Празнични литургии


от Джеймс К. А. Смит

С какви ритуали започвате деня си? Мнозина от нас са усвоили ежедневни навици без да се замислят много над тях. Сутрешните ни ритуали вероятно включват един цикъл на проверка – на мейли, фейсбук, туитър или Уол стрийт джърнал. Ако някой марсиански антрополог кацне в нашия офис или на масата ни за закуска той може да приеме изгърбената ни над самртфона стойка като вид религиозно поклонение пред някакъв електронен талисман.

Ами ако вашите навици не са нещо, което вие просто правите? Ами ако те също правят нещо на вас? Ако тези ритуали са един вид „литургии”? Ако следването на Бога за това, за което ние  призовал Той изисква потапяне в ритуали, които насочват желанията ни?

Все още помня деня, в който открих призванието си. Намирах се в мазето на библиотеката в колежа когато попаднах на копие от списание наречено „Вяра и философия,” издавано от Обществото на християните философи. В първия брой известният философ Алвин Плантинга беше публикувал един вид манифест наречен: „Съвет към християните философи” изнесена първоначално като лекция в университета в Нотр Дам.

В статията Плантинга убедително твърдеше, че християните могат и трябва да се занимават с философия, защо това е важно и как да правят това с християнски интегритет. „Ние, които сме християни и се занимаваме с философия,” пишеше той, „не трябва да се задоволяваме просто да бъдем философи, на които се е случило между другото да бъдат и християни, ние трябва да се стремим да бъдем християнски философи. Следователно ние трябва да следваме нашите проекти с интегритет, независимост и християнска дързост[1]”.                                      

Виждането на Плантинга е актуално за всички призиви и професии: той чертае една картина, в която Бог присъства във всеки квадратен инч от своето творение – не само в църквата и богословието, но и във философията и физиката, правото и икономиката, земеделието и изкуствата. Ние не трябва да се задоволяваме да бъдем християни, които се е случило да бъдат артисти  или адвокати, които „освен това” са и християни. Трябва да виждаме своите призиви както начини да следваме Самия Бог –  и, както се изразява Плантинга, да правим това с „интегритет, независимост и християнска дързост”. Аз приех думите на Плантинга както призив да последвам копнежът, който чувствах. Винаги когато обмислях възможността да се отдам на философията учителите ми ме предупреждаваха с някаква версия на думите в Колосяни 2:8: „Внимавайте да ви не заплени някой с философията си и с празна измама”! Но когати прочетох Плантинга аз бях пленен от едно виждане за християнската философия: че философията може да бъде един начин да следвам Бога.

Философията действително ми помогна да мисля за самата идея за „следване” на Бога. Това ми беше напомнено наскоро докато водех клас върху Аристотеловата „Метафизика”. Макар Аристотел да е гръцки философ, живял няколко века преди Христос, той предлага един от първите аргументи за съществуването на Бога – това, което той нарича „първият двигател”. Но за Аристотел да каже, че Бог е „причината” за всичко не е просто едно твърдение за началото, то е и отправна точка за края.

Можете да кажете, че Бог не е просто един, който е „тласнал” към съществуване. Той е и Този, Който ни привлича към Себе Си. Аристотел казва, че „обичта поражда движение”. С други думи Бог не просто ни тласка, Той и ни привлича. Ние следваме това, което обичаме.

Аристотел наистина е напипал нещо значимо за християнско разбиране за призива. Въпросът не е просто да обичаме работата си, по-важното е да я обичаме заради Бога. Това означава да следваме Бога в това, което правим. Бог ни дава видението, което тласка нашия труд към Неговото царство.

По-нататък, в своята „Никомахова етика,” Аристотел предлага друго важно прозрение. Той подчертава, че добродетелите са навици, които изискват практика. Навиците са усвоени „разположения,” които се превръщат в част от нашия характер. И начина да придобиваме такива навици е чрез търпение и повторение – можете да го наречете „ритуали”.

Вече отбелязахме интересната химична реакция, която се получава когато съберем тези две неща заедно – (както прави Павел в Кол. 3:12-17): любовта е най-висшата добродетел. По този начин любовта, която ни привлича към Бога е нещо, което израства чрез практика и повторение и ако ние желаем да следваме Бога чрез своя призив трябва да е потопим в ритуалите, ритмите и практиките, така че божията любов да може да попие в нашия характер и да стане част не само от начина, по който мислим, а и от това, което сме.

Това е причината поклонението да не е просто някаква форма на бягство от „работната седмица”. Точно обратното, нашите ритуали на поклонение обучават сърцата ни и насочват желанията ни към Бога и Неговото царство, така че когато сме изпращани от поклонението обратно към работните си задължения ние да ги вършим с навик ориентиран към Този, Който обича дупите ни.

Втората станца на “Father, Help Your People” (Psalter Hymnal, no. 607):  

Holy is the setting of each room and yard,

lecture hall and kitchen, office, shop, and ward.

Holy is the rhythm of our working hours;

hallow then our purpose, energy, and powers.

Това  е и причината ние да трябва да мислим за формиращите навици практики – „призивните литургии” както можем да ги наречем – които могат да съхранят тази любов през седмицата. Това е било видението на Жан Калвин за града Женева: той искал да види целия град ръководен от ритмите на сутрешната и вечерната молитва и пеене на псалми, не само за монасите и „религиозните” хора, но и за месарите, хлебарите и производителите на свещи, чиято работа е еднакво свята.

Нека да мислим творчески за ритмите, ритуалите и рутинните действия, които ще позволят на благата вест да ни изпълва през седмицата. Наскоро си помних за един инвестиционен банкер в Манхатън, който участвал във въвеждането на практиката за публично четене на Писанието със своите колеги на Уол стриийт. Или за учителите, които били посветени на практиката на сутрешната молитва като начин да поставят рамка на ежедневната си работа. Има най-различни начини да контекстуализираме призивните литургии, които ни учат да обичаме Бога, Който ни тласка и призовава.

Подобно на бащата на блудния син Бог вече е пред нас. Той тича до края на улицата за да ни срещне  там където сме. Той ни е дал дара на добрите ритуали, така че ние да можем да практикуваме любовта си към Него със сърца, души, умове и сила. С благодарност ние служим на Бога чрез Бога. Ние Го обичаме понеже Той първи ни е възлюбил.


[1] Alvin Plantinga, “Advice to Christian Philosophers,” Faith and Philosophy 1, no. 3 (1984): 253–71.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.