За Задушница като протестанти


от Радостин Марчев

Скорошният православен празник Задушница ми даде интересен повод да  се опитам да погледна на подобни верски динамики от една критична „протестантска” перспектива. Под критична нямам предвид критика на православните практики от протестанти – това (както и реципрочната тенденция) е правено достатъчно пъти и честно казано нямам никакво желание да се захващам с него. Това, на което ми се иска да обърна внимание са някои наши собствени, протестантски вярвания, традиции и мнения, които ние или не познаваме или не сме осмислили в достатъчна степен. Оттук критично.     

На първо място Задушница вероятно е добър повод протестантите да си припомнят учението за единството на църквата. Най-просто то казва, че всички вярващи в Христос и съединени с Него съставляват едно тяло и една църква, чието единение не може да бъде разрушено дори от смъртта. То е залегнало още в древните изповеди на вярата, които заявяват „вярвам в една вселенска и апостолска църква и в общението на светиите”. Разбира се, разлика между светите на земята и на небето има и затова християните говорят за воюваща (Ecclesia militans) и славна църква (Ecclesia triumphans), но това продължава да бъде една църква.

Създателят на методизма, Джон Уелси в своята проповед On the church дава следното определение за църквата: “Католическата или вселенската църква включва всички личности във вселената, които Бог е призовал от света.. да бъдат „едно тяло,” обединени в „един Дух,” имащи „една вяра,” една надежда, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.”  

Разбира се, теоретично повечето протестанти биха сложили своето съгласие под подобно твърдение, но факт е, че в нашите църкви не се говори особено за него и още по-малко се търсят следствията от него. Например, един протестант има увереност, че един ден ще се срещне със своите близки починали в Христос. Това не премахва болката от раздялата, но в нея се съдържа надежда, че това е само временно състояние. Рядко обаче той мисли по-нататък, че дори сега ние продължаваме да сме свързани в Христос с тези отишли при Господа хора по тайнствен начин, който ние не разбираме напълно, но който е напълно реален. Както се изразява Джонататн Едуардс “Църквата в небето и църквата на земята са повече едни люде, един град и едно семейство, отколкото обикновено се смята (“Miscellaneous Observations).

По подобен начин евхаристийната молитва в англиканската Книга за общи молитви (1979) приканва събралата се вярваща общност да се присъедини към хваление към Бога „заедно с ангелите и арханхелите и цялата небесна общност”.  

Тази идея за единство на църквата може да бъде открита в редица други протестантки документи като например общата декларация между баптисти и католици The word of God in the life of the church. Това е една характеристика от нашата собствена протестантска вяра, която ние до голяма степен сме забравили.

Когато обаче се опитаме да навлезем по-дълбоко във въпроса противоречията започват да набират сила. Добре известно е, че в огромната си част протестантите отхвърлят православната практика да търсят застъпничеството на починалите светии. Защо обаче те правят това? Калвин изтъка две причини. Първата е, че Христос е единственият посредник между нас и Бога и търсенето на друг е опасно и неприемливо.

„По отношение на светиите, които умрели в тялото, живеят в Христос, ако им приписваме молитва, нека не си въобразяваме, че имат някакъв друг начин да умоляват Бога, освен чрез Христос, Който единствен е пътят, или че техните молитви биват приети пред Бога в някакво друго име. Следователно, тъй като Писанието ни призовава да изоставим всичко друго в името на Христос, тъй като нашият небесен Баща е благоволил да събере всичко в Него, би било върховна глупост, да не кажем лудост, да се опитваме да получаваме достъп чрез други хора, и така да бъдем отвличани от Този, без Когото не можем да получим достъп” (Институти 3.20.21).

