За какво копнеят истинските поклонници

             от Джеймс К. А. Смит

Ако надникнете в неделното училище в Епископалната църква св. Георги в Нешвил веднага ще забележите, че мястото е до известна степен отражение на залата за богослужения. Обичайните фланелограф и плакати с библейски стихове за запаметяване подозрително липсват. На тяхно място има нещо, което напомня някаква лаборатория за поклонение. Подобно на практическия опит при който трябва да запалите горелката на Бунзън или да постигнете химична реакция, която шуми и расте това място за млади ученици предлага на децата шанс да се потопят в същите реалности, които се преживяват и горе, в залата за поклонение. Тук децата учат вярата по начини, които са повече осезателни отколкото дидактични. Това е мястото където те се учат, да се изразим така, да хващат котката за опашката.

На първата спирка има визуално представяне на църковния литургичен календар, който приканва децата да открият къде са те през годината, която ни превежда през живота на Христос. До цветния плакат на църковната година има дървена версия на календара със скала и маркери, които приканват децата към благочестива игра – един вид те да учат без да осъзнават, че същност са учени. И все пак в тази осезаема конструкция, която ги приканва в по-голямото Христово тяло – приканва ги да се покланят с общността на светиите през всички векове – тези деца вече са „уловили” в историята на Божието благодатно, всемирно примирение. Дори времето е изкупено в Христос.

В една култура, която е запленена от новаторството и омаяна от новото, всичко изглежда като един непрестанен поток от неща, които трябва да бъдат уловени. Това което ни очарова днес ще бъдат „едни пет минути” утре. В един свят, в който единственото постоянно нещо е непрестанната смяна на образи това може да изглежда като стъпването на твърда земя сред плаващи пясъци.

За съжаление християните понякога могат да станат жертви на същата тирания на съвремието. В името на „актуалността” ние се опитваме да „осъвременим” вярата, така че тя да изглежда акуратна. Резултатът обаче е същата безпочвеност. В една подобна версия на вярата „църковната история” е сведена до житейската история на някой основател на църква, който е поставил началото на нашата общност. Съкровищата и богатствата на нашето „католическо” християнско наследство – векове на вярно водителство от Светия Дух през историята – са пренебрегнати. Вместо това ние се опитваме отново да измислим колелетата на вярата и те често се оказват доста нестабилни.

Точно това е причината въвеждането на християните – особено на младите хора – в наследството на католическото християнство може да се окаже един дар за постмодерната епоха. Подобно на армията на Елисей, която видяла отблясъци от заобикалящите ги ангели (4 царе 6:16-17) младите хора въведени в историческите дисциплини на църквата ще намерят една общност светии, които ги заобикаля.

Това е много добре представено в катедралата Our Lady of the Angels в Лос Анджелис. Вместо обичайните витражи представящи „славата на светиите” заобикаляща покланящата се общност, катедралата има серия от гоблени изработени от художника Джон Нейва. Гоблените изобразяват животи на хора, които могат да служат за примери като Бонифаций и Бриджит от Швеция, Аквински и Катерина Дрексел. Но смесени с героичните фигури в църквата са лица на момчета и момичета от съвременния Лос Анджелис. Те не просто са обградени от тази общност светии, те са част от тази продължаваща история.

До литургичния календар се намира друга площадка посветена на кръщението. Тук всяка седмица на децата бива припомнено тяхното собствено кръщение по един осезаем начин, който подчертава неговата значимост: бялата кръщелна роба може да бъде докосната и въпросите свързани с нея – зададени. Водата мокри пръстите им, предизвиквайки светли спомени за божите обещания, които са им били дадени при тайнството. Катехизаторът ги приканва да се връщат към тази история отново и отново давайки им, да се изразим така, да правят нещо с ръцете си. Чрез благочестивите им игри благовестието попива в тях.

В ъгъла има място приканващо децата да „играят на църква,” но водени към нейните смисъл и значение. На обработеното дърво можете да видите малки репродукции на места от залата за богослужения: амвонът, с поставена върху него Библия, баптистериум с кръста над него, кръст и свещник подобни на тези, които децата са виждали да преминават пред тях в началото на всяко богослужение, флаг, който сочи с цвета си настоящия литургичен сезон. На други място те виждат обикновените и все пак магически елементи на Причастието. Тези смалени версии на църковните елементи от богослужението сами по себе си са заредени с въплъщенска педагогика: срещайки децата там където са те по различни начини отговарят на техните любознателни въпроси позволявайки им да хващат, държат и питат за ритмите на божия народ, в които те живеят.

Засенявайки цялото учебно пространство стои репродукция на статуя от 3 век изобразяваща добирия пастир от катакомбите на Домицила, която също свързва децата с древните християни чрез наследството на изкуството. Образът представлява могъща метафора на Исус като добрият пастир, която хваща окото и докосва сърцето. На рамото на овчаря стои беззащитно агне и на всяко едно от малките агънца на това място му е напомнено за Добрият пастир, Който ще ги носи когато те падат. Това е точно този образ и метафора, които проникват в подсъзнанието на едно дете, една образна истина, която то ще носи със себе си през останалата част от живота си – през тийнейджърските години, през 20-те, когато може би ще отпадне от вярата, ще пренебрегне тези практики и ще се забърка в неприятности, вземайки стотици погрешни решения и завършвайки в някой ъгъл на града, в който на седем години никога не би си помислило, че може да отиде. Можем да бъдем отчасти ядосани и отчасти засрамени, отбягвайки църквата като чума. Може да сме болни и уморени от цялата себеправедност на религиозните хора, да не споменавам за появилите се тресавища от интелектуални съмнения относно всички тези „християнски” неща и да не е трудно да убедим себе си, че всъщност сме над тях. Но това, което ще ни застига в някоя самотна вечер на отчаяние няма да е доктрината, която сме усвоили или запомнените наизуст стихове от книгата римляни. Това, което ще дойде е необяснимата поява на този образ на пастиря изникнал от дълбините на нашето въображение. Заедно с образа върви и една история за пастиря, който е готов да остави всичките 99,  вършещи всичко правилно овце, за да намери едничкото инатливо и непокорно агне. Този образ докосва невроните в стомаха, предизвиква чувства и по такъв начин ние се оказваме в историята докато пастирