Вашата мисия (Трябва ли да изберете да я приемете)


от Джеймс К А Смит

Учението за творението не е просто метафизика – едно твърдение какво представлява космоса. Вместо това мислете за библейското богословие на творението както за един манифест, като за заповед, за заръка. По-важно, библейското учение за творението е едно възлагане, мисия, заръка, която ни изпраща в божия добър, но пречупен свят с един призив. Можем да обобщим тази поръчка с три думи: отразяване, развитие и покоряване. Това са думи свързани с нещо, което трябва да се направи, думи изкисващи действие. Нека да обясня всеки един от тези елементи в малко повече детайли.

Първо, ние сме призовани да бъде божиий образ. Ние сме създадени по божия образ (Битие 1:27). Но аз мисля, че е важно да чуем това повече като действие отколкото като твърдение – както задача и мисия вместо като притежание или характеристика. „Божият образ” (Imago Dei) не е някаква  de facto собственост на homo sapiens (без значение дали свързана с волята, разума, езика или нещо друго). Божия образ е една задача, една мисия. Както коментира Рчард Мидълтън в своята книга The Liberating Image „Imago Dei посочва царския офис или призив на хората както божии представители и агенти в света, дава авторитетна власт да споделят божието владичество или управление над земните ресурси и творения”. Ние сме изпратени като носители на божия образ, като вице-регенти, натоварени със задачата да „владеем” и да се грижим за творението, което включва и задачата да го обработваме, развивайки и освобождавайки неговите латентни възможности посредством човешката дейност – накратко, чрез културата. „Да отразяваме Бога,” посочва Мидълтън, „по този начин включва представителство и вероятно разширяване по някакъв начин на божието владичество на земята през обичайните общностни практики на човешкия социокултурен живот[1].”

Знаете ли какво означава това? Ние отразяваме Бога в нашата работа – във всяко от твърде земните и твърде човешките неща, които сме призовани да правим.

Второ, вие сте призовани да развивате потенциала на творението. Отбележете, че Битие 1:28-20 казва, че нашата задача като носители на божия образ е да се плодим и размножаваме (забавната част!), да „обработваме” земята и да „владеем” над творението. Творението наистина е много добро, но това не означава, че то е завършено. Творението не се е появило с училища и музеи на изкуствата, с айфони и автомобили. Бог ни е поставил в творението с една покана да развиваме и оползотворяваме целия латентен потенциал, който Бог е заложил в творението – и ни е заповядал да правим точно това. Както се изразява Толкин: ние сме „втори създатели[2]”.

Съществуват норми за това: можем да го правим или добре или зле. В един смисъл творението за “добро развитие” е библейското видение за идващия град. С други думи, краят на Историята в Писанието ни разкрива това, което Словото желае за своето творение. Божието желание за творението – шалом-а и благоденствието, които са описани чрез тези картини на царството – са насоки за това как следва да се развива този латентен потенциал на творението. Затова ние да трябва да внимаваме за това дали нашите желания съвпадат с божите желания. Както се опитах да покажа това не е въпрос просто на информация, а много повече на формиране на навици.

Това е и причината ние да трябва да внимаваме за чудовища: нашите творчески импулси, могат да се превърнат в прометеевски копнеж. Нашето културно творение може да ни победи, дори когато творческият импулс е съпроводен с най-добри намерения. Затова ние трябва да разбираме, че културата не е неутрална или добродетелна, те не е просто „добра”. По-важно, ние трябва да помним, че творението – особено нашите собствени творения – влияят върху нас. По този начин едно библейско богословие за творението, докато утвърждава добротата на творението и добротата на нашите културно-творчески импулси, в същото време изказва и едно радикално предупреждение. Ние трябва да кажем: „Да, но….”

Накрая, ние сме призовани да населим творението. Да видим задачата си днес – да бъдем носители на божия образ – изисква да оценяваме факта, че нещо е погрешно. Това изисква да разбираме, че ние не се намираме вече в Канзас – ние вече не сме в Градината. Така тялото Христово е призовано да бъде този специален народ, който да населява творението и да напомня на света, че той принадлежи на Бога. Христовото тяло трябва да бъде едно свидетелство за идващото царство, свидетелствайки за това как света ще бъде различен. Нашата работа и нашите практики трябва да бъдат едно предвкусване на този идващ нов град и по този начин трябва да включват протест и критика. Нашето занимание с божия свят не означава да водим шоуто или да спечелим някоя културна война. Ние сме призовани да бъдем свидетели, не непременно победители. Ние сме призовани към това, което Джейм Дейвидсън Хънтър удачно описва като „вярно присъствие[3]”. Вярното присъствие е свързано с това да населяваме творението.