По-нататък, в 3.20.24 той доразвива своята идея като твърди, че няма възможност да общуваме със светиите, а по всяка вероятност и те нямат възможност да научат нещо за нас. Текстът е сравнително дълъг, но си заслужава да бъде цитиран изцяло

„Те отново възразяват: Тогава трябва ли да бъдат лишени от всяко праведно желание онези, които по време на целия си живот са изявявали само благочестие и милост? Аз нямам желание да надничам любопитно в това, което те правят или мислят; но е много вероятно вместо да бъдат подчинени на нагона на разнообразни и лични желания, те, в една непроменима и неумолима воля, да копнеят за Божието царство, което се състои както в спасението на вярващите, така и в унищожението на нечестивите. Ако е така, не може да има съмнение, че тяхната любов е ограничена до общението в Христовото тяло, и не се простира отвъд онова, което е в съгласие с естеството на това общение. Но дори да приема, че по този начин те се молят за нас, те все пак не губят своя покой дотам, че да се занимават със земни грижи; следователно, те не трябва да бъдат призовавани от нас. Също не може да се направи изводът, че може да се използва такова призоваване, само защото докато хората са още живи, те могат взаимно да се споменават в молитвите си. Когато те споделят нуждите си и носят един на друг тежестите си, това служи да поддържа едно общо чувство на любов. Те правят това по заповед от Господа и то с обещание, като и двете неща са от първостепенна важност в молитвата.н о всички такива причини не са приложими за мъртвите, защото като ги е оттеглил от нашето общество, Господ не ни е оставил никакви средства да общуваме с тях (Екл. 9:5, 6), а и на тях не е оставил никакви средства за общуване с нас, доколкото ни е известно. Но ако някой спори, че те определено трябва да запазват същата любов към нас, тъй като са едно с нас в една вяра, кой ни е казал, че те имат уши способни да чуват звуците на нашия глас, или очи достатъчно ясни, за да видят нашите нужди? Наистина, в сенките на своите школи нашите противници за някаква светлина, която огрява починалите светии от Божията подкрепа, в която като в огледало, от своето жилище нависоко те наблюдават човешките дела; но да твърдим това с увереността, която тези хора си позволяват да използват, е просто желание, чрез необузданите бълнувания на нашия мозък и без никаква духовна власт, да се взираме и да проникнем в тайните Божии съдби, и да стъпчем Писанието, което толкова често заявява, че нашата плътска мъдрост е във вражда с Божията мъдрост, строго осъжда суетата на нашия ум и като смирява нашия разум, ни заповядва да търсим само Божията мъдрост.”

Нямам представа дали Калвин е прав или не и не виждам възможност да оспоря или потвърдя това, което той казва просто понеже не зная откъде можем да получим надеждна информация. Интересно е обаче, че други реформатори съвсем не са толкова въздържани като него.

Филип Меланхтон в своята защита на Аугсбургската изповед на вярата няма притеснения да каже, че ранните лутерани приемат за факт, че починалите светии се молят за живите:

„Някои от нас са виждали един монах-богослов…да изисква един умиращ човек да казва следната молитва: “Майко на благодатта, защити ни от врага и ни приеми в часа на смъртта.” Ние приемаме, че благословената Мария се моли за църквата, но тя ли приема душата при смъртта, тя ли побеждава смъртта, тя ли дава живот? Какво прави Христос ако Мария върши всичко това?…Фактът е, че в популярните представи благословената дева е изместила Христос. Хората я призовават, надяват се на нейната милост и се стремят да умилостивят Христос, като че ли Той не е умилостивение, а един ужасен съдия и отмъстител.”

Проблемът на Меланхтон не е в реалността на подобни застъпнически молитви (нещо, което дори Калвин в горния текст не е изключва категорично), а в изместването на Христос и в прехвърлянето на Неговото дело към човеци.

Към това можем да добавим и много интересната бележка на Джон Уесли във връзка с възможността починалите светии да знаят какво се случва в нашия свят  и да се намесват в него много повече отколкото обикновено предполагаме: „Но ние нямаме причина да смятаме, че те (починалите) са ограничени на това място (небето) или пък на някое друго. Не е ли по-добре да кажем, че тези „Негови служители” подобно на светите ангелите „вършат Неговата воля” без значение дали сред земните обитатели или в друго място на владението Му[1].”

