Защо „миряните“ трябва да се занимават с богословие


от Радостин Марчев

През последните няколко десетилетия в определени християнски среди се забелязваят обнадеждаващи развития. Едно от тях, за което съм писал по-рано, е по-сериозното ангажиране на пастирите с богословие. Исторически фрагментацията между академичното богословие и пастирската грижа може да е неизбежна, но в същото време е и в много отношения негативна. През първите няколко века големите християнски богослови почти неизменно са били и пастири – ангажирани с проблемите на църквите като цяло и на отделните хора в тях. Тази перспектива им е давала един уникален поглед върху богословските проблеми, който със сигурно е намерил отражение в тяхната теология. Разбира се, богословското невежество сред известна част от пастирите е не по-малък, макар и съвсем различен, проблем. Но той неминуемо следва от не чак толкова рядко срещаната (макар и рядко признавана) нагласа, че доктриналната подготовка е една досадна необходимост, през която трябва да се премине, свеждайки я по възможност до санитарния минимум, преди да се захване с „истинското“ служение в църква.

Ангажирането на миряните с богословие е, до известна степен, обратната страна на същата монета, макар, разбира се, подобен начин на изразяване да е по своята същност дълбоко неправилен – и то по две причини.

Първо, според реформаторското разбиране не съществува друг вид човешко свещенство освен всеобщото свещенство на всички вярващи (Първосвещенеството на Христос попада в различна категория.). В този смисъл е крайно неудачно да говорим за „клир“ и „миряни“. Разбира се, повечето протестанти избират хора, които са натоварени с отговорността да проповядват словото, да отслужват тайнствата и да организират живота в местната общност, но това не означава, че изпълняващите тези функции се приемат за някакъв различен вид свещеници (както е например в православната и католическата църква).  

Второ, едно от ударенията на протестантската реформация е била да даде Библията в ръцете на всички хора и да насърчава вярващите да я четат и прилагат на практика. Това е ход, от който произлизат както положителни така и отрицателни следствия, но идеята за отговорността на всеки християнин да се занимава с изучаване на Библията по своята същност вече постулира, че той се занимава с богословие.

И двете неща – всеобщото свещенство на всички вярващи и протестантското ударение върху четенето на Библията като божие слово – са предпоставки за изучаване на богословие. Всъщност много по-важният въпрос не е дали „миряните” (при липса на по-добра дума) ще се занимават с богословие, а дали тяхното богословие ще бъде повече или по-малко добро.

***

Съществуват повече от сериозни причини редовите християни да се занимават с богословие. Вероятно най-очевидната от тях е култивиране на личното им духовно здраве. Разбира се, под занимание с богословие аз нямам предвид академично, професионално занимание, а по-скоро ясно съзнание на това в какво вярват и какви са практическите следствия от тази вяра. Това, което Дж. Пакър казва за познаването на Бога в пълна сила важи и по-общо за богословието „Чакай малко“ – ще каже някой – необходимо ли е подобно изучаване на Бога?“… Хубав въпрос, за който смятам, има убедителен отговор. Питащият предполага, че изучаването на природата и характера на Бога ще е непрактично и ненужно за живота. В действителност обаче това е най-практичният въпрос, с който някой може да се ангажира. Познаването на Бога е изключително важно за начина на живот. Както би било жестоко към индианец от Амазонка да го отведем със самолет в Лондон, да го оставим на Трафалгарския площад и да го изоставим (без да знае английски и Англия), да се грижи за себе си, така и ние бихме били жестоки към себе си , ако се опитваме да живеем в света на Бога, Комуто този свят принадлежи, и който го управлява, без познание за Него. За тези, които не познават Бога, светът се превръща в странно, лудо, причиняващо болка място, а животът – в неприятно разочарование. Без познаване на Бога, вие се самоосъждате да се препъвате и блъскате през живота си сляп, без чувство за посока и без разбиране за нещата около вас. Това е сигурен начин да прахосате живота си и да погубите душата си. Следователно започваме със съзнанието, че изучаването на Бога е полезно[1].”

Пакър добре посочва посоката, в която трябва да се търси ползата от богословието – то е практически полезно. Казано по друг начин богословието никога не трябва да с възприема като нещо чисто теоретично, просто умствен багаж, който прави човека способен да отговори „правилно” на определени абстрактни въпроси свързани с някакъв „друг свят”. Подобно богословие – ако изобщо заслужава да се нарече с това име – е мъртво и ненужно. От друга страна истинското, живо богословие ни прави способни да мислим правилно, да постъпваме адекватно в света, в който живеем и в ситуациите, в които се намираме. То ни позволява да си сверим часовниците с божията перспектива и да вземем решения едновременно съобразени с божията воля и полезни както за самите нас така и за другите.

