от Джеймс К. А. Смит
Докато съвременното младежко служение насърчава сърдечната искреност и издигнатите ръце подобна парадигма всъщност отразява „превъплъщението” на християнската вяра в модерността (терминът е на Чарлз Тейлър и е разгледан по-подробно в глава 4). След като сме свели християнството до едно послание можем да създадем емоционално усещане, което да действа като вход за разпространение на посланието. Но това е знак, че ние сме се отказали от въплътените форми за формиране завещани ни в литургията и духовните дисциплини. Вместо това ние сме създали едно младежко служение, което бърка екстровертността с вярност. Ние ефективно предаваме на младите хора идеята, че искрения последовател на Исус е синоним на „запален” за Исус, въодушевен за Исус, сякаш ученичеството е било синоним на насърчаване на едно буйно, весело, жизнерадостно, забързано за Исус разположение подобно на това, което можем да намерим във жизнерадостен клуб или забавно мероприятие.
Трябва да предупредя, че резултатите може да са унищожителни. Ако ефективно предаваме на младите хора, че да бъдеш сериозен последовател на Исус е синоним на това да бъдеш екстроверт за Исус тогава всички наши младежи, които просто не са създадени с този темперамент трябва да приемат, че не са християни. Ако жизнерадостта на енергичния младежки пастир бъде взета за модел тогава много млади хора погрешно ще заключат, че те просто не могат да са християни. Следва нежеланата последица: в желанието си да създадем една въодушевяващо, развличащо „преживяване,” което да поддържа младите хора във вярата ние завършваме създавайки просто едни консуматори на послание за Исус докато в същото време отблъскваме голям брой други младежи, които просто не могат да пеят в жизнерадостния клуб на Исус.
За младите хора, които са уплашени или подозрителни към щастливо пляскащата версия на младежкото християнство древните християнски дисциплини и историческото християнско поклонение могат да изглеждат като животворен дар. Когато сте виждали единствено формите на благочестие, които ценят спонтанната изразност и клишираната искреност да получите ритъма на Книгата за обща молитва може да изглежда като да получите дара на езици. По мои наблюдения голяма част от младите хора са силно литургични животни без да осъзнават това. И когато те са запознати с формиращите навици практики на християнската вяра и поканени да следват Исус по древни и изпитани начини, тяхната вяра получава втори живот. Те приемат дисциплините не като отеготителни задължения, а като дарове, които насочват тяхното посвещение и формират вярата им. Вместо да разчитат на собствената си вътрешна святост и сила на волята (което при всички случаи е погрешен начин да мислим за ученичеството) младите хора вкусват историческите практики на молитвата и посвещението като дарове на благодатта, един начин, по който Духа ги среща там където се намират. Да приемем Псалмите като молитвена книга на църквата означава да открием едно заровено съкровище точно в средата на Библията[1]. Режими на посвещение като Божествената служба или Божествени часове осигуряват жлебовете, чрез които вярата им може да действа, един осезаем исторически начин да съпоставят своите желания с насоката на цялата вселена.[2] Ударението не е повече върху представянето или изразността. Вместо това подобни практики култивират една поза на благодатно приемане на действията на Духа.
Приемането на тези исторически практики на поклонение и ученичество също така свързва младите християни с една вяра, която е древна и по този начин ги свързва с едно тяло, което е по-старо от собственият им пастир и по-широко от младежката им група. Това не е без значение за живота на автентична християнска вяра. Да следваме Христос – да бъдем в Христос – означава да бъдем обгърнати в Неговото тяло, което е една дълбоко социална реалност. Това от своя страна е допълнителен аргумент срещу ритуалите на автономия и независимост, които изобилстват в късната модерна култура и които ни свеждат до приватизирани индивиди, които имат единствено откъслечни отношения едни с други. Подобна идея за автономност и независимост са дълбоко проникнали в църквата създавайки една приватизирана версия на християнството, която цени една „лична връзка с Исус,” но не може особено да разбере защо трябва да бъде свързана с Неговото тяло. За разлика от това древните дисциплини на църквата са дарове, които ние споделяме, наследени за общението на светиите. В историческите практики ние се учим как да бъдем една вярваща общност, а не просто сбор от разделени индивиди, които се е случило да обичат един и същ Спасител.
