Първородния грях и грехопадението – 3

от Оливър Крисп

Достигаме до нашето трето твърдение, че падналите хора не са виновни за това, че са родени в това морално порочно състояние. С това наум нека да се върнем към по-ранните ни примери на майката-наркоманка и предшественика роб. Ясно е, че детето на един пристрастен човек не е морално отговорно за това, че се е родило в такова състояние. По подобен начин детето на една двойка роби не е отговорно за това, че се е родило роб. В нито един от тези случаи детето не може да бъде държано отговорно за нещастното състояние, в което сe е родилo. Как биха могли? Вината предполага някакъв вид действие от страна на агента, на който то е приписвано и детето родено с първородния грях не може да е действало по начин, който предполага виновност.

Това ни води до четвъртото твърдение, достигащо до сърцето на умереното реформирано виждане:

Падналите хора не са държани отговорни за първия или прародителския грях. Т.е. те не носят първородната вина (т.е. вината за греха на някаква първоначална първа човешка двойка или човешка общност, който да им е вменен заедно с първородния грях).

Една от характеристиките на повечето, макар и не на всички, исторически реформирани богословия е било ударението поставяно върху учението за първородната вина заедно с учението за първородния грях. Често двете идеи са свързвани заедно като се твърди, че всички хора след Адам и Ева носят моралната поквара и вината донесена на човешката раса чрез първия грях на първите ни прародители.

Идеята е следната. Адам и Ева извършват първия грях. Това носи отчуждение от Бога и оставя хората с морално объркана природа, на която й липсва моралната структура и интегритет, с които човечеството е било първоначално създадено. Това състояние след това е било предадено на следващите хора. Но как следващите поколения са виновни за греха на Адам и Ева? Историческото реформирано богословие дава два широки отговора на този въпрос. Според първия ние сме виновни за греха на Адам понеже той е действал като наш представител. Когато той е съгрешил това е донесло последствия за останалото човечество. Съществуват множество човешки аналогии за подобни възможности като дипломатическите представители действащи от името на една държава обвързващи нацията с определени международни задължения. По подобен нашите избрани парламентарни представители представят вижданията ни и вземат политически решения от наше име, които ни обвързват по определен начин – например ако решението бъде претворено в закон. По този начин идеята, че Адам може да ни представлява и че ние можем да бъдем обвързани от неговите действия ни е познато от други светски контексти. Въпреки това, в случая с дипломата и политика, тяхната роля като представители зависи от това те да притежават политически мандат, който им е даден от нацията или гласоподавателите, които те представляват. Подобна уговорка не съществува в случая с Адам. Ние не сме дали право на първата двойка, или на някаква предполагаема първа общност, да действа по този начин. Ако някой ни представлява без да има правото на това ние обикновено смятаме това за несправедливо[1]. Вероятно може да се твърди, че в случая с Адам Бог му е дал ролята на наш представител. Това може да накара някои хора да мислят, че те притежават нужният им авторитет. Но това продължава да изглежда несправедливо понеже това не е решение, по което ние сме били страна или което сме били в състояние да преценим като морални агенти. И Бог със сигурност не би действал несправедливо.

Главената алтернатива на представителството често бива наричана августиански реализъм понеже се предполага, че води началото си от св. Августин Ипонски (макар това да е доста несигурно). Без значение дали Августин е бил августиански реалист или не идеята е, че аз мога да съм виновен за греха на Адам понеже съм съединен с Адам в едно метафизично цяло, от което ние сме части (оттук реализъм: ние действително сме обединени с Адам като части на един метафизично цялостен обект разпръснат във времето и пространството).

Помислете за следната аналогия с един дъб. Представете си, че създавате някакъв вътрешен дефект в едно семе и го посявате в земята. Това, което израства е фиданка, след това младо дърво и накрая, след много години, напълно пораснал дъб. Но докато расте и съзрява дъбът бива обезобразен и деформиран от дефекта, който му е нанесен докато е бил семе. Следователно всички следващи етапи на дъбово дърво докато расте и се развива във времето са развалени от дефекта, който носи. Реалистите казват, че хората са като това семе. Чрез съзнателния си грях Адам е внесъл една развала в човечеството. Това е първородния грях. Този дефект засяга всички по-нататъшни етапи на човечеството, така че те са морално деформирани. Точно както за по-късните етапи на дъба може да се каже, че споделят същия живот, който е започнал когато е било посадено семето, така и хората живеещи след първия грях на Адам споделят неговия живот и следователно съучастват в греха му. Ако ние сме част от едно метафизично цяло, което е падналото човечество“ тогава вероятно греха и вината за прегрешението на Адам могат да бъдат прехвърлени на всички по-късни етапи на човечеството.