Това означава редовно да се връщаме в центъра на Историята. Така ние „населяваме” творението в тази пъстра палатка наречена църква. Да, божието утвърждаване на добротата на творението ни казва, че всичко е от значение и вие ще научавате това отново и отново в църквата. В поклонението на триединния Бог ние сме възстановявани бивайки поставяни в Историята. Практиката на християнското поклонение я разказва на нашето въображение, така че да можем да виждаме света като божие творение и да чуваме призивът, който ехти в него.

Една реминисценция от британския архитект Патрик Линч за работата, любовта и връзката между двете неща:

Баща ми беше известен като „малкият строител,” което означаваше, че той започваше малки, семейни проекти, разширявайки големите викториански къщи по течението на реката. Само веднъж той построи изцяло нова къща. Понякога той просто поправяше и преправяше старите стени. Той беше тухлар в едно време когато това беше обичайно и уважавано занимание, макар че беше чиракувал и като геодезист и беше беше завършил вечерно училище със сертификат OND. Но работата в офиса отегчаваше баща ми и той искаше да работи на открито и да следва свои самостоятелни проекти, така че се върна към уменията научени от втория му баща и ги използваше заедно с чертожните си умения, за да доведе докрай своите собствени малки строителни проекти, които последователно строеше. По един доста очевиден начин, гледайки назад, аз и брат ми изпълнихме неизказаната амбиция на нашето семейство и станахме архитекти. Струва ми се, че за нас тухлите миришеха на любов и надежда (Patrick Lynch, “Brick Love,” in Common Ground: A Critical Reader, ed. David Chipperfield, Kieran Long, and Shumi Bose (Venezia, Italy: Marsilio Editori, 2012), 121)

Това е свързано с основната ни тема понеже нашето творчество (на култура) нашата работа, произлиза толкова от това, което искаме колкото и от това, което вярваме. Ние сме създадени, за да бъдем създатели, но докато създаваме ние обичаме. Така че ако сте това, което обичате тогава създавате това, което обичате. Вашият културен труд – без значение дали е в областта на финансите или на изящните изкуства, като пожарникар или начален учител – е оживен не толкова от „принципите,” които държите в главата си колкото от навиците на желанията, които действа в подсъзнанието ви.

Това ми беше показано наскоро докато четях сюжета на фима „Междузвездни войни”. В творческото ревю на книгата на Крис Тейлър „Как Междузвездни войни завладяха вселената” Гас Сънстейн  се фокусира върху решаващата повратна точка в развиващата се с години история – това, което той нарича момента „Аз съм баща ти,” когато Дарт Вейдър разкрива родството си с Люк Скайуокър. Този решителен образт в историята в „Империята отвръщша на удара” ефективно преобразява дори предхождащя филм: тя е решителния момент, който оказва въздействие дори назад. Но най-забележителното е, че независимо от твърденията на Джродж Лукас за обратбното[4] доказателствата сочат, че той, създателят на историята, не е знаел от самото начало, че историята ще поеме по този път. „Лукас решава едва на относително късен етап,” коментира Сънстейн, „че Дарт Вейдър е бащата на Люк”. Сънстеййн припомня творческия контекст пресъздаден от Тейлър: „Докато пише кулминационната сцена на „Империята отвръща на удара,” Лукас решава, че Вейдър трябва да каже на Люк „Ние ще владеем галактиката като баща и син”. Тези думи очевидно отекват във въображението му създавайки това, което трябва да е бил този „аха” момент, полазване на тръпки по гърба, неочаквано обяснявайки защо всички „от чичо Оусен до Оби Уон Кеноби и Йода са толкова загрижени за развитието на Люк и дали той ще израстне като баща си[5].” Този разказ, разбира се, е бил създаден от Лукас, но дори създателят не е осъзнавал  накъде върви собствената му история. Това ни казва нещо важно за творческия процес като цяло – и по този начин нещо за създаването на култура. Неговото творчество е било водено от импулси, които са работели някакси подсъзнателно.

