от Джеймс К А Смит
Много евангелски християни започват да утвърждават този по-широк смисъл на мисията и едно по-холистично богословие на творението, което утвърждава не само Великото поръчение, но и културния мандат[1]. Както Гейб Лайънс показва в The Next Christians, евангелските християни привнасят едно активистко благочестие към няколко различни културни “канала” – от политиката и технологиите до модата и изкуството. Младите евангелски християни са енергични социални работници интересуващи се от творчество, изобретения и иновации отвъд тясната сфера на църквата. Те също така силно се интересуват от въпроси свързани със справедливостта, потисничеството и социалното безредие. Те желаят да „възстановят” един пречупен свят, искат едновременно да пресъздадат света наново и да го сложат в ред[2]. Очаквам много мейнланй протестанти да бъдат насърчени виждайки, че накрая те се включват в тези начинания.
От друга страна евангелските християни продължават да бъдат източник на почти необуздани религиозни иновации винаги уверени в способността си да се състезават в сферата на променящия се маркетинг на съвременната духовност. Предприемаческата независимост на евангелската духовност (която е стара колкото американските колонии) оставя място за всякакви общностни старт-ап-и, които се нуждаят от малка или дори от никаква институционална помощ. Разполагайки се във все повече и повече специализирани ниши, тези старт-ап-и не са засегнати от литургичните форми на институционалните наследства. Всъщност много от тях уверено обявяват своето желание да „пресъздадат църквата”.
Смятам, че това са конкуриращи суб-траектории. Причината е, че ние не можем да се надяваме да възстановим света ако постоянно пресъздаваме църквата. Нека да обясня.
Културната задача за възстановяването несъмнено изисква изобретателни иновации. Доброто създаване на култура изисква да можем да си представим света по различен начин – което означава да виждаме през staus quo-то на историите, които са ни разказвани и вместо тях да си представяме идващото царство. Ние се нуждаем от нова енергия, нови стратегии, нови инициативи, нови организации, дори нови институции. Ако се надяваме да поставим света в ред ние трябва да мислим различно, да действаме различно и да изградим институции, които позволяват подобни действия.
Но ако духовната ни работа ще бъде възстановителна – ако тя ще поставя света в ред – тогава ние ще се нуждаем от въображение, което да абсорбира едно видение за това какви трябва да бъдат нещата. Нашите иновации, изобретения и творчество трябва да бъдат кръстени в едно есхатологично виждане за това за какво е бил създаден света, какъв е призван да бъде – нещо, което което пророците често описват като шалом. Иновациите за справедливост и шалом изискват ние редовно да се потапяме в историята на Бога примиряващ всичко със Себе Си.
Това потапяне се случва при поклонението – в съзнателните, исторически, литургични форми, които носят историята по начини, които проникват в костите ни и достигат до подсъзнанието ни. Това е причината необузданото, недисциплинирано „преоткриване” на църквата всъщност подкопава способността ни да носим нашето иновативно, възстановяващо създаване на култура.
Дизайнерският гуру Херберт Саймън веднъж отбелязва: „Всеки дизайнер, който поема определен курс на действие цели да промени съществуващата ситуация в такава, каквато той предпочита[3].” Робърт Грудин изяснява този смисъл за дизайна както свойствен за човешкото призвание: „Дизайнът е най-чистото упражняване на човешки умения. Да добавиш нов инструмент или процес към дизайнерската съкровищница означава да бъдеш въвлечен в една сила за промяна на природата[4].” В този смисъл добрият дизайн казва истината за света. „Една добре проектирана мотика,” коментира Грудин, „казва истината на земята, която разкопава и обратно, казва истината за земята[5].” Създаването на култура по-общо е едно действие на подобен казващ истината, даващ живот дизайн. „Законовите и културните парадигми,” например, „обикновено не са назовавани дизайн, но всъщност са отпечатъци, които оформят характера на големи популации и насочват човешката енергия в определени посоки. Американската конституция е един дизайн еквивалентен на Jaguar XKE and the Palazzo Te: тя освобождава човешката енергия и максимализира човешките избори[6]”.
