Смелостта да стоиш – 2


от Ръсел Мур

Рядко обръщам внимание на лепенките по колите, но често мисля за една от тях, която дори не съм сигурен, че разбирам какво означава. Тя гласеше: „Ако Исус имаше пушка днес щеше да е жив”. Когато я видях поклатих глава и в недоумение измърморих: „Исус все още е жив”.

За мен тя подчертава точно това, което е погрешно с използването на религията като полезно средство за каквото и да е – политически успех, икономическо благоденствие, личен статус или нещо друго. Опасността тук – дори по въпроси, по които човек може да е прав – е да използваме Бога като средство. Това не е нищо друго от отхвърлянето Му като Бог. „Хората, които биха използвали Бога като идеологическо оръжие в нашите политически конфликти всъщност богохулстват,” написа преди едно поколение социологът Питър Бергер, и това богохулство, както той правилно разбира, е в противорeчие с това, което Бог, чрез пророците Си, постоянно открива за Себе Си. „Богът на пророческото послание стои суверен над всички народи и империи,” пише Бергер. „Той не може да бъде призован като безопасен политически съюзник – дори от Израел”… Не зная дали човекът поставил подобна лепенка на колата си беше християнин или не, но в крайна сметка това няма значение. По своята същност всяко подобно послание се свежда до едно и също нещо – едно разбиране за силата като утвърждаване, агресия и победа.

Една глупава лепенка не е нищо повече от това. И аз дори не бих я споменавал ако нейното послание не беше това приемано от мнозинството, дори от тези, които изповядват благовестието. Идеята е, че Исус не би станал жертва ако беше имал силата да се защити. И все пак, точно това Исус многократно отхвърля. Никой не отнеме живота Ми, казва Той, Аз го давам доброволно (Йоан 10:17-18). Апостол Петър се съгласява с посланието на лепенката, когато замахва с меча си към главата на пазача дошъл да хване Исус. Резултата? Исус смъмря Своя ученик. Кой има нужда от меч когато мога да извикам 12 легиона ангели (Матей 26:47-56)? Исус не е победен от нечия чужда сила. Той показва какво означава силата – силата на кръста, която изглежда слабост на света. Всъщност Исус казва на Петър, че силата, която той търси, за да отблъсне враговете му в края на краищата ще го погълне (Мат. 26:52).

Още по-важно е, че Исус знаел каква е истинската криза – и каква все още е тя. Кризата не се състояла в опасността от външна вреда. Кризата била света, който лежал под справедливата божия присъда. Тя не може да се разреши с човешки усилия, а чрез жертвата на божия Агнец. Петър смятал, че най-големият му враг е Римската империя. Исус можел да види отвъд Римската империя, Сатана, който падал както светкавица от небето. В едно време на идолопоклонство чрез победа и показност често можем да кажем за какво истински го е грижа един човек наблюдавайки какво разпалва неговите страсти и какво покачва кръвното му налягане. И, в наше време, това обикновено не са неща свързани с мисията на благовестието, а за това да покажем политиците, които са на „наша страна” като по-добри от тези от другата.

Това, което се защитава в подобни спорове не е Христос и благовестието, а  „християнството,” дефинирано социологически, културно или политически. Отново, можем да видим това когато осъзнаем какво ни кара да скърбим или да изпадаме в ярост. Нашите древни предшественици били разярени понеже изгубили  земята и храма си от чуждите завоеватели, но въобще не били ядосани от това, че сами поставили идоли в божия храм (Езек. 8:1-18).  Исус от друга страна не трогнал от нажежените страсти свързани със споровете около Него – дали човек трябва да плаща данъци на кесаря, дали трябва да застане на страната на бирниците или на зилотите, на фарисеите или на садукеите. Той със сигурност не се ядосвал на начина, по който хората около Него Го третирали. Но Той очевидно бил ядосан от хората, които заграждали храма или Библията от търсещите Бога (Мт. 21:12-17; 23:1-36).

Нашите културни, морални и политически дебати са важни. Да кажем мнението си е добро, понякога дори необходимо. Но ако страстите ни показват, че тези неща са най-важните за нас, че са централни за нашата идентичност, тогава сме се отклонили в едно място, на което не трябва да ходим. Това е причината североамериканското християнство да е болно и слабо и дори да не знае това. Ние сме отегчени от това, което Библията разкрива като мистериозно и славно и почервеняваме от това, което е от твърде малко значение в контекста на вечността. И защо? Ние копнеем за този вид сила, който света може да разпознае докато в същото време пренебрегваме божията сила, която идва чрез Христос и то чрез Него разпънат. Ние заменяме Проповедта на планината за влияние и достъп понеже Проповедта на планината изглежда слаба и предаваща се. И чрез всичко това ние показваме за какво действително ни е грижа – същата сила и себеиздигане, които този свят цени. Ни си мислим, че стига да сме по-агресивни, доминиращи, и силни може би няма да бъдем жертви. Ние трябва да победим, подобно на Тор, вместо да изгубим, подобно на Исус.

Но силата не се намира в пътя на доминирането, а в пътя на разпятието. Това твърдение спира дъха с дързостта си. Разпятието – екзекуцията на един престъпник, смятан за срам за обществото, един победен държавен враг и човек под божия гняв – е последното нещо, което едно религиозно движение търсещо последователи в Палестина от 1 век би подчертавало. Всъщност дори признаването, че това е вярно би изглеждало сякаш се съгласяваме с твърденията на „другата страна”. Все пак разпятието било ясния знак на Римската власт. Един ред кръстове бил предупреждение за всеки, който би си помислил да предизвика настоящите власти. Кръстът е, смятал Павел, един скандал – за всеки – щом веднъж истински го разберем, понеже преобръща разбирането за власт, мъдрост, успех и победа. Колко различно е това от позата на сила, към  която толкова често се стремим или претендираме, че сме достигнали. Павел пише, че той прогласява Христос и то Него разпънат понеже „божията глупост е по-мъдра от човеците и божията слабост е по-силна от човеците” (1 Кор. 1:25). Всъщност Павл заявява: „Бог избра ония, които ги няма, за да унищожи тия, които ги има, за да не се похвали ни една твар пред Бога” (1 Кор. 1:28-29). Силата не се намира в пътя на славата, а в пътят към Голгота.  

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.