от Джеймс К А Смит
Не казвам, че това е лесно. В много отношения да започнем да „пресъздаваме църквата” от празен лист е много по-лесно. Но въпросът не е какво е лесно, въпросът е как Духът ще формира навиците ни, ще реформира въображението ни и ще променя сърцата ни. Единствено този вид дълбоко формиране на нашето творческо подсъзнание ще създава истински верни иновации и културно творение в хармония с идващото царство.
Но нека да сме наясно: ние всички живеем в институции – и вероятно особено църкви – които трябва да бъдат изградени по различен начин. Ние сме наследници на политици, производители и физическо обкръжение, от някои аспекти на което с радост бихме се отървали. Понякога ние настръхваме под ограниченията наложени върху нас от основатели и исторически личности, които не знаят нищо за осъвремените ни предизвикателства. Всички ние мечтаем за това какво би означавало да се освободим от ограниченията си – да „пресъздадем” институциите из основи. Тогава, казваме си, ще бъдем истински свободни, за да продължим с нашата мисия и видение. Но сега, в реалния свят, тези ограничения са като воденични камъни, като котви, които ни дърпат към дъното докато се опитваме да изведем кораба в нови води.
Можем ли дори да си представим да приемем подобни ограничения като дар? Всъщност възможно ли е ограниченията от предадената ни традицията да бъдат катализатор за творчество и въображение?
Наскоро бях удивен от нещо както притча свързана с това. През 2012 след продължителна – и много публична – правна битка фондацията Барнс отвори нов музей във Филаделфия, пренасяйки световно известната колекция на Албърт Барнс от предишния й дом в Пенсилвания. Съдебните спорове в случая не са от значение. Но резултатът ни показва един добър пример за „традиционна иновация”.
Мартин Филър обобщава динамиката на ситуацията в своето полезно резюме в New York Review of Books: „Барнс е пожелал нито една от неговите 800 картини или стотиците други обекти никога да не бъде продавана, давана под наем или отделяна от сложната обстановка, която той е подготвил за тях. Така, макар съда да се съгласява с преместването той постановява, че изложението на колекцията трябва да бъде стриктно запазено в новата сграда[1]”.
Ограничения! Позволението да се пренесе колекцията не идва просто с условие: то е свързана с ограничения, които приличат на веригите поддържащи моста Голдън Гейт. Може би смятате, че всичко, което може да се направи с подобни ограничения и в такива условия е просто да изградите съвсем същата изложбена зала на новото място. Какво друго могат да направят архитектите освен една имитация и мимикрия, просто пресъздавайки едно факсимиле на оригинала? Всъщност новият музей не се нуждаел от архитекти с въображение, той просто се нуждаел от добри имитатори.
Но в процеса на репродукция се случило нещо интересно: архитектурния екип на Тед Уилямс и Бил Тсиен отказал просто да повтаря. Приемайки ограниченията на волята на Барнс те ги превърнали в катализатор за творчество. Филър описва резултата:
„Законовите изисквания за репродуцирането на старата галерия накарали много наблюдатели да се страхуват, че това ще ограничи дизайнерите до едно културно “препариране” без възможност за творческа оригиналност. Забележително, Уилямс и Тсиен открили неочаквани възможности за изява сред ограниченията, които били длъжни да спазват. В това отношение резултатът от този проект бил заслепяващ – новия Барнс несравнимо превъзхожда огромен брой музеи изградени напълно свободно и в ретроспекция решението на съдия Стенли Р. Ото от 2004, че изложението трябва да бъде напълно еднакво, изглежда достойно за Соломон по своята мъдрост.”
С други думи новата сграда на Фондация Барнс е конкретен пример за традиционна иновация. Резултатът е поразителен както отвън така и отвътре. Приемайки ограниченията на мястото и конфигурацията на галерията архитектите си представили едно ново бъдеще за колекцията. Човек може да каже, че новата сграда е „вярно продължение” на оригинала: вземайки това, което е било предадено, но без просто да се задоволява с оригинала. Дизайнът на Уилям и Тсиен е творческа репродукция.
Резултатът е просветляващ както буквално така и образно. Посетителите (особено през нощта) са зашеметени от „топката свилена,” която преминава над цялата сграда и след това запалва една просторна светлинна зала в нейния интериор. Творческото използване на светлината се разлива из репродуцираните галерии. „Най-положителният аспект на новия Барнс,” отбелязва Филър, „е почти като визуално възкресение” получено в резултат на сътрудничеството на архитектите със светлиния дизайнер Пол Мернц. Творбите са същите, подредбата е еднаква, стаите са непроменени и все пак ние сякаш виждаме някои от тях за първи път. Архитектурните иновации представят наслетвството на сградата по начини, които подчертават красотата на тези творби – точно това, което е привлякло г-н Барнс към тях на първо място.
Мартин Филър отбелязва друг пример за взаимодействието между традицията и иновацията в този случай. В изискването галериите да се запазят по начина определен от Барнс архитектите наследили един определен фон за всички картини: плат с цвят на червена охра, който Барнс създал специално за стените на галериите. Но с новото осветление ние откриваме, че този цвят е „в такава хармония с повечето от неговите картини, че човек се чуди защо той не е широко копиран на други места”. Това, което преди се смятало за ограничително лично виждане на Барнс сега започнало да придобива смисъл.
В заключение това, което може да е било съзнателно ограничение става катализатор за творческа иновация водещо до едно повторно оценяване на мъдростта на ограниченията. „Барнс може да е бил капризен,” заключава Филър, „ но той също така е бил докоснат от някакъв вид гениалност”.
Помислете за капризните ограничения на собствения си контекст. Може ли той да бъде по-творчески не просто като желае те да бъдат премахнати, а като ги приема за дар? Има ли някакъв гений скрит в тези ограничения, който някакво ръководство съчетано с въображение може да извади наяве, карайки хората отново да го оценят? Може би това, от което се нуждаем не е една „напълно свободна ръка”. Може би се нуждаем от добри ограничения и въображението, които да приемем като дар за иновации. Може ли да си представим авторитета и наследството на историческата литургична традиция както просто един вид освобождаващи ограничения, които ще разпалят творчеството и въображението?
По съшия начин нашата ежедневна работа може да процъфтява най-добре с дара на ограниченията предадени ни от традицията на църковното поклонение и ритмите на духовните дисциплини. Ние можем да намерим свобода и обновление чрез ритуала.
[1] Martin Filler, “Victory!,” New York Review of Books 59 (July 12, 2012): 14–18. Subsequent quotes throughout this section are from this article.
Rado's blog 