Нещо повече от думи


от Фред Сандърс

Тринитарианството, от което се нуждаем не е просто едно приемане на дадено учение. Учението за Троицата не е на първо място нещо, което трябва да бъде изведено от определени библейски текстове. В най-добрия случай подобно изреждане ще доведе до умствено приемане, че „тринитарната теория” е най-доброто обяснение на приведените доказателства. Първата стъпка на пътя към сърцето на тринитарната тайна е да разберем, че като християни ние вече сме дълбоко свързани с триединния живот и трябва да разсъждаваме правилно за тази настояща реалност. Повечето евангелски християни нямат нужда да бъдат убеждавани в тринитарната теория: не тях трябва да им бъде показано, че са потопени в тринитарната реалност. Ние трябва да видим и да усетим, че сме заобиколени от Троицата, обградени от всички страни от  присъствието и делото на Отца, Сина и Светия Дух. От тази начална точка може да започне истински продуктивното учение.

Със сигурност има време и място за въвеждане на думите, концепциите, пропозициите и верните твърдения на тринитарното богословие. Но твърде често в съвременното учение за Троицата тези думи не само идват първи, те идват първи, последни и единствени. Троицата изглежда на евангелските християни като една доктринална формула, която трябва да бъде приета и вярвана чрез умствено разбиране. Накратко, тя в най-добрият случай е един верен факт за Бога, който държим в умовете си под формата на думи. Следователно, поучението за нея е въпрос на използване на думи, които водят обучаваните хора до още повече думи. „Думи, думи, думи,” е отговорът на принц Хамлет когато е попитан какво чете, но това едва ли е белег за балансиран ум или любящ дух. Християнинът, който чете за Троицата трябва да може да каже, че чете повече от „думи, думи, думи”. Евангелската посветеност на Троицата не трябва да се ограничава до реалността на устния изказ, тя трябва да се спуска по-дълбоко и да се издига по-високо от силата на думите. Тя трябва да започва от преживяната реалност на тринитарната благодат и да ни води към  по-дълбока среща с Отца, Сина и Духа.

Един просто вербален подход към Троицата е обречен да бъде плитък, слаб и анемичен понеже не може да е по-силен от собствените ни способности да разбираме и изразяваме това, за което мислим. Това всъщност е факта, който голяма част от евангелското тринитарианство открива за себе си на популярно ниво. Когато през последните 12 години съм говорил за Троицата в различни църкви аз съм се опитвал да отговоря на най-честите три въпроса, които евангелските християни задават: Библейско ли е това? Има ли смисъл? И има ли значение? Всичко това са добри въпроси и заслужават най-полезните отговори, които един богослов може да предложи на хората[1]. Но аз открих, че ако отговорим на първите два въпроса единствено на нивото на вербалните маневри е много вероятно третият да стане непосилно тежък.

Въпросът Библейско ли е това? може да бъде отговорен чрез лавина от библейски стихове доказващи различни елементи на учението. Първо ние даваме библейски доказателства за божественоста на Сина, след това за божствеността на Светия Дух, след това, че Духа е личност, след това за разликата между Отец и Сина, за разликата между Сина и Духа и т.н. като или започваме или завършваме с библейското доказателство за божието единство. Възможно е да уловим проблясък от по-дълбоката тринитарна логика на цялостното библейско послание чрез този подход, но когато времето е кратко библейското доказателство за Троицата се свежда до изясняване стих по стих.

Това води до втория въпрос: Има ли смисъл? Тук трябва да направим няколко задоволителен, логически разграничения особено посочвайки, че Бог не е едно  нещо и едновременно с това три от същото нещо (което би било стриктно логическо противоречие), а едно битие в три личности (което все още изисква допълнително обяснение, но не е пряко противоречие). Но очевидната неизбежна следваща стъпка в разглеждането на въпроса Има ли това смисъл? е подвъпроса Каква е най-добрата аналогия за Троицата?  Този подвъпрос обикновено се превръща в смъртната присъда на тринитарната актуалност. Аналогиите могат да играят полезна роля когато мислим за Бога, но когато желанието за аналогии се проявява точно тук, на границата между Има ли това смисъл  и Има ли значение? то обичайно е знак, че тринитарното мислене се е развило в един вербален проект работещ за собствена сметка. То се е превърнало в начин да намерим правилните думи, така че това да може да ни води към още повече правилни думи. Серии от стихове доказателства правят път на неточни аналогии изправящи ни пред невъзможния отговор на въпроса „И какво от това?” Как толкова бързо паднахме от три напълно удачни въпроса (Библейско ли  това? Има ли смисъл? И Има ли значение?) до новото на разговор, в който чуваме собственото си ехо? Каква е разликата между вярата в Троицата, която просто няма значение и тази, която променя всичко?

