от Фред Сандърс
Днес е обичайно да отбелязваме колко зле се представя учението за Троицата откакто света е станал модерен. Рационализмът и обърнатостта към един свят доминиран от интелектуалната култура още от края на 17 век не е благосклонен към това християнско учение. Историята, заедно с разказа как учението е било спасени от богослови като Карл Барт и Карл Ранер, често е разказвана от историците[1]. Но съществува и една специфично евангелска версия за латентността и неефективността обхванала тринитарианството от толкова дълго време. В тази общност учението е било хванато между рогата на една дилема: единия рог бил субективния религиозен опит, а на другия то било свеждано до изцяло пропозицонна формула. Изтощителното колебание между пиетизма и рационализма, не особено здравословно за който и да е аспект на християнския живот, е било особено осезаемо при учението за Троицата. От нито една от тези изходни позиции учението не може да бъде правилно артикулирано запазвайки свойствената си връзка с благовестието. Един кратък преглед на начина, по който евангелската традиция е разглеждала учението за Троицата ще покаже, че евангелското тринитарно богословие има една незавършена задача: да опише как Троицата е свързана с благата вест и да избегне крайностите на субективния религиозен опит и обикновения рационализъм.
Фридрих Шлайермахер (1768-1834) се борел сериозно с въпроса за връзката между благовестието и Троицата. Тъй като той се явява бащата на протестантската традиция подобно разглеждане е необходимо. Неговото разглеждане на учението за Троицата е удачната отправна точка за евангелската история и най-важните му решения за това учение били продиктувани от неговият евангелски инстинкт, който той наследил от семейството си. Той идвал от евангелско семейство свързано с пиетисткото богословие на Хернхут, Моравия. Но той решително развил пиетисткия евангелизъм в един изцяло модерен начин на мислене.
Според стандартните описания за начина, по който Троицата започнала да бъде пренебрегвана в модерното мислене Шлайермахер обичайно бива натоварен с голяма част от вината. Известно е, че той поставил Троицата на последните няколко страници на своята влиятелна творба “Християнската вяра” превръщайки я в нещо като апендикс към основната книга[2]. Човек трябва да внимава да не заключи прекалено много от мястото на едно учение в дадена книга, но с случая на мислител толкова систематичен като Шлайермахер то наистина казва много. Тъй като християнството е „същностно различно от останалите вярвания поради факта, че всичко в него е свързано с изкуплението осъществено от Исус от Назарет[3]” богословието на Шлайермахер е изцяло съсредоточено върху изкуплението или по-скоро върху познанието за изкуплението, съдържанието на себесъзнанието, че си изкупен. „Ще изчерпим цялото съдържание на християнското учение ако първо обмислим фактите за религиозното себесъзнание тъй като те са предполагани от една антитеза изразена в концепцията за изкуплението и второ, тъй като те са определени от тази антитеза[4].”
„Да изчерпим цялото съдържание на християнското учение” анализирайки изкуплението може да изглежда, че се излагаме на риск да сведем богословието до изучаване на спасението, но методът на Шлайермахер е достатъчно широк, за да включи много повече. Християнско съзнание за изкуплението предполага концепции както божите святост, праведност, любов и мъдрост, противопоставяне на вредното състояние на зло и грях и прехода между тях чрез Христос и църквата посредством новораждане и освещение. Тези концепции на свой ред предполагат други: сътворение и опазване, първоначално състояние на човешко съвършенство и божите атрибути на вечност, всеприсъствие, всевластие и всезнание. Дори ангелите и дяволите могат да намерят място в центрирания около изкуплението проект на „християнската вяра” макар и донякъде колебливо тъй като приписваните им действия се намират толкова далеч в перифрията на християнското съзнание за изкуплението, че аналогията „никога не достига до сферата на същинското християнско богословие[5].”