Разбира се, това е чиста спекулация, но всъщност не по-голяма отколкото и противното твърдение. В тази светлина Общия документ между католици и евангелисти от 2009 (подписан от протестанти като като Чарлз Колсън Джеймс Пакър, Томас Оден и Кевин Ванхузер) предпазливо казва: “Дали Мария и останалите преминали вярващи с Господа могат да чуват и да отговарят на думите отправени към тях от този живот Библията не ни казва…Като предпазна мярка срещу изкушението на идолопоклонството и понеже този модел на благочестие не се среща в Новия Завет повечето евангелски християни днес не включват молитви към Мария и към светиите в своето общо и лично поклонение. В същото време ние признаваме, че суверенния Господ може да избере да изяви Себе Си по необикновени начини когато и както Той пожелае.”

Нищо от казаното не трябва да се разбира като насърчение към протестантите да започнат да търсят, подобно на православните, застъпничеството на починалите светии. Личното ми мнение е, че това е хлъзгава почва, за която Писанието нито ни насърчава да пристъпваме нито ни казва достатъчно – нещо необходимо за мен, за да мога да приема дадено твърдение за верова истина и практика. Въпреки това ние като протестанти може би трябва да се замислим дали понякога не сме прекалено категорични за неща, за самото Писание нито нашата собствена традиция далеч не е такава.    

П.П. Моля, ако някой реши да коментира да го направи с необходимото уважение към другата страна (която и да е тя).


[1] John Wesley, On Faith, Hebrews 11:1, in 77K? Works of John Wesley, vol. 4, Sermons IV115-151, ed. Albert Outler (Nashville, TN: Abingdon Press, 1987), 195

14 thoughts on “За Задушница като протестанти

  1. В Евреи 12 гл. , авторът на посланието , като предупреждение към вярващите евреи срещу евентуално отстъпление , заявява че като сме станали членове на Христовото тяло, чрез вяра в Евангелието, кръстени в Духа от Главата Христос /т.е потопени в тялото МУ/ реално ,чрез Него сме влезли в присъствието на живия Бог ,пристъпвайки към Небесния Ерусалим на хълма Сион ,където са и духовете на усъвършенстваните праведници. Сиреч, чрез невидимите връзки на Святия Дух светиите на земята са в общение със светиите на небесата , като членове на едно тяло , макар , че едва ли някой може да каже как точно става това. Но и едните и другите пристъпваме към престола на благодатта само чрез Посредника Христос , Който е нашият Първосвещенник. За всички части еднакво се грижи Той , така че едва ли е необходимо те сами да ходатайстват една за друга.

  2. Да, аз съм напълно съгласен, че нашия достъп до Бога е единствено чрез Христос, нашият посредник и Ходатай.
    Въпреки това ние все още можем да споделяме нужди и да се молим един за друг без да престъпваме това убеждение – всъщност Писанието ни насърчава да го правим.

  3. Да так е! Все пак в контекста на коментара и на статията , а също така на 1 Тимотей 2:5 …“. Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус,“… и на Римляни 8:34 , грешката не е много голяма /иначе извадена от контекста си е глупост/. Идеята беше , че молитвите ни не могат да достигнат до Бога по никакъв друг път освен , чрез Христос , придружавани от благоуханието на неговата жертва , което е тамяна от чашите на светиите в Откровение 5:8.
    Всички сме в Христос , като негово тяло и само чрез Него влизаме в Светая Светих. Не е възможно ,някой на земята или на небето, да го измести в служението Му на Велик Първосвещенник!

  4. Да, аз не писах като несъгласие с теб защото всъщност съм съгласен с всичко. Мислех си за нещо друго. Можем да приемем, че Ходатаят, Който ни осигурява достъп до Бога е Един и само заради Него молитвите ни са чути и че починалите вярващи нямат участие в това. Но това не означава, че те не могат да се молят за нас така както живите вярващи го правят – не като някакъв йерархичен път за достъп до Бога, а като молитвена подкрепа.
    Разбира се, срещу подобна практика могат да се изтъкнат други аргументи и някои от тях могат да са напълно валидни. Но идеята ми е, че от чисто протестантска позиция аргументът за единия Ходатай не е особено трудно преодолим без да правим каквито и да е богословски компромиси.

  5. Като учение и методики, българските евангелисти, които се смятат за „протестанти“, нямат почти нищо общо със западните си сърбатя по вяра, просто защото евангелистите тук в България има по – различни учения от протестантите на Запад. Някой евангелисти дори копират есхатологията и еклесиологията на православната църква. Що се касае до светиите и техните молитви, то в православното богословие има една наука наричаща се агиография (наука за светците), която обяснява подробно, че светицте могат да се молят за нас и ние можем да им се молим, защото те са живи и чуват молитвите ни. Така както ние общуваме помежду си, така и светиите общуват с Бог и с нас, защото и те като нас са живи и ни чуват.
    Не знам от къде идва неправилното твърдение на протестантите, че светците не ни чуват. Ако беше така, то би следвало, че след смъртта на човека, той престава да съществува и душата му отива при този, които я е създал, тоест дори и мъртъв човека съществува под друга форма в отвъдното пространство.

  6. Разбира се, всяка църква е повлияна от специфичните условия на мястото, времето и средата, в която същестува, но да твърдим, че бълагрските протестантски цървки нямат почти нищо общо със западните като учение е просто невярно.
    Аз разбирам учението на православната църква, но е повече от очевидно, че ние не общуваме нито с Бог нито с починалите по начина, по който общуваме помежду си – т.е. като непосредствено си разменяме реплики.
    Нито пък от приемането, че телесно починалите са живи в Бога, а не престанали да съществуват автоматино следва, че в това свое състояние те могат да общуват с нас. Това означава да приемем (1) че имат дотъп до и знание за нашаия свят (2) че притежават качества много подобно на взезнание из всеприсъствие, за да могат да чуват молитви отправени към тях едновременно от различни хора и места. Понеже Писанието нито потвърждава това нито ни насърчава към практиката на подобна молитва аз имам резерви към нея.
    Отново, аз не оспорвам правото на православната църква да утвърди подобно учение и да го приложи на практика – просто казвам, че аз не мога да приема за верова истина, която задължителна трябва да се вярва или практика, която следва да се практикува нещо, което няма ясно потвърждение от Писанието като мерило, спрямо което сверяваме своята вяра и практика. Аз мога да го приема за лично мнение, което не излиза задължително от зоната на ортодоксалността, но това е нещо по-различно.
    Към някои форми на подобно призоваване на светии аз бих имал и други резерви, но поредпочитам сега да не отварят дума за тях.
    Доколкото мога да преценя това е едно умерено протестантско виждане, което може да се потвърди от няколко документа по въпроса – най-вече от разговори с католическата църква.

  7. Моите уважения към всички български евангелисти (протестанти), изразявам своето възхищение от християните от всички религиозни конфесии в страната ни. Но е добре да прочетете духовните трудове на св. Игнатий Брянчанинов, св. Йоан Кронщадски, св. Василий Велики и някой от по ранните отци на Църквата и ще разберете (предполагам), защо ние почитаме светците и защо например отправяме молитви към тях. Естествено никой православен християнин не отправя молитвата си пъро към светиите и след това към Христос. Винаги е обратното, първо отправяме молитва към Вечния Ходатай – Христос и след това към нашите приятели – светците. В Божието слово е споменато, че голяма сила има усърдната молитва на праведника, и тези праведници за които се говори в Словото са именно светиите, които се молят за нас. Но в крайна сметка уважаваме (поне аз лично) всеки, които макар и да не е православен християнин все пак е вярващ Христов последовател. Всяка вяра в Христа е по – добра и от най – доброто неверие.

    Иначе по принцип не мога да разбера, защо протестантството се дели на хиляди различни подденоминации и религиозни групи и защо едни протестанти имат едно виждане за християнството, а други – друго виждане?

  8. Благодаря за добрия тон.
    Всъщност аз чета православно богословие, магистърската ми теза беше сравнителен въпрос между православно и протестантско виждане, а както върви и докторатър ми е тръгнал натам. И двете имат някакво касателство с молитвите към починалите светии, така че ми се е наложило да си свърша домашната работа. И без всякакви претенции да съм специалист по патристика ако прегледате тази секция в блога ще видите, че им отделям време.
    Темата за единството и разделението в протестантството е много дълга, за да я почваме тук. Ако имаме удовоствоето някога да се видим на живо ще поговорим.