Това, от което се нуждаем е един подход към Троицата, който започва от опитната реалност на Троицата и едва след това се придвижва към задачата за вербална и концептуална яснота. Принципа е, първо реалността и едва след това обяснението. Това което се обърква при толкова много популярни дискусии за Троицата е, че християните подхождат към учението сякаш тяхната задача е да го създадат от отделните парчета, стихове, аргументи и аналогии. Самото учение изглежда се намира на точно противоположната страна на умствения им проект. Ако проектът е успешен те ще могат да постигнат учението за Троицата и ще са в състояние да отговарят на въпроси като Защо има три личности?  и На какво можем да уподобим Троицата? Но правилният метод трябва да започва с едно потапяне в реалността на триединния Бог и едва след това да се обръща към  задачата да обяснява това. Тогава думите и концепциите ще намерят удачните си места в контекста на един живот, който е белязан от разпознаването присъствие на Отца, Сина и Светия Дух. Този вид учение за Троицата не може да е просто процес на конструиране на сложна идея, а на разбиране на една сложна реалност, в която ние като християни вече сме потопени.

Какво може да се направи, за да расте учението на Троицата в евангелското богословие като на добра почва? Какво трябва да се направи, за да стане тринитаринаството част от евангелската култура? Смятам, че трябва да започнем с ресурсите, които имаме под ръка, точно до нас. Ние знаем повече от това, което сме в състояние да кажем за Троицата и не трябва да се оставяме да бъдем хванати в капана на мисленето, че всичко зависи от нашата способност да изразим тайната на триединния Бог. Но на нас трябва да ни бъде напомнено, че сме потопени в тринитарната реалност. Възможно е да бъдем радикално тринитарни без да знаем това или да сме развили амнезия са собственото си положение. Може да сме били формирани и обучени от едно движение, което се е появило като най-последователната тринитарна сила в християнската история, но да живеем по начин, който ни отдалечава от тези тринитарни богатства.

Колкото и слабо да е нейното артикулиране самата тринитарна реалност присъства в живота на евангелските църкви. Евангелското християнство като движение е немислимо без силно подчертана тринитарна логика на съществуване. Силното тринитарно богословие никога не се появява във вакуум: то  винаги расте в един богат опитен и културен контекст, който представлява фона, на който доктриналните формулировки се приемат за смислени. Робърт Луис Уилкен хвали начина, по който вярващите хора са разсъждавали в периода на доктринално формиране: от историята, от ритуала и от текста: така че  „концепциите и абстракциите винаги са били поставяни в служба на едно по-дълбоко потапяне в самите неща, тайната на Христос и практиката на християнския живот[2].” Обичано е (както ще видим по-долу) да се твърди, че една съзнателно висока църковна среда, добре снабдена с традиция, литургия и сакраментален реализъм, е удачната почва, на която може да бъде култивирано тринитарно богословие. Без да омаловажаваме тези ресурси или да отричаме, че те могат да родят силно тринитарно богословие (както става и  между евангелските християни във високата църква) аз твърдя, че съществува и друга почва, на която учението за Троицата може да процъфтява. Евангелското християнство на ниската църква, което се разпространява толкова бързо по света в наше време притежава дълбоки ресурси за ефективно тринитарно богословие. 

Евангелското християнство може да е окаже спящия гигант за обновяване на тринитарното богословие в живота на църквата, ако добре разбере себе си. Думата „ако” е важна и се появява в скорошната оценка на Марк Нол, който говори не за тринитарното богословие, а по-общо за живота на ума: „За евангелските, като и за другите, християни най-голямата надежда да се научат във всяка епоха…лежи в самата християнска вяра, чието крайно средство е Исус Христос. Така, ако евангелските християни са народа на благовестието, който твърдим, че сме, нашият интелектуален ресурс е близо до нас[3].”  

Учението за Троицата процъфтява не когато то просто е изказано правилно, а когато бива утвърждавано в контекста на една пред-дискурсивна, нетематична увереност за реалността на Троицата. Този некогнитивен фон (или неизказано измерение) е необходимо, за да достигнем до  продуктивно, тематично, богословско разсъждение за учението. Всъщност съществуват евангелски ресурси за силно тринитарианство, които все още очакват да бъдат изказани по един разпознаваемо евангелски начин. Трябва да съзнаваме опасността евангелските погрешно да разберат себе си и да подчертават неща различни от удачните евангелски ресурси, които могат да бъдат пренебрегнати. Евангелските светии вече живеят в основното тринитаринаство, това общение със светата Троица. Но евангелските теоретици често са пропускали да изразят това, което преживяват техните хора. Съществува нещо дълбоко тринитарно в евангелските църкви и когато това нещо започне да бъде обмисляно богословски можем да очакваме значителен принос от страна на тези църкви. „Ако евнагелските християни са народа на благовестието, който твърдим, че сме,” да продължим условния начин, по който се изразява Нол, тогава всичко, което се изисква е евангелските богослови да схванат начина, по който Троицата и благовестето взаимно се предполагат един друго, за да могат да станат явно това, което сега са мълчаливо: народа на Троицата.


[1] Millard J. Erickson адресира тези въпроси в своята кратка, проникновена книга Making Sense of the Trinity: Three Crucial Questions(Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2000). Заглавите, което той дава на своя въпрос, който нарича „И какво от това?“ е „Променя ли това нещо?“

[2] Robert Louis Wilken, The Spirit of Early Christian Thought: Seeking the Face of God (New Haven: Yale University Press, 2003), xviii.

[3] Mark Noll, “The Evangelical Mind Today,” First Things 146 (October 2004): 34–39.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.