от Джеймс К. А. Смит
Аз станах по-добър преподавател веднага щом станах еретик.
Нека да обясня преди някой да се разтревожи за мен. Нещо представлява ерес единствено в сравнение с някаква ортодоксалност. И като преподавател, по-конкретно в областта на висшето образование, аз съм бил наставен в една ортодоксалност за обучението: при никакви обстоятелства не трябва да отнемам автономността или независимост на учениците си (чиято основна цел в живота е да се превърнат в чудовищни консуматори).
Това може да ви се струва странно и аз не целя да покажа каквото и да е неуважение към студентите си, но аз не знаех как да преподавам истински докато бавно не започнах да осъзнавам, че те всъщност са деца. В началото на преподавателската си кариера аз най-общо си представях, че осемнадесетгодишните в моя клас по въведение във философията са хора очакващи да се дипломират и моята задача е просто да подпомогна тяхното собствено теоретизиране. Но докато собствените ми деца растяха и започнаха да приличат все повече на студентите в класовете ми най-накрая осъзнах: парадигмата за преподаване, която бях приел в средното училище беше пълен провал при обучение на млади хора. Идеята за преподаване, която бях приел всъщност беше алергична към формиране, към идеята, че аз мога да имам виждане за това какви трябва да станат учениците. Така „ереста,” която започнах да приемам беше една историческа идея за ролята in loco parentis („на мястото на родителите”). Аз бях еретик точно понеже започнах да мисля, че доброто преподаване всъщност трябва да наподобява бащинство. В покрайнините на образователния прогресивизъм това би било виждано просто като глупост.
Така аз започнах да разбирам, че едно обучение, което е по-съзнателно формиращо трябва да се противопостави на някои общоприети разбирания за „обществено” обучение. Най-важното, аз започнах да разбирам, че този начин на обучение целящо формиране сочи към едно по-висше призвание на учителя – нищо по-малко от това да формира учениците си като добродетелни хора. Тъй като образованието е формиращ проект стремящ се към Доброто, Истинското и Красивото, тогава учителя трябва да бъде слуга на трансцедентното, който трябва не само да познава Доброто, но и да преподава изхождайки от това свое убеждение. Учещият добродетел няма да се извинява за това, че се стреми да насочи учениците си към Доброто, Истинското и Красивото. Но той ще трябва да се изправи пред най-плашещия аспект на това: че добродетелта често се абсорбира посредством пример.
Ако искаме да бъдем учители, които формират ние трябва да разсъждаваме критично върху нашето собствено формиране като учители. Собственото ни образование – особено за тези, които са преминали през интензивното светско „novitiate” т.е. аспирантурата – също е било формиращо. Но ние често не осъзнаваме степента, в която сме абсорбирали една много различна история за telos-a на обучението, която несъзнателно продължава да работи в нас. Затова ние трябва да се запитаме: Какви са основните за нашето общество приемания за целите на обучението? Какви виждания и ценности за образованието сме абсорбирали в процеса на собственото си университетско образование?
Ако анализираме това мисля, че ще открием, че имплицитно в доминиращите образователни модели стои една модерна, светска история, която цени автономността като висше благо. По този начин целта на образованието е да сведено до „критично мислене,” което се оказва просто един празен, глупав начин да кажем, че образованието просто дава възможност на младите хора да избират всяко „добро,” което им харесва. В тази картина „свободата” изкисва загуба на telos-а тъй като всяко постановяване на „Доброто” влиза в конфликт с автономността на индивида. С други думи подобен модел на обучение на практика пречи на добродетелите.
Трябва да оценим колко много това се отклонява от едно класическо обучение в добродетели и от едно пълноценно разбиране за християнско формиране. Както казва Джеймс Дейвидсън Хънтър в своя брилянтен анализ The Death of Character, „Никога не могат да съществуват „родови” добродетели[1]”. Добродетелите са здрави реалности свързани с конкретна общност водена от една определена История. Затова едно обучение в добродетели ще трябва да се противопостави на доминиращата ортодоксалност, която ние често абсорбираме заедно със собственото си образование. Но ние трябва също така да разберем, че подобни идеи за автономност се абсорбират и чрез неформалните образования, чрез непрестанния процес на образование, да се изразим така, който действа при потапянето ни в светските литургии на американизма.