Струва ми се, че има какво да се каже в полза на идеята, че Адам и неговото потомство са метафизично съединени по начина, по който августианския реализъм вижда това. Въпреки това за мен не е ясно, че това дава добра причина да приемем първородната вина така както и първородния грях. Помислете например за Римляни 5:12-19, вероятно най-важни библейски текст във връзка с първородния грях както и предполагаема основа за учението за първородната вина. Текста ни казва, че

„както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха”. Текста ни казва също, че „от Адама до Моисея смъртта царува и над ония, които не бяха съгрешили според престъплението на Адама, който е образ на Бъдещия“. Освен това „поради прегрешението на единия измряха мнозината“ и „съдбата беше от един грях за осъждане“. Понеже „ако чрез прегрешението на единия смъртта царува чрез тоя един“. Пасажът заключава: „и тъй, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот. Защото, както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни.“

За мен съвсем не е ясно, че този текст говори за вменяване на първородната вина. Той може и да е в съгласие с нещо подобно на августианския реализъм относно това как греха се предава. Той изглежда съвместим с нещо подобно на наследяване на морално паднало състояние. Но е трудно да видим как той носи идеята, че всички хора (с изключение на Христос, и може би на Мария Theotokos) са виновни за първородния грях на Адам. Осъждението, за което се говори в пасажът със сигурност най-естествено се свързва с осъждението за греха, което е смъртта. В този случай съда следващ прегрешението носи наказанието на смъртта и осъждението без нищо тук да намеква, че присъдата включва и една вина или в осъждението, което е изговорено впоследствие или в наказанието, което е наложено на хората.  

За щастие идеята за първородната вина може да бъде разделена от учението за първородния грях. Човек може да се роди в състояние на морална поквара наследена от някакъв свой първи предшественик и въпреки това да не бъде виновен за тяхното престъпление – една аналогия на това да е роди с някакво генетично състояние, което може да бъде вързано с някой далечен предшественик, за което ние също така не носим вина. Въпреки това някои може да се тревожат, че ако това наистина е реформирано учение за първородния грях то трябва да обясним защо първородната вина е включена в редица реформирани изповеди на реформирани църкви.

Например ние четем в Уестминстърската изповед:

„Чрез тях (първите ни прародители), явяващи се корен на цялото човечество, вината за този грях е била вменена и същата смърт в греха и поквара на природата, са предадени на всичките им потомци във всичките им поколения“ (6:3).

Но това не е универсалния глас на всички реформирани изповеди по въпроса. По-ранни изповеди като Шотландската изповед (1560), Белгийската изповед (1561) и 35 члена на религията (1563) съдържат едно учение за първородния грях, което не включва първородна вина. Нито пък учението за първородната вина може да се открие в всички източници на реформираната мисъл. Нито Улрих Цвингли нито Жан Калвин я споделят. Всъщност Цвингли отрича, че хората се раждат с вина за грях, който той изглежда вижда донякъде като болест предавана от едно поколение на друго[2]. Калвин пише за първородния грях както за една зараза и поквара на човешката природа. Той дефинира това по следния начин:

„Следователно първородния грях изглежда е наследствена поквара на нашата природа, разпростряла се във всички части на душата, която първо ни прави достойни за божия гняв, а след това носи и тези дела, които Писанието нарича „дела на плътта“ (Гал. 5:19-20). Точно това Павел често нарича грях[3]“.

По-рано, в същия пасаж той пише:

„Съгрешавайки Адам не само навлякъл на себе си нещастие и гибел, а предал и нашата природа на подобно разрушение. Това не било резултат единствено на неговата вина, която не можела да принадлежи на всички, а понеже заразил цялото си потомство с покварата, в която самият той паднал…Адам така покварил себе си, че тази зараза се разпростряла от него към всичките му потомци[4]“.

Да, обобщим: първородната вина не почива на здрави библейски основи. Основния текст използван в защита на това учение, Римляни 5:12-19, не изглежда да учи нищо подобно на учението за първородната вина. Това не е учение универсално утвърждавано от реформираното богословие – всъщност, двата главни континентални източника на реформирано богословие я отричат. И без значение дали първородния грях се предава чрез вменяване или чрез някакво реалистко уастие (двете основни алтернативи на историческата реформирана мисъл) това не включва предаване на първородна вина. Така отричането на първородната вина изглежда съвместимо с поне едно течение на ранното реформирано богословие.