Троицата обаче не може да бъде допусната до системата на същинското богословие понеже не може да бъде свързана с благовестието или, по думите на Шлайермахер, тя не е пряко следствие на изкуплението: „Тя не е пряко послание свързано с християнското себесъзнание, а единствено комбинация от няколко подобни послания.” Свързването на учения, за да може да бъде изградена една още по-сложна доктрина било нещо, което ужасявало Шлайермахер понеже отдалечало хората от един жив център на вярата към сухите места на theologoumena (думи за думите!) където догматиката извършва смъртоносното си дело. Шлайермахер отдавна бил отхвърлил този подход в по-ранните си речи „За религията:” „Сред систематизаторите няма нито един посветен човек, който гледа и слуша, за да открие в собственото си сърце това, което твърди. Те се задоволяват със символи[6].”
Младият романтик можел да порасне и да напише доктринален трактат, но той продължавал „да гледа и да слуша” и никога не предал основното си прозрение и не станал „един от тези систематизатори” задоволяващи се „със символи.” Понеже Троицата не може да се свърже пряко с изкуплението Шлейермахер я поставил извън животворния център на „Християнската вяра”. Когато започвал частта, в която най-сетне говорел за нея Шлайермахер посочил, че учението за Троицата не може да се смята за въпрос, който е „изцяло разрешен” понеже преди всичко той „не е бил разглеждан наново когато протестантска църква е била основана. Така все още има възможност за промяна, която да се върне до самото й начало[7].” Шлейермахер смятал за очевидно, че ако Троицата била свързана с evangel, evangelisch (т.е. протестантското) съживление през 16 век би я променило и задълбочило както направило с всичко централно за християнското изкупление.
Цялата идея на нашата книга е да твърдим, че благовестието и Троицата са вътрешно свързани, така че ние очевидно не сме съгласни с мнението на Шлайермахер за тринитаринаството. Въпреки това ние проследяваме историята на това какво е тръгнало на зле и по този начин е направило учението да престане да означава много за евангелските християни. И оценката зна Шлайермахер, че в християнско съзнание за изкуплението не съществува нищо тринитарно има своето предсказание и ехо в евангелската тардиция. Характерният евангелски отговор обаче не бил да се отрече учението или дори да се премести то в апендикс към основните богословски текстове, както направил Шлайермахер. Евангелската традиция като цяло не е развила фобия по отношение на пропозиционото откровение като Шлайермахер нито е била толкова алергична към ясните доктринални твърдения които пропозиционното откровение прави възможни. Всъщност да открива отделните пропозици намиращи се в Писанието като божие Слово е бил най-важният метод в евангелското богословие от самото му начало. Нашият път е бил различен от този на Шлейермахер и все пак ние сме започнали от същите мъртви точки. Когато един богослов работи под похвалния натиск на авторитетно откритите изречения, но с изтощаваща липса на живо усещане между благовестието и Троицата тринитарините общности развиват един особен патос. Това напрежение е широко срещано в евангелската история, но неговото действие може да бъде полезно проследено в три примера от три века: Джон Бънян, Айзък Уотс и Аманда Смит.
[1] Виж особено критиката на Брус маршал на тази история в неговата статия “The Trinity,” in The Blackwell Companion to Theology, ed. Gareth Jones (Oxford: Blackwell, 2004). Неговото предупреждение срещу преувеличението на протестантския либерализъм и католическия менюализъм е особено валидно за евангелските християни, които не са били пряко формирани от тези традиции и съответно не са получили особена полза когато Барт и Ранер ги критикуват.
[2] Friedrich Schleiermacher, The Christian Faith, ed. H. R. MacKintosh and J. S. Stewart (1830; repr. Edinburgh: T&T Clark, 1928).
[3] Пак там, 52
[4] Пак там, 123
[5] Пак там, 156
[6] Friedrich Schleiermacher, On Religion: Speeches to Its Cultured Despisers (1799; repr. New York: Harper, 1958), 52.
[7] Schleiermacher, Christian Faith, 747. Промених стандартния превод и последващото „протестантско” за „евангелско” както Шлайермахер без съмнение възнамерява то да бъде разбирано.
Rado's blog 