Помислете например за следния разговор между Лукас и неговият сътрудник Лоуранс Касдан докато двамата пишат „Завръщането на джедаите:”

КАСДАН: Мисля, че трябва да убиеш Люк и да оставиш Лея да поеме нещата.

ЛУКАС: Не искам да убивам Люк.

КАСДАН: Добре, тогава убий Йода.

ЛУКАС: Не искам да убивам Йода. Не искам да убивам никого. Ти си продукт на 80-те и само търсиш кого да убиеш. Това не е хубаво.

КАСДАН: Не, не съм. Опитвам се да дам на историята някакъв тласък…

ЛУКАС: Ако убиеш някого ще отчуждиш публиката.

КАСДАН: Казвам, че филмът има по-голяма емоционална тежест ако някой когото обичаш е изгубен по пътя. Така пътуването впечатлява повече.

ЛУКАС: Това не ми харесва и не го вярвам.

КАСДАН: Е, добре.

ЛУКАС: Винаги съм мразел това във филмите, когато някой от главните герои бъде убит. Това е приказка. Искаш всеки да живее щастливо и нищо да не се случва на никого….Цялата идея на филма, цялата емоция, която се опитвам да предам в края му, е да бъдеш истински извисен и духовен и да се чувстваш удобно спрямо живота. Това вероятно е най-голямото нещо, което можем  да направим.

Забележете какво води творческите импулси на Лукас в този момент: това, което вярва, че иска. Тежи вярвания и желания действат в нашето подсъзнание. Например в началото изглежда, че Лукас иска да наклони филма към някаква будистка тема: че привързаността носи зло – че хората се обръщат към злото когато не могат да оставят нещо да си отиде. Но в „Завръщането на джедаите” във въображението на Лукас работи друга история понеже „Вейдър е изкупен не чрез отдалечаване, а чрез привързаност”. Както Състейн обобщава: ”Подсъзнанието на Лукас…се оказва по-сложно от очевидните му намерения”. Наистина нашият творчески момент „Аз съм баща ти” „сякаш избликва от подсъзнанието”.

Това е причината всички ние – както творци на култура и на смисъл – да трябва да пазим нашето подсъзнание, да внимаваме за формирането на своето въображение. Без значение дали един предприемач започва някакъв „старт-ап” или родители започват семейство, нашата „творческа” дейност както човешки същества направени по божия образ един вид е запратена към нас от привързаността ни към видението за добрия живот. Нашите творчески импулси идват от въображението ни, което е подхранвано от Историята за това как изглежда благоденствието. Ние всички носим нашата водеща История в костите си и тя формира работата ни повече отколкото вероятно осъзнаваме понеже Историята ни е научила какво да обичаме (и както подчертахме в глава 2, може да не обичате това, което мислите понеже може да не осъзнавате коя Исторя всъщност е пленила въображението ви).

Ако сме това, което обичаме и ако създаваме това, което желаем, тогава ние трябва да сме внимателни за това как се формират желанията ни да бъдем верни творци. Ние трябва да пазим своето подсъзнание, складът на управляващите ни истории. Внимавайте на какво се покланяте. То ще формира вашите желания и по този начин какво правите и как работите.


[1] J. Richard Middleton, The Liberating Image: The Imago Dei in Genesis 1 (Grand Rapids: Brazos, 2005), 60

[2] J. R. R. Tolkien, Tree and Leaf (San Francisco: HarperCollins, 2001), 37.

[3] James Davison Hunter, To Change the World: The Irony, Tragedy, and Possibility of Christianity in the Late Modern World (New York: Oxford University Press, 2010).

[4] He sometimes claimed that he had sketched the whole narrative out in a “Journal of the Whills,” but Chris Taylor’s research points out this too is a fiction.

[5] Cass R. Sunstein, “How Star Wars Illuminates Constitutional Law (and Authorship),” review of How Star Wars Conquered the Universe: The Past, Present, and Future of a Multibillion Dollar Franchise, by Chris Taylor, The New Rambler Review, http://newramblerreview.com/book-reviews/fiction-literature/how-star-wars-illuminates-constitutional-law-and-authorship. Quotes throughout this section are from this review.

1 thought on “Вашата мисия (Трябва ли да изберете да я приемете)

  1. …” повече от всичко друго що пазиш, пази сърцето си, Защото от него са изворите на живота.”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.