По този начин ако искаме образованието да бъде формиращо – и по-конкретно, да формира учениците в християнската вяра – първо трябва да реформираме тези, които формират. Ако ние, учителите, ще сме част от един класически проект на образование, който цели да формира цялостната личност, да учим учениците на любов към Доброто, Истинското и Красивото както открити ни в Христос, тогава самите ние трябва да бъдем реформирани и трансформирани. Можем да кажем, че образователната реформа започва със самите нас.
Прекарвам много време във въздуха. Ритуалът на летене се е превърнал във втора природа за мен. Когато вратите на кабината се затварят аз изключвам телефона си, вземам вестника и намалявам звука на екипажа, който изброява всички процедури по безопасността, които се предполага, че трябва да извършим с апломб в случай, че самолетът ни започне да пада.
Но наскоро чух сякаш за пръв път една рутинна част от процедурата. Без съмнение тя ще бъде позната и на повечето от вас:
„Кислородът и въздушното налягане се измерват през цялото време. В случай на загуба на налягане в кабината пред вас автоматично ще падне кислородна маска. Сложете я, за да осигурите приток на кислород. Поставете е на устата и носа си, подсигурете еластичната връв зад главата си и дишайте нормално. Макар торбата да не се разгъва кислородът минава през маската. Ако пътувате заедно с дете или с някой, който се нуждае от помощ, първо подсигурете своята собствена маска и след това помогнете на другите. Носете маската докато униформен служител не ви каже, че можете да я махнете”.
Тук има един интересен принцип, който може би има доста по-широко приложение. В случай на опасност, за да съм в състояние да помогна на ближния си първо трябва да сложа своята собствена кислородна маска. Ако ще помагам на детето до мен да сложи своята кислородна маска преди това трябва сам да сложа моята.
По подобен начин ако искам да уча добродетели трябва да бъда добродетелен учител. Ако се надявам да поканя учениците в един формиращ образователен проект тогава аз също трябва да оставя всеки мит за независимост, автономност и себедостатъчност и да разбера, че собственото ми формиране никога не е окончателно. Добродетелта не е нещо, което постигаме веднъж завинаги, тя е програма, която изисква поддръжка. Как тогава учителите на добродетели могат да бъдат реформирани и трансформирани? Какви практики могат да направят възможен един такъв труден педагогически проект?
Знаейки, че Исус ни е дал дарът на Неговия Дух, Който е постоянен учител, ние трябва също така да помним, че Духът ни дава дарът на практиките, които са „обиталища на Духа,” проводници на благодат и просветление. Нека да опишем няколко от тях.
Първо, можем да започнем като видим поклонението като един вид „развитие на способности”. Точно като посвещаваме себе си на общностите на формиращо християнско поклонение ние презареждаме собственото си въображение с библейската история, потапяме сърцата си в примиряващите практики на тялото Христово. Това е едно от най-важните посвещения, които можем да направим ако се надяваме да бъдем учители, които формират: да се покорим на дисциплината на християнското поклонение.
Второ, ние можем да култивираме практики на „живот заедно” както се изразява Бонхьофер. Подобно на каменоделците, които споменахме в историята на Венгър в гл. 5, ние християнските учители понякога трябва да си напомняме, сред ежедневното напрежение на преподаването и оценяването, че ние строим катедрали. Една от най-важните практики, които можем да използваме като учители християни е да култивираме време и място, за да споделяме един с друг какво точно правим заедно. Да си напомняме един на друг е голяма част от поддържането на етоса на нашите институции – едно напомняме, че ние не просто оценяваме математически тестове, ние изграждаме водещите граждани на идващото божие царство. Всяка училищна общност има нужда да създаде етос на взаимно напомняне.
Нека да предложа няколко общностни практики за реформиране на формиращите:
- Да ядем заедно. Не подценявайте етоса, който създава общото ядене.
- Молете се заедно. По-конкретно, молете се заедно по начини, които са формиращи. Молете се с Псалмите, влезте в ритъма на литургичната година и историята разказвана в Писанието в молитва. Може също така да намерите това както възможност да се изповядвате един на друг.
