Тринитарни в основата си


от Фред Сандърс

 Евангелските християни имат тринитарни корени, при това дълбоки, не просто в историята на движението, а и в реалността на това кои сме ние в Христос. Дълбоко в основата си евангелските християни най-ясно свидетелстват за факта, че личното спасение, което преживяваме е едно примирение с Бог Отец, осъществено чрез Бог Син в силата на Бог Свети Дух. В резултат на това евангелските християни са били най-цялостно тринитарните християни в историята на църквата. Това е силно твърдение, което не може да се чуе често в наши дни, но аз се надявам да го обясня в хода на тази книга. Характерните вярвания, посвещения, практики и приемания на евангелските християни са продукти на една духовна революция: практическото тринитарно богословие, което е прието по-сериозно отколкото всякога по-рано в християнската история участието на Отец, Сина и Духа в християнския живот.

Нищо от това, което правим като евангелски християни няма смисъл отделено от едно силно опитно и богословски схващане на координираното дело на Исус и Духа извършени на хоризонта на любовта на Отца. Личното евнагелизиране, молитвата на общение, изучаването на Библията, проповядването с авторитет, мисиите по целия свят и увереността в спасението всичко предполага, че живота в благовестието е един живот в общение с Троицата. Забравете за Троицата и вие сте забравили защо правите това, което правите, забравили сте кои сте като евангелски християни, забравили сте как сме станали такива каквито сме.

Централното твърдение на тази книга е, че учението за Троицата е характерно за самото благовестие. То не е просто едно учение, което мъдри умове са признали като необходимо за защитата на благовестието[1], или че един процес на логическа дедукция води от вяра в благовестието до утвърждаване на учението за Троицата, или че хората, които вярват в благовестието трябва да вярват в това, което Богът на това благовестие е открил за Себе Си. Не, докато всички тези твърдения са верни те не казват достатъчно понеже съществува една връзка между Троицата и благовестието, която е по-тясна отколкото тези слаби връзки предполагат. Троицата и благовестието не са просто поставени заедно, така че да не можем да имаме едното без другото. Те са вътрешно направени едно за друго. Дори с риск да бъда разбран погрешно преди да развия цялостния си аргумент в следващите глави нека да кажа колкото е възможно по-кратко: благовестието е тринитарно и Троицата е благовестието[2]. Християнското спасение идва от Троицата, случва се чрез Троицата и ни довежда у дома при Троицата.

Тъй като благовестието е тринитарно евангелските християни като хора на благовестието са по дефиниция тринитарни  без значение дали те мислят така или не. Единствено ако благовестието е свойствено тринитарно има смисъл най-последователното и съзнателно тринитарно движение в християнството да бъде движение, което да се нарече според благовестието, евангелие, евангелски християни. Това не е конвенционалната мъдрост, която обичайно чуваме. По-вероятно е да чуем някакво оплакване подобно на това, с което започва това въведение, оплакване, че евангелските християни имат в най-добрия случай несигурно и колебливо разбиране за Троицата. Но оплакването и предупреждението черпят своята сила от факта, че скорошното ни лошо представяне като тринитариани християни се намира в ярко противоречие с действителното ни съществуване като християни, които са в общение с Троицата. Евангелските християни са прекалено тринитарни, за да бъдат не-тринитарни!

Макар че не всеки знае, че в основата си евангелските християни са тринитарни това не е било и пълна тайна. Един от богословите, който през последните десетилетия най-вярно и красноречиво е говорел за същностно тринитарния характер на евангелското християнство е Джералд Брей, който казва, че „вярата, че християнина седи на небесни места с Исус Христос (Ефес. 2:6), споделяйки с Него вътрешния божествен живот , е специфично учение на евангелското християнство”. Без значен до каква степен това учение е станало нефункционално в себеразбирането на съвременните евангелски християни, едно здраво тринитарно виждане за спасението е било същността, „специфичното учение” на историческата евангелска вяра, според Брей. Всъщност, макар че нямаме причина да  се надуваме за това, ние трябва да свидетелстваме ясно за нашите специфично тринитарни евангелски корени:

„Без гордост за нашата собствена традиция или предубеждения спрямо другите форми на християнство ние със сигурност трябва да прогласяваме, че опитността на личната връзка с Бога, подпечатана от Духа  в завършеното дело на Сина, от Когото Той идва, е една дълбока и по-задоволителна вяра от всяка друга известна на човека…Евангелските протестанти не грешат когато твърдят, че притежават един по-дълбок, по-същностен опит на Христос отколкото този на християните от други традиции. Ние не сме приели напразно божията благодат и не трябва да се срамуваме от това, че имаме Христос, Когото познаваме като единствен Господ и Спасител на хората[3]”.

Брей е историк на идеите, така че той може да вижда евангелската история в перспектива. Когато той казва, че евангелската опитност е белязана от „една по-дълбока и задоволяваща вяра от всяка друга позната на човека” той мисли на основата на 5 века доказателства, не на последните 5 десетилетия. Той не предава съвременни събития, а история, не днешните заглавия, а том след том духовно богословие, което изпълва големите протестантски библиотеки. По подобен начин твърдението на тази книга е, че в основата си евангелското християнство е тринитарно дори ако неговата повърхност не изглежда особено обещаваща.


[1] Това е било виждането на Емил Брунер, който нарича Троицата едно „богословско учение, което защитава централната вяра на Библията и на Църквата,” но предупреждава, че то не трябва да се проповядва или поучава за да не се превърне в един „ненужен камък за препъване”. Виж  The Christian Doctrine of God: Dogmatics (Philadelphia: Westminster Press, 1949), 1:206, 238.

[2] Това е друго непроследимо твърдение за Троицата, което продължава да циркулира посредством фразата „Както някой е казал”. За последен път го срещнах в центрираната около евангелието малка книжа   This God Is Our God: Enjoying the Trinity (London: Grace Publications Trust, 2000), 58.

[3] Gerald Bray, “The Filioque Clause in History and Theology,” Tyndale Bulletin 34 (1983): 91–144.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.