Първородния грях и грехопадението – 2

от Оливър Крисп

Това ни води към второто догматично твърдение, което казва, че първородния грях е наследствена поквара на природата, едно състояние, което всяко човешко същество притежава от началото на своето съществуване. Както е известно реформираните християни имат доста мрачно мнение за падналите хора. T от популярния акроним TULIP обобщаващ петте точки на калвинизма произлизащ от мненията на Синода в Дорт обозначава „пълната поквара“. Идеята не е, че падналите човешки същества са толкова паднали колкото е възможно да бъдат, а по-скоро, че те са в плен на греха, който засяга всяка област от човешкия живот. Можем да изразим това по следния начин: реформираното богословие традиционно учи, че падналите човешки същества са морално покварени и че самият първороден грях е една морална поквара, с която сме родени и чийто резултати ни засягат цялостно. Съществува и едно разделение между първородния грях (морално поквареното състояние, в което сме родени) и действителния грях. Действителния грях се отнася до греховете, които ние извършваме като морални агенти. Аз греша понеже съм грешник, роден с първородния грях. Но греховете, които аз върша като грешник са действителни грехове, за които нося морална отговорност.

Някои реформирани богослови са твърдели, че Бог веднага и пряко вменява първородния грях от нашите прародители на всички следващи поколения  и че на тази основа ние се смятаме за виновни за първородния грях. Но това изглежда твърде странно твърдение, при което моралните последствия за нечий чужд грях са прехвърляни пряко върху мен чрез божие действие натоварвайки ме с вина за нещо, което аз не съм извършил. От една страна това изглежда крайно несправедливо понеже едно греховно състояние, което аз не съм избрал веднага бива прехвърлено върху мен, доста подобно на това нечий чужд дълг да бъде прехвърлен на моята банкова сметка в резултата на което парите ми биват изтеглени. От друга страна то води до странното учение на вина, при която виновността може да бъде прехвърляна от един човек (Адам) на друг (мен).

Други богослови преобръщат това твърдение, така че първоначалния грях на Адам бива предаден на мен от Бога понеже аз съм роден с греховна природа, която ми е предадена от моите прародители. Така Бог или вменява адамовите грях и вина на мен преди моето съществуване или прави сигурно, че чрез естественото раждане ми е дадена една греховна природа и като следствие от това, ми е вменена вина. Тези традиционно реформирани начини да се обяснява предаването на първородния грях и вина са  объркани и не особено интуитивни.

За разлика от това идеята, че първородния грях е едно наследено морално състояние много подобно на начина, по който хората наследяват своите  физически състояния от родителите си, изглежда достоверен и не е непременно несправедлив. Представете си една майка, която е наркоманка. Тя предава своята зависимост на нероденото си дете понеже споделят една и съща кръв. Детето наследява зависимостта без да носи лична вина за това. По подобен начин ако един човек се продаде като роб неговите наследници се раждат в същото положение без самите те да носят вина за това. Въпреки това те наследяват морения товар, с който ги е на товарил техния предшественик. Ние не оправдаваме майката или предшественика за това, което те са предали на техните наследници. Въпреки това подобни случаи са добре познати и изглеждат убедителни макар и осъдителни. По подобен начин представете си, че посредством някакво (колективно) престъпление първата човешка общност се е отдалечила от Бога. Това отдалечаване, както и всеки последващ морален разрив, който той причинява, може да бъде предаден през поколенията на следващите членове на тази общност дори те да не носят вина. Без значение дали това ни харесва или не нашите грешни избори често засягат и другите около нас. В случаи като този с майката наркоманка или предшественика роб тези избори имат последствия, които се наследяват от децата родени от тези личности. Да извършиш действие, което неумолимо води до нечия морална апатия е нещо ужасно. Да извършиш действие, което неблагоприятно засяга следващите поколения е много по-ужасно. Въпреки това подобни действия не са необичайни както показват и нашите два примера. Разбира се, ако първородния грях се наследява по такъв начин вместо да бъде предаван веднага и пряко, тогава той по всяка вероятност се предава от едно поколение на друго така както някои вродени състояния се предават от родител на дете. Това не е състояние, което се усвоява чрез подражание, както твърдят пелагианите. То трябва да бъде предадено – според този начин на мислене, наследствено вместо чрез непосредствено божествено вменяване.