  9. Малко уточнение: на Задушница ние се молим на Бога за душите ( от тук задушница) на починалите в Христа наши близки и познати, което е по-различна, но също много важна тема от тази за молитава към светиите. Темата за молитва към светиите, иначе е много интересна и аз поздравявам Радо, че я повдига. Вярно е, че за православния (и не само) християнин, човек станал член на Църквата остава част от нея, дори и след смъртта на тялото си, очаквайки своето възкресение. Вапросът споредм мен, с който протестантите имат проблем, не е дали някой може да се моли за друг (да ходатайства) това те се насърчават да правят, а по-скоро дали починал християнин, може да чуе и да се моли за непочинал.

    За православния християнин този въпрос е малко странен, защото има съзнание за единството на Църквата, независимо от състоянието на тялото, при протестантите, като че ли това единство макар и някак схоластично разпознавано, няма никаква или има много малка практична изява (поправете ме ако греша). По-скоро има вътрешно неверие, че починалите в Христа чуват и виждат какво става на земята и че имат възможност да адресират това към Бога, като че ли вече имаме не една, а две църкви (или поне две половини) разделени от смъртта и не контактуващи по никакъв начин помежду си. Такова виждане с толкова ясно очертана граница е чуждо за Православната Църква.

    Разбира се, остава въпроса как починалите чуват и виждат тези молитви. Отоговора не може да бъде друг освен: Чрез дарбите, силата и благодатта на Святия Дух, който обединява всички в едно събрание (една църква) на живия Бог, който е Бог на живите, а не на мъртвите според свидетелството дадено от Господа на садукеите.

  10. Лично аз намирам този отговор за възможен, но съвсем не толкова убедителен. Нашата свързаност в Христос чрез Духа не предполага автоматично познаване състоянието на всички, с които сме свързани. Аз мога да съм част от същата църква с вярващите в Занзибар например, но ако нямаме възможност да се срещнем или да ползваме срествата за комуникация от разстояние ние няма да знаем положението си и молитвените си нужди. Нито пък означава, че връзката ни в Христос чрез Духа е по някакъв начин накърнена. Да смятаме, че положението на починалите в Христос е по-различно не е толкова следствие от вярата ни в единството на църквата колкото спекулация. Писанието нито ни разкрива това положение нито ни насърчава да отправяме подобни молитви. Ето защо казах, че за мен това е несигурна територия, за която не смея да кажа нищо повече. Нямам проблем то да бъде поддържано като лично мнение. Имам проблем да бъде верово или практическо изискване.

  11. Евангелските християни /или поне тези ,с които аз се асоциирам/ вярват , че Бог дава и утвърждава Словото си , а църквата се съгласява и Го приема за Такова. Православните християни приемат , че църквата е определила какво е Божие Слово и по този начи стои по-високо или поне на равно с Него. Това отваря врата за всякакви човешки учения да станат равни на Божието Слово. Така се създават и традиции , които се основават на тези учения без да имат връзка със Словото.Така мисля!
    Евангелизма в България е относително млад и все още търси своята идентичност , но се развива и утвърждава , макар и често да се лута в различните учения ,и това според мен е нормално.Напълно подкрепям Радо в казаното!

  12. Здравей Зайко,

    Божието Слово, (което вярвам и протестантите приемат) Евангелист Йоан свидетлства е: сам Господ Исус Христос. Авторите на Новия Завет отъждествяват Божието Слово с писания, семе, благовестие, поучения и др. но всичко това е с център и дефакто източник Логоса, чрез когото е бил създаден света, че не чрез Библията Бог твори се приема от всички
    Самият Йоан казва „….Писах вам, младежи, защото сте силни, и Божието слово пребъдва във вас, и победихте лукавия….“, много преди повечето послания от Новия Завет (та дори и на Стария) да бъдат разпознати като Божие Слово, поне по начина по-който ние сега ги приемаме. така че трябва да имаме тези неща в предвид като говорим за Божие Слово за да не ограничим този термин само до Писанията отвърдили се в по-късни дни.

    Историята за събирането на канона на Новия завет е много интересна и …..дълга, столетия дълга. Радо знае това. Ролята на Църквата чрез Святия Дух е била да напише, припознае и съхрани тези писания, и тя се е справила успешно. Писанията винаги още със самото си написване са служили като коректив (на повечето това е и целта на написване) във вече създадена и напълно функционираща Църква. В която Божието Слово без да има писано такова (нов завет) е вече действало (Христос). Църквата е тази която е създадена на Петдесетница и тя е носител на истината както и сам апостол Павел свидетелства в същото това Слово Божие: „…в случай, че закъснея, за да знаеш, как трябва да се обхождат хората в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и подпорка на истината…“ и “ ….портите на ада няма да й надделеят“ – пророкува Господ Исус Христос, няколко месеца преди раждането и. А Юда казва“….Възлюбени, като показвах всяко усърдие да ви пиша за нашето общо спасение, счетох за нужно да ви пиша и да ви увещая да се подвизавате за вярата, която веднъж за винаги бе предадена на светиите.“ най-вероятно преди дори евангелията да са били написани. Писанията идват след това и не са диктовка. Евангелията са запазени като спомените на апостолите за живота на Христос, а посланията като увещания и адресиране на проблеми. Хронологията на събитията е такава, такова е и учението на Църквата.

  13. Радо.

    Христос казва на едно място, че на небето има повече радост за един грешник, който се кае нежели за 99 праведника, това ни дава идея, че на небето се знаят и виждат неща ставащи в скрито на земята. Зная че това е трудно за приемане и не търся да ви убеждавам, просто темата е такава и аз споделих защо я има тази практика, която не е лично убеждение, но не е и догма, просто реалност в Църквата.

  14. Здравей Стояне! Наистина се радвам на присъствието ти във форума!
    Както казваш ,писаното Божие Слово е коректив , и 2 Тимотей 3:16-17 го потвърждава.Но то не е само морално етичен кодекс на Божия народ , а което е много по-важно , То е носител на Благовестието за идещия Месия /Посредника , Изкупителя , Вечния Цар , Пророк и Първосвещенник/ в Стария Завет и вече дощлия Месия в Новия Завет .Съдържайки в себе си Евангелието, Писанието става сила Божия за спасение.Цитирайки Исая 40:8 , апостол Петър в 1 Петрово 1:23-24 едва ли има в предвид Логоса , въплътилото се Слово Божие . Същото се отнася и за аптеоза на Божието Слово – псалом 119 / правосл.118/.Вярно е , че Логосът , чрез Святия Дух работи в Божия Народ, като променя сърцата на човеците ,т. е оживотворява ги/ регенерира ги- т.н регенерация / , като посажда в тях нетленното семе на вечния живот ги прави способни за духовен живот в общение с Бога.Дали това става опосредствено, чрез писаното Слово или директно от Логоса, е съществен и спорен въпрос./напр. благочестивите човеци на Петдесятница, благочестивия Корнилии , началника на затвора и евнуха – всичките са имали допир до Писанията преди да им е благовестено. Раждането обаче/т.е обръщението/, в Христовото Тяло на този нов живот заченат от Духа , чрез което принципа на новия живот се проявява в действителност става само ,чрез Благовестието на което новото сърце реагира с вяра на ,което и е направено способно. Тя вярата не е материален обект за да ни бъде привнесена.Словото казва , че ни е дадена , защото ни е дадено сърце способно да вярва и на , което Святия Дух свидетелства , че чутото е истина и сърцето /защото с него се вярва/,може да Му се довери.
    Да църквата е подпорка на истината , но тази истина е от Бога , както казва ап. Павел в Галатяни 1:11-12…” 11. Защото ви известявам, братя, че проповядваното от мене благовестие не е човешко;
    12. понеже аз нито от човек съм го приел, нито съм го научил от човек, но чрез откровение от Исуса Христа…”. Поздрави!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.