Хората са направени, за да създават дизайн. Наистина, ако аксиомата на дизайнера Хърбърт Саймън е вярна, тогава с право можем да кажем, че самото благовестие е един дизайнерски проект – то е благата вест, че сега човечеството е освободено да следва дизайна, който ни е даден в творението, да поеме своята мисия както дизайнер на творението.
Аз твърдя, че християнското поклонение е дизайнерско студио. Мисията на църквата е да изпраща иноватори и дизайнери, чийто действия имат за цел „да променят съществуващите ситуации като ги усъвършенстват”. Но иноваторите и възстановителите, творците и дизайнерите на свой ред имат нужда църквата да бъде станция на въображението, място за рехабилитация на нашето въображение спрямо „истинската история на целия свят”. Нашето въображение се нуждае от възстановяване, рекалибриране и подравняване посредством едно ефективно потапяне в божията История в Христос примиряващ света със Себе Си. Това прави съзнателното, историческо, християнско поклонение. Ние се нуждаем от пастири, свещеници и водачи на поклонение (и учители, младежки пастири и университетски професори), които оценяват, че християнското поклонение е една станция за въображението – и че нормативността на Историята трябва да бъде ефективно предавана чрез нашето поклонение. Това е причината то да е от значение. Което е просто друг начин да кажем, че християнската литургична традиция следва да бъде виждана като ресурс за културна иновация.
Ако църквата ще изпраща нашите „възстановители,” които да се ангажират с културата за общо благо ние трябва да възстановим и да помним богатите практики на въображението в историческото християнско поклонение, които носят в себе си уникалната евангелска история. По този начин литургичната традиция се явява един източник на въображението:
– Коленичейки при изповед и изговарящи „нещата, които сме направили както и тези, които не сме направили” осезаемо и физически ни внушава пречупеността на нашия свят и трябва да смири нашите претенции.
– Заявената вярност на Изповедта е един политически акт – едно напомняне, че ние сме граждани на идващото царство, възпираща стремежите ни да се идентифицираме прекалено тясно с всяка форма на земния град.
– Кръщелният ритуал, при който общността се врича да помага в отглеждането на детето и да стои до родителите, е точно тази литургично формиране, от което се нуждаем, за да бъдем хора, които подкрепят тези растящи деца с интелектуални проблеми или родителите, които са имали смелостта да осиновят дете със специални нужди.
– Идването ни до трапезата заедно с възкръсналия Цар където ние сме приканени да се храним е осезаемо напомняне за праведния, изобилен свят, за който Бог копнее.
Да обобщим, иновативната, възстановяваща работа на създаване на култура трябва да бъде водена от тези литургични традиции, които насочват въображението ни към идващото царство. За да създадем едно християнско въображение не е нужно да изобретяваме нищо, ние трябва да си спомним. Не можем да се надяваме да пресъздадем света ако постоянно се опитваме да „пресъздадем” църквата понеже ние ще пресъздаваме самите себе си от Историята. Литургичната традиция е платформата за творчески иновации.
[1] Могат да се посочат влиятелни артикулации на тази идея като Charles Colson and Nancy Pearcey, How Now Shall We Live? (Carol Stream, IL: Tyndale, 1999), и Andy Crouch, Culture Making: Recovering Our Creative Calling (Downers Grove, IL: InterVarsity, 2008).
[2] Gabe Lyons, The Next Christians: Seven Ways You Can Live the Gospel and Restore the World (Colorado Springs: Multnomah, 2012).
[3] Herbert A. Simon, “The Science of Design: Creating the Artificial,” Design Issues 4, no. 1/2 (1988), quoted in Robert Grudin, Design and Truth (New Haven: Yale University Press, 2010), 3.
[4] Grudin, Design and Truth, 4.
[5] Пак там., 8
[6] Пак там., 7.
Rado's blog 