през годините от други християни. Отговорите включват: „Просто се отпусни.” „Намери си по-добър лекар.” „Опитай това лечебно масло.” „Пробвайте тази позиция за секс.”

Карели Коан пише, че слушала проповед на п-р Джон МакАртър на празника на майката през 1987. Тя казва, че той проповядвал следното: „Затова причината да станеш богоугодна майка е най-голямата и благородна задача на жените. Бог специално е екипирал жените именно за тази цел и в Христос жените могат да изпитват пълно задоволство осъществявайки тази определена от Бога цел. Те могат да бъдат хората, които Бог е определил да бъдат.” Чувайки тези думи тя се разплакала мислейки си: „Ако това  е най-висшата и най-благородна цел за една жена трябва да приема, че колкото и да се опитвам да угодя на Бога, да ходя чрез вяра и да се изпълвам с Духа да изучавам Библията и да бъда одобрена аз винаги ще имам само второто най-добро освен ако Господ не отвори утробата ми.”

Една друга жена, Британи, казва, че хората смятали, че Бог иска да я научи на нещо – че тя трябва да се чувства по-доволна, по-малко тревожна или да престане да превръща майчинството в идол. Щом това бъде поправено Бог ще й да де деца. Други споделят, че им е казвано, че тяхното безплодие е Божия начин да им каже да осиновят дете или да станат приемни родители – притискайки ги да увеличат семейството си по определен начин без значение дали те самите се чувстват призовани за това или не. Чувала съм отново и отново как на хора е било казано, че що веднъж осиновят дете те ще забременеят понеже това се е случило на този и този. Други коментари включват: „Чакаше твърде дълго преди да се омъжиш.” „Не трябваше да поставяш кариерата си на първо място.”

Меган, която е несемейна, сподели с мен, че хората говорели за бъдещите й деца като за факт, макар тя да знаела, че е физически неспособна да зачене. Това я наранявало. Една друга жена споделя, че след като претърпяла спонтанен аборт и изгубила и двамата си родители през една и съща година приятелите й я уверили, че следващата й бременност ще бъде наред понеже „Бог няма да допусне толкова много болка наведнъж”. След седмица тя разбрала, че отново е пометнала. И аз усетих като удар в корема краткият отговор на една жена на въпроса ми как хората са се отнасяли с нейното безплодие: „Липса на вяра”. Това ме води отново до слепия човек, когото Исус изцелил. Кой беше съгрешил, за да се роди този човек сляп? Кой е съгрешил, за да не може да зачене тази жена?

Изглежда ние се чувстваме толкова неловко пред реалността на страданието, че богословито ни се оказва недостатъчно. Вместо да гледаме към Божието Слово, което е пълно с грешници-светии, които страдат, преследвани са, търпят загуба и безплодие ние се опитваме да обясним това, което Бог не е отговорил. Отричаме истината на болката. Подминаваме това, за което заслужава да скърбим и не сме в състояние удобно да седим в тишина с наранените. Това трябва да се промени.   

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.