Н. Т. Райт разказва история за негов студент, който следвал богословие. Когато веднъж един човек го попитал с какво иска да се занимава когато завърши обучението си, младежът отговорил, че желае да работи за подобряване условията в страни от т. нар. „трети свят“. „Защо тогава не се записа да учиш икономика или медицина или нещо подобно, с което да бъдеш от по-голяма полза там?,” продължил да пита човекът. „Защото богословието е по-практично,” бил отговорът. Това е вярно – поне в определен смисъл. Богословието може, или поне би трябвало да може, да води християните през лабиринта на сложните решения в личния му живот и професия – било то по въпроси за допустимостта на дадена медицинска манипулация, за спорна икономическа етика или за нещо друго. Разбира се, това не означава, че отговорите ще идват лесно и бързо – нито че тяхното приложение ще е безболезнено.  Но то би ни показало как да действаме в хармония със замисълът, с който Бог е създал света, в който живеем.

***

Местните църкви изпитват огромна нужда от богословски грамотни хора. Това се отнася дори за тези общности, в които пастирите не толерират особено това. Не просто непрактично (да не говорим за небиблейско), а направо вредно е да очакваме пастирът да върши всичко. „Миряните” (поради липса на по-добра дума) би трябвало да са активно включени в живота на местната общност. Някои от тях ще водят малки групи, мъжки и женски събирания, молитвени сбирки, ще работят с деца и младежи, ще изграждат новоповярвалите и ще отговарят на въпроси на питащите. Тези от тях, които имат необходимите способности биха могли и да проповядват (Да, макар да се очаква пастирите да са активно ангажирани с това амвонът по никакъв начин  не е територия запазена единствено за тях.). Всяка от тези дейности изисква определена богословска грамотност. Щастлива е църквата, в която има такива хора. И обратно, църква поверила подобни служения на хора с изкривени разбирания и недостатъчни познания обрича себе си да възпроизвежда същите грешки и невежество.

Богословската грамотност на хората от дадена църква в никакъв случай не би трябвало да бъде виждана като заплаха за нейния пастир. Християнските отношения не са – или поне не би трябвало да бъдат – основани на конкуренция, а на допълване и взаимопомощ действащи с любов (виж 1 Кор. 12-14). Виждал съм пастири, които са били обогатявани от познанията на своите членове точно както и редовите членове се очаква да бъдат обогатявани от своя пастир. Някои от тях специално са изисквали миряните включили се в даден богословски курс след това да предадат наученото на църквата – разбира се, в удачен формат и време.

***

Християнството и отделните местни общности привличат най-различни хора. Не е реалистично да мислим, че всички те могат или трябва да се ангажират със сериозно богословско изучаване. Нито пък всички могат да отделят време за това. Но в някаква степен богословието трябва да присъства в живота на всеки християнин, който приема сериозно своята вяра. Някои ще научат нейните контури и след това ще потърсят начини, по които следствията от тях могат да бъдат приложени в личния им живот. Други ще се почувстват призвани да се задълбочат повече и ще направят опит да се изправят срещу някои по-специфични въпроси в определена и конкретна сфера на интереси (биология, медицина…). Трети ще пожелаят да отидат още по-нататък записвайки някой богословски курс или дори цяла програма. Местната църква (а понякога и по-високи структури) би трябвало да съзнават това и да работят в тази насока.

Първо, пастирите трябва да бъдат убедени, че богословската грамотност на тези, на които те служат не е заплаха за тях, а напротив, може да бъде едно от най-големите благословения.

След това пастирите трябва активно да работят в своите общества, за да убедят хората, че заниманието с богословие не е безполезно и ненужно за тях.

Трето, трябва да бъдат създадени ресурси това да бъде направено възможно. Някои от тях са свързани с изграждане на добри църковни библиотеки, които закупуват разнообразни и подбрани книги по различни теми и на различни нива. (Понякога една добра практика може да бъде и прочистването на библиотеките от вредни заглавия.) Други включват създаване на катехизаторски курсове, малки групи или някакви други работещи способи на различни нива. Личният ми опит е, че ключовото в случая е те да бъдат водени от грамотни и качествени хора и да се използват добре подбрани материали – две неща, които често се претупват – с трагични резултати.

Четвърто, богословските училища трябва да се ангажират с разработване на програми и курсове за обучение на миряни, които нямат намерение да се посветят на щатно служение, но искат да знаят и да помагат. Самият аз бях изненадан да науча, че известния Риджън колеж, Ванкувър, Канада, където са преподавали учени от ранга на Дж. Пакър и Гордън Фий, е бил създаден именно с тази цел. За съжаление понякога това се прави единствено, за да могат училищата да запълнят недостига си от редовни студенти. В резултат на това подобни програми са движени повече от необходимост, а на участниците в тях се леда донякъде като на хора втора ръка и без реална оценка на нуждата и потенциала на тези хора. Разбира се, подобен подход няма как да е особено ползотворен.

***

Редовите християни имат нужда от богословие, а нашите църкви имат нужда от богословски грамотни християни. Създаването на такава група не е лесна работа, но се отплаща изключително. Искаме ли да се посветим на това?  


[1] Джеймс Пакър. Познаването на Бога. София: Нов човек, 1991, 12-13.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.