от Оливър Крисп
На следващите страници аз ще представя това, което считам за умерено реформирано учение за първородния грях. То съдържа следните богословски твърдения:
1. Всички хора, с изключение на Христос, притежават първородния грях.
2. Първородния грях е наследствена поквара на природата, едно състояние, в което всеки паднал човек се намира още от първия миг на своето съществуване.
3. Падналите хора не са отговорни за това, че са родени в това морално порочно състояние.
4. Падналите хора също така не са виновни за първия, или първородния, грях. Това означава, че те не носят първородната вина (т.е. вината за греха на някаква предполагаема първа човешка двойка или човешка общност не е положена върху тях заедно с първородния грях).
5. Това морално порочно състояние в обичайния случай неизбежно води до действителни грехове. Т.е. един човек роден с подобен дефект в нормалния случай неизбежно извършва действителни грехове в поне един случай при положение, че живее достатъчно дълго, за да бъде в състояние да извърши подобни грехове. (Условието нормално говори за частни случаи, които са изключение от правилото, като например малки деца, които са починали преди да достигнат определена възраст както и сериозно увредени умствено хора.)
6. Падналите човешки същества са отговорни за собствените си грехове и биха били осъдени заради тях ако не съществуваше изкупление.
7. Наличието на първороден грях води до смърт и отделяне от Бога дори и без извършване на действителни грехове.
Струва ми се, че взети заедно тези твърдения представляват една умерена и следователно защитима версия на учението за първородния грях т.е. съвместима с едно течение в реформираната традиция. Понеже е умерено виждане то може също така да бъде по-обещаващо като основа за екуменическо сближаване с други течения на християнската традиция отколкото някои версии на учението, които могат да се намерят в реформираното богословие. Отначало аз предлагам едно кратко обяснение на всяко твърдение на току що описаното умерено реформирано учение за първородния грях, което да ги направи по-ясни. Правейки това аз също така сравнявам това умерено учение със значими гласове в реформираната традиция, за да покажа, че то то наистина е легитимен израз на реформираното богословие дори ако някой смята, че то представлява малцинство в тази традиция. Във втората част аз защитавам умереното реформирано виждане от някои критики. Накрая завършвам с кратко заключение, което предлага някои идеи за обхвата на реформираното учение за първородния грях.
Обяснение на умереното реформирано учение за първородния грях
Нека сега да разгледаме поред твърденията на умереното учение обяснявайки всяко едно от тях.
Според първото твърдение на умереното реформирано учение всички хора освен Христос притежават първородния грях. Исторически повечето християни са смятали, че е имало някакъв първи грях, посредством който първородния грях е влязъл в човешката раса. Под първи грях аз имам предвид първото греховно действие, за което се предполага, че е извършено от нашите прародители, Адам и Ева, което довело до това всички следващи хора да се раждат в едно морално паднало състояние – състояние на първороден грях. Идеята, че хората след греха на първите прародители, притежават първородния грях е относително непротиворечиво в християнската традиция. Единствено тези, които, подобно на Пелагий, отричат учението за първородния грях (и следователно остават отвъд границите на богословската ортодоксалност) биха имали проблем с това. Въпреки това, идеята, че това засяга всички хора е по-спорна понеже мнозина римокатолици твърдят, че Мария, Theotokos (т.е. Мария раждащата Бога и майка на Христос) се е родила без първородния грях посредством непорочното зачатие. Тези християни, които желаят да включат Мария Theotokos заедно с Христос в числото на родените без първороден грях изпитват уместни умствени съмнения по отношения на това, което ще кажа по-нататък. Каквото и да смятаме за моралното състояние на Мария Theotokos идеята, че Христос е изключение от състоянието на първороден грях, в което се намира цялото останало човечество не е богословски спорно в християнската традиция. Всички християни приемат, че Христос е без грях, макар някои от тях да вярват, че Христос в някакъв смисъл е бил „паднал“ що се отнася до в Своята човешка природа, без обаче при това да е извършил действителен грях. Тук нямаме възможност да разгледаме този спор. Достатъчно е да кажем, че човек с паднала човешка природа би се намирал вече в морално несигурно състояние, такова, което сякаш би го отделило от присъствието на Бога, Чийто очи са твърде чисти, за да гледат злото (Авакум 1:13). Понеже какво означава да бъдеш паднал ако не да се намираш в морално порочно състояние, което неизбежно води до извършването на действителни грехове? Ако Христос е бил Бог-въплътен и Бог е неспособен да греши тогава има само една кратка, макар и критична, крачка до това да кажем, че Неговата човешка природа е без грях – в който случай, е трудно да кажем какво да правим с твърдението, че Неговата човешка природа е паднала, но не и грешна. Това изглежда като разграничение, което не съдържа реална разлика[1].
Така първото твърдение на умереното реформирано учение – че първородния грях е едно състояние, което всички хора, с изключение на Христос, притежават – изглежда доста сигурно от богословска гледна точка. Въпреки това факта, че това първо догматично твърдение не споменава първия грях е много по-спорен. Понеже вярата в някаква предполагаема първа двойка, от която е произлязло цялото човечество и чийто първи грях е (по някакъв начин) предаден на всички останали хора без Христос, е съставна част на почти всички исторически християнски опити да обяснят първородния грях. Умереното реформирано учение за греха не изисква една първоначална двойка, нито пък моногенизъм (идеята, че ние всички произлизаме от една единствена двойка). То обаче и не отрича, че е съществувала една първа двойка, от която сме произлезли. То не взема отношение по този въпрос. С други думи, то се въздържа от мнение по този догматичен въпрос. Това, както ще видим, е важно за нещо, което може да бъде наречено догматичен минимализъм, който е част от умереното реформирано виждане. Под догматичен минимализъм аз имам предвид един подход към едно конкретно учение, което се опитва да прави колкото е възможно по-доктринално ограничени твърдения, които все пак остават съвместими с по-широките богословски и изповедални приемания[2]. По въпроса за етлогията на първородния грях умереното реформирано виждане е догматически минималистично.
[1] Аз разглеждам това е повече детайли в Divinity and Humanity: The Incarnation Reconsidered (Cambridge: Cambridge University Press, 2007), ch. 4.
[2] Писал съм за догматичния минимализъм на друго място. Виж. Oliver D. Crisp, “Desiderata for Models of the Hypostatic Union,” в Oliver D. Crisp and Fred Sanders, eds. Christology, Ancient and Modern: Explorations in Constructive Dogmatics (Grand Rapids, MI: Zondervan Academic, 2013), 19-41.
Rado's blog 