Има и един смисъл, в който тези странни исторически обичаи на католическата църква отново омагьосват света за хората потопени в нашата светска, размагьосана епоха. Един от проблемите със съвременната духовност на младежката група е че тя изглежда оперира според същите принципи както всяко друго „събитие:” едно манипулирана, насочвана „опитност,” която по същността си зависи от естествени стратегии, дърпаща същите сърдечни струни посредством същите лостове както някой концерт, футболен мач или друго жизнерадостно мероприятие. Самото подобие, което желаем, за да развличаме младите хора е именно това, което ги прави подозрителни към идеята, че във всичко това действително има нещо трансцдентно. По този начин нашите добронамерени християнски събития завършват с натурализирането на света и водят до размагьосване. За разлика от това странните ритуали на древното християнско поклонение носят в своята собствена „странност” един стремеж насочен към трансцедентност. Младите хора няма да отидат, за да срещнат възкръсналия Господ на историята на едно събитие, което изглежда твърде подобно на други неща, които те вече са опитвали. Всъщност, макар че може никога да не бъдат в състояние да вербализират това тяхното отдалечаване от подобни версии на християнството вероятно произлиза от подозрението им, че християнството не е нищо повече от още един човешки продукт. За разлика от това странната простота и явна странност на историческите християнски практики са омагьосани по начини, които не могат да бъдат обяснени и по този начин могат да служат както начин за връзка с трансцедентния Господ по начини, които помагат на хората отново да видят Бога по един нов начин.
Като професор в университет лично съм наблюдавал цяло едно поколение млади евангелски християни да се борят със своята откъснатост от християнската вяра, само за да открият обратния път като си припомнят нещата, които древната църква вече е знаела. Виждал съм мъчителния цинизъм роден в двадесет годишни хора от конвейрното християнство на младежкото служение и културата на „християнски лагери,” вървял съм със студенти измъчвани от гняв, объркване и огорчение и съм гледал как те намират нов живот когато открият историческите практики на вярата. Изтощени от френетичната жизнерадостност на експресивисткото поклонение младите хора намират място където могат да дишат в тишината и простотата на съзерцанието в Teze. Ако преживяванията в младежките им групи са ограбвали енергията им Книгата за общи молитви им дава възможност отново да дишат. Видели повърхностните продукти на църквите от тяхната младост – където бандата, която свири отпред е заливана със светлина и дим – тези млади хора отново откриват своята вяра в „мириса и камбаните” на християнското поклонение идващо от древността.
Виждал съм силата на това и като баща. Ако отглеждането на деца изобщо ни учи на нещо то е следното: децата обичат традицията. В нашия дом ако направим нещо дори два пъти означава да поемем риска децата ни да го превърнат в „традиция”. Всъщност ние все още изпитваме удоволствие от „тортата сервирана на втория учебен ден” понеже веднъж, преди години, Деана приготви торта на втория ден от училище и децата веднага се хванаха за това. (Сега ние имаме и „сладолед на тредиция училищен ден,” а аз се надявам на пица за четвъртия.) Децата желаят да бъдат част от нещо, което е по-голямо и по-старо от самите тях, нещо, което притежава един вид древна стабилност и устойчивост и в което те виждат едно свидетелство за божията вярност. Но ако децата са традиционни животни те са и ритуални животни. Тъжния факт е, че нашите младежки служения ги третират единствено като мислещи същества които трябва да бъдат развличани докато всъщност, това, за което те копнеят не е свобода от ритуала, а по-скоро освобождаващи ритуали. Пропуснали ли сме да осъзнаем, че докато се опитваме да ги развличаме нашите младежи всъщност очакват от нас да ги формираме?
[1] Виж Kevin Adams, 150: Finding Your Story in the Psalms (Grand Rapids: Faith Alive, 2011), which well articulates why the Psalms are an ancient gift for the contemporary church.
[2] Phyllis Tickle, The Divine Hours, is helpfully available in a pocket edition (New York: Oxford University Press, 2007).
Rado's blog 