Бенджамин Уорфийлд и либералният разлом в САЩ


от Радостин Марчев

(Текстът е убликуван във в. „Зорница“ Февруари 2021)

В края на XIX и началото на XX век либералното богословие започва да обхваща Европа, а малко по-късно и Америка. Поставяйки човешкия разум като краен арбитър за познанието и отричайки Божието откровение, дадено чрез Библията, и възможността за чудеса, то в крайна сметка поставя под съмнение почти всяка традиционна християнска доктрина. По думите на Ричард Нийбур: „Един Бог, Който не познава гняв, води хора без грях в едно царство без съд чрез служението на един Христос без кръст.“ Макар че тези процеси протичат по-спокойно в Европа, отвъд океана те разпалват същинска война, която на моменти заплашва да раздели няколко от най-големите протестантски деноминации.

Богословски консервативното крило, обединяващо християни от най-различни църкви, намира своите интелектуални водачи до голяма степен в известната презвитерианска семинария Принстън. В продължение на няколко десетилетия тя приютява някои от най-известните и начетени богослови и полемисти на движението като Чарлз Ходж (1851-1878 г.), Бенджамин Уорфийлд (1851-1921 г.) и Грешъм Мейчън (1881-1937 г.).

Бенджамин Брекинридж Уорфийлд се ражда на 5 ноември 1851 г. в Лексингтън, Кентъки, в богато и изключително влиятелно семейство. Сред неговите предци има богослови, сенатори, един вицепрезидент на САЩ и един член на английската кралска династия. Подобно на много други привилегировани деца на своето време, той получава основното си образование при частен учител. През 1868 г. постъпва в университета Принстън, където първоначално изучава математика. През 1871 г. се дипломира с отличие, но две години по-късно се записва в Принстънската семинария, за изненада на дори близките си приятели. Уорфийлд завършва богословското си образование през 1876 г., а през 1879 г. бива ръкоположен за презвитериански свещенослужител. След своето дипломиране и сватбата си с Ани Кинкед, той отива на специализация в Германия, където учи под ръководството на Кристоф Лударт и Франц Дилич. По време на престоя им в Европа семейство Уорфийлд попада в свирепа буря, която до такава степен ужасява Ани, че тя никога не се възстановява напълно и до края на живота си остава функционален инвалид. Бенджамин се грижи с посвещение за своята съпруга.

През 1880 г. Уорфийлд  получава званието доктор по богословие, а през 1887 г. се завръща в семинарията Принстън като преподавател и директор – пост, който заема чак до смъртта си през 1921 г.

В богословско отношение той не изглеждал обещаващ водач за консервативното протестантско движение. Аристократ по природа и образование, Уорфийлд бил до голяма степен въздържан спрямо масовите евангелизаторски прояви и гледал с подозрение и неодобрение към съживителните евангелски събрания. Още по-критично било отношението му към духовния ентусиазъм и особено към широко популярното по онова време „движение за по-висш духовен живот“, с център Кезуик. Уорфийлд смятал, че свръхестествените духовни дарби са приключили с епохата на апостолите, до формирането на новозаветния канон, и следователно не се проявяват в днешно време. Освен това той бил отворен за някаква форма на теистична еволюция. Въпреки това неговото посвещение на традиционното християнско богословие в реформираната му разновидност, съчетано с остра и ерудирана критика на новото либерално движение, което той добре познавал от страниците на престижното издание Princeton Theological Review, бързо го превърнали в герой за консервативните протестанти и му спечелили прозвището „принстънския лъв“.

Един от най-важните богословски приноси на Уорфийлд представлява статия, написана съвместно с Арчибалд Ходж през 1881 г., в която излага своите виждания за библейското вдъхновение. Според него то води до учението за пълна непогрешимост, т.е. до вярата, че Библията, в оригиналните ръкописи на отделните си книги и при правилно тълкувание, е абсолютно непогрешима във всичко: от богословските учения до исторически или други твърдения, които съдържа. Споровете дали това е правилно изложение на традиционната християнска вяра продължават и днес, но този труд оказва огромно влияние върху по-нататъшното развитие и вяра на консервативното протестантско движение.

След смъртта на Уорфийлд Презвитерианската асамблея решава, че полемиката, свързана с Принстън, е нежелателна и реорганизира семинарията. Група преподаватели, включващи Грешъм Мейчън, Джон Мъри, Осуалд Алис и Корнелиус ван Тил, напускат в знак на протест и основават Уестминстърската богословска семинария, която продължава да съществува и днес. По-широкото консервативно течение изгубва всички битки в рамките на деноминациите и бива изтикано в периферията на християнската общност в САЩ. Противно на всички очаквания обаче то не изчезва. Точно обратното, встрани от общественото внимание, движението продължава да се развива и да нараства. Скоро след Втората световна война, когато либерализмът бързо губи своя импулс, една нова група протестанти, наричащи себе си неоевангелисти, настъпва в църквите и в обществото и отвоюва голяма част от изгубените позиции. Тяхното влияние става толкова силно, че списание Time обявява 1976 г. за „година на евангелистите“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.