Първородния грях и грехопадението – 7


от Олиър Крисп

Един втори проблем е дали умереното реформирано виждане изисква съществуването на исторически Адам и Ева. По-горе аз вече казах, че такова изкисване не съществува. Всъщност учението се въздържа от твърдения за това дали хората са произлезли от една праисторическа двойка (моногенизъм) или от някаква по-голяма популация. То е в съгласие с виждането, че е съществувала една единствена историческа двойка, Адам и Ева, чието потомство сме ние, но това не е задължително за учението. Възможно е ние да сме произлезли от една общност наброяваща около 10 000 древни хуманоиди, от които да са се развили ранните хора както смятат учените работещи в тази област. Това виждане също е в съгласие с това учение. Моите споменавания на Адам и Ева не включват изискване за историческа първа двойка в праисторическа градина, макар че това виждане е в съгласие тези твърдения. В Хрониките на Нарния децата от нашия свят, които преминават в приказната реалност често са наричани от Аслан „синове адамови“ или „евини дъщери“, макар че изразът е очевидно метафоричен. Те не са буквално деца на Адам и Ева, а по-скоро принадлежат към расата на тази митична двойка. По подобен начин някой днес може да бъде наречен дете на Албион или да бъде свързан с добрия стар чичо Сам. Ние обаче не смятаме, че това трябва да се приема буквално. Това са метафорични изрази. По подобен начин използването на „Адам“ и „Ева“ в контекста на умереното реформирано учение за първородния грях не показва задължително вяра в една историческа двойка, от която е произлязла човешката раса (макар че и не изключва тази възможност).

Едно трето и тясно свързано с предишния проблем е дали това учение пасва на някои описания на еволюционното развитие на космоса и човечеството – което често се нарича еволюционна история. Тук също умереното реформирано учение не заема твърда позиция за едното или другото. Въпреки това то не е в съгласие с всяко древно учение за еволюционната история. Много описания на еволюцията на различните видове на нашата планета и на космоса като цяло са метафизически натуралистични по своята природа. Т.е. те предполагат, че щом веднъж физическите фактори участващи в еволюционните процеси са налице, обяснението е изчерпателно. Няма нужда към описанието на еволюционните процеси да бъде добавян какъвто и да е свръхестествен агент или фактор. Например, Е. О. Уилсън пише: „Ако човечеството е еволюирало според естествения подбор на Дарвин, генетичните случайни изменения и необходимостта на средата не съществува Бог, който да е създал видовете[1].“ Очевидно подобен вид метафизически натурализъм не е в съгласие с християнското учение като такова и следователно не е в съгласие и по-конкретно с умереното реформирано виждане за първородния грях. Освен това подобни метафизични натуралистични описание не на еволюционната история са нетелеологични по своята същност. Т.е. те не смятат, че съществува някаква цел или цел към който се движи еволюционния процес. За такива процеси се казва, че са „слепи,“ резултат на случайност, свойствено случайни. Но всяко описание на човешкия грях, което е истински християнско ще бъде телеологично по природа понеже християнството е телеологично по природа: християните вярват, че зад космоса стои божествен интелект. Той го е създал, привел го е в движение и контролира физическите процеси, чрез които хората са се появили, включително тяхната греховност, която изкисква спасение.

Така реформираното учение за първородния грях е съвместимо с някоя версии на еволюционната история на света и хората в него, макар че всяко подобно описание трябва да бъде телеологично и метафизично по своята природа. Но реформираното учение не свързано с някое конкретна учение за еволюционната история. То също така е съвместимо и с идеята, че Бог специално е създал света от нищо и е направил хората от прах и от едно ребро. Съществуват добри основания да приемем подобен подход по спорни богословски въпроси. За тази цел на мен ми се струва добре за едно учение свързано с твърдения толкова спорни колкото е произхода, природата и разпространението на човешкия грях да бъде догматически минималистко по своята природа. Умереното реформирано учение отказва да бъде по-конкретно относно едно виждане за еволюционната история и това е в съгласие с минамилистикия подход към първородния грях приет с добри основания. Едно дипломатическо споразумение кара страните внимателно да подбират своя език, така че той да бъде приемлив за всички подписващи го. По подобен начин едно догматически минималистко разглеждане на първородния грях е вероятно да бъде приемливо за повече хора, които имат отношение към учението како в реформираната традиция така и вероятно отвъд нея. Това струва ми се е богословска добродетел, към която си струва да се стремим.

Едно четвърто и последно възражение е свързано с реформираното bona fides на реформираното учение – накратко дали то наистина е реформирано учение? На друго място аз се опитвам да приведа причини в полза на това, че реформираната традиция толерира по-голяма доктринална широта отколкото смятат някои хора стига да е в съгласие с нейната изповед[2].  Подобно мислене може да бъде приложено и към аргумента за умереното реформирано учение изложен тук. Т.е. съществуват ред виждания по въпроса, които са в съгласие с реформираната традиция и виждането, което аз изложих тук остава в тези граници. Някои хора може да се тревожат, че едно виждане, което представлява малцинство в дадена традиция не трябва да бъде предпочитано пред гласът на  мнозинството. Но както твърдя тук, има добри причини да приемем насериозно умереното реформирано виждане както и добри причини да се тревожим за някои важни характеристики на виждания, които по-често се смятат за преобладаващо виждане реформираното богословие и които включват виждането за първородната вина. Но вероятно още  по-важно е, че не е ясно (поне за мен), че виждането изложено тук наистина може да бъде отписано като малцинствено когато то съдържа идеи много подобни на намиращите се в редица ранни реформирани изповеди на вярата и в два от основните източници на реформираната традиция, по-конкретно във вижданията на Цвингли. Разбира се, аз също така смятам, че умереното реформирано виждане е по-защитимо от други реформирани виждания особено тези, които включват първородната вина и защитават съществуването на една историческа древна двойка, отчасти понеже това е умерено учение – и доктриналната умереност често е нещо добро. Но, както надявам се съм показал, то несъмнено е реформирано учение.   


[1] E. O. Wilson, On Human Nature (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1978), xiii.

[2] Виж Oliver D. Crisp, Retrieving Doctrine: Essays in Reformed Theology (Downers Grove, IL: IVP Academic, 2011); Revisioning Christology: Theology in the Reformed Tradition (Farnham, UK: Ashgate, 2011); Deviant Calvinism: Broadening Reformed Theology (Minneapolis: Fortress Press, 2014); and Saving Calvinism: Expanding the Reformed Tradition (Downers Grove, IL: IVP Academic, 2016).

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.