Една добра философска причина да я отхвърлим, независима от тези богословски и традиционни разсъждения, която вече беше спомената, е че вината не може да се прехвърля. Вината на един човек не може да стане вина на неговия си или дъщеря, или на техните синове и дъщери и т.н. Дори ако този човек е наказан за своя грях, така че той вече не може да бъде държан отговорен за него, той и единствено той е виновен за това, че е съгрешил. Вината е непредаваема собственост на човека, който е съгрешил[5]. Това е така до голяма степен поради факта, че вината е тясно свързана с моралната отговорност на човека. Ние казваме, че понеже Дон е извършил определени морални действия той заслужава да бъде обвиняван. Вината му е приписвана по причина на неговите действия и единствено заради тях и понеже той е извършил действие като морален агент (не под влиянието на наркотици или понеже е невменяем, под принуда и т.н.). Понеже може да бъде винен той носи отговорност. Ако е направил това заедно с някой друг човек (както Адам с Ева) тогава отговорността и по този начин вината може да бъде споделена. Но причината за това е, че и двамата морални агента са участвали в едно и също действие. Но очевидно е, че за пра-внука на Джон, отдалечен на голямо разстояние във времето от грешните действия на Джон, не може да се каже, че е виновен за греха извършен от Джон понеже пра-правнука не е присъствал когато Джон е извършил греха и не е одобрявал неговото извършване. Следователно пра-правник на Джон не може да бъде държат отговорен за неговия грях. Но точно това казва учението за първородната вина: ние сме виновни за първородния грях на Адам макар да не сме присъствали когато той е бил извършен и не сме одобрявали или участвали в него. Това изглежда изключително несправедливо. Тъй като Бог не може да извърши греховни действия това ни дава силна независима причина (т.е. причина независима от обръщането към богословски авторитет или традиция)  да смятаме, че има нещо сериозно сбъркано в учението за първородната вина. 

---

[1] Несправедливо ли е Христос да ни представлява без да е получил позволение за това? Това е интересен въпрос. Според мен Христос е бил поставен за това от Бог докато първата двойка не е получила „мандат“ да съгреши. По този начин тук съществува важна разлика.

[2] See, e.g., Huldrych Zwingli, Declaration of Huldreich Zwingli Regarding Original Sin, Addressed to Urbanus Rhesus, August 15, 1526, an English translation of which can be found in On Providence and Other Essays, ed. Samuel Macauley Jackson (Durham, NC: Labyrinth, 1983). I discuss Zwingli’s view in more detail in Oliver D. Crisp, “On Original Sin,” International Journal of Systematic Theology 17, no. 3 (2015): 252-66; and Oliver D. Crisp, “Sin,” in Christian Dogmatics: Reformed Theology for the Church Catholic, ed. Michael Allen and Scott R. Swain (Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2016), 194-215.

[3] John Calvin, Institutes of the Christian Religion, ed. John T. McNeil, trans. Ford Lewis Battles (1559; repr., Philadelphia: Westminster Press, 1960), 2.1.8

[4] Calvin, Institutes, 2.1.6. По отношение на твърдението, че всички хора са предмети на божия гняв чрез греха на Адам той добавя: „Ние не трябва да разбираме това сякаш ние, невинни и незаслужили, носим вината на неговото провинение, а в смисъл, че тъй като ние чрез неговото прегрешение сме станали проклети, се казва, че той ни е направил виновни“. Institutes 2.1.8. Въпреки това, вземайки предвид неговото по-ранно признание, че ние не сме грешни поради греха на Адам и уточнението „казва се, че той ни е направил виновни“ смятам, че приписването на вината, моето откриваме тук може да се разбере най-добре в метафоричен смисъл, точно както може да се каже, че детето на убиеца е опетнено от вината на баща си. Ние не сме буквално виновни за греха на Адам.

[5] Какво да кажем за това, че Христос поема нашата вина? Според мен Той взема върху себе си наказателните последствия от нашия грях, но не и вината, говорейки стриктно. Аз разглеждам това на друго ямсто в The Word Enfleshed: Exploring the Person and Work of Christ (Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2016).

Реклама