- Пейте заедно. Телесното смесване на гласове има важни, неизказани последствия за изграждането на хармония във вашата общност. Богословът и композитор Стивън Гутри посочва, че ние научаване нещо за покорството когато пеем. „Какъв вид взаимно покорство се случва при пеенето?” пита той. „От една страна да пеем думи заедно включва синхрон – да говорим в определено един спрямо друг време. Пеещите се покоряват на едно общо темпо, една обща музикална структура и ритъм”. Общото пеене е възможност хората да практикуват хармония, взаимно подчинение и синхронът необходими за споделената мисия на християнското обучение.
- Мислете и четете заедно. Дискутирайте същността на общата си работа и призвание както преподаватели вместо просто да се събирате, за да говорите за „работата”. Посетете друг клас и дайте честна, конструктивна оценка. Моят приятел Мат Беймър, християнин-директор на училище в Съри, Британска Колумбия, би добавил още: играйте заедно, тъгувайте заедно, изслушвайте своите истории. Това виждане за християнското обучение е общностно.
Последно, развийте практики свързани с вашите ученици като учители. Не подценявайте как развитието на любяща загриженост за учениците може да бъде едно (ре)формиращо преживяване. Аз преживях нещо подобно преди няколко години когато преподавах семинар за напреднали по феноменология и когнитивна наука в 8,30 сутринта. Материалът беше много предизвикателен за толкова ранен час, така че аз обещах нещо на учениците си: ще отивам до близкия магазин, ще купувам кафе и ще го приготвям всеки ден до 8,25. Така те можеха да се изтърколят от леглото, да облекат някакви панталони и шапка и да не се чудят дали ще могат да си набавят необходимият им кофеин преди класа: той ще бъде там и ще ги чака. Тъй като класът беше специално фокусиран върху телесността това беше начин да почета тяхната собствена телесност.
Но аз не предвидих неочакваните последствия от тази привидно банална рутина. Докато семестъра напредваше аз открих, че простата практика да приготвям кафе предварително също така означаваше, че аз започнах да очаквам пристигането на студентите по някои по-съзнателни начини. Вместо да вися над бележките си аз можех да се фоксуирам върху създаване на пространство, в което студентите да се чувстват добре дошли, подплатено с мириса на прясно кафе. И по времето докато приготвях кафето можех да се моля тихо за учениците, очаквайки тяхното пристигане и предизвикателствата на материала от този ден, припомняйки си някои лични трудности, които учениците ми бяха споделили. Простото действие на приготвяне на кафе се превърна в малък ритуал на размишление и молитва, един навик на педагогическо гостоприемство.[3] Това, което беше започнало като обещание да направя нещо просто, осезателно и телесно се превърна в инкубатор на добродетел.
Учителите на добродетели не се раждат, те се формират. Те не се „произвеждат” посредством получаването на една диплома, не се удостоверяват чрез сертификат, те се формират чрез потапяне в практики, които насочват техните любови и копнежи към Христос и идващото Му царство. Накратко да станеш учител на добродетели изисква практика.
[1] James Davison Hunter, The Death of Character: Moral Education in an Age without Good or Evil (New York: Basic Books, 2000), 215.
[2] Steven R. Guthrie, “The Wisdom of Song,” in Resonant Witness: Conversations between Music and Theology, ed. Jeremy S. Begbie and Steven R. Guthrie (Grand Rapids: Eerdmans, 2011), 400.
[3] За дискусия свързана с практиките на християнското гостоприемство виж Ana María Pineda, “Hospitality,” in Practicing Our Faith: A Way of Life for a Searching People, ed. Dorothy C. Bass, 2nd ed. (San Francisco: Jossey-Bass, 2010), 29–42; Christine D. Pohl, Making Room: Recovering Hospitality as a Christian Tradition (Grand Rapids: Eerdmans, 1999); и David Smith and Barbara Carvill, The Gift of the Stranger: Faith, Hospitality, and Foreign Language Learning (Grand Rapids: Eerdmans, 2000).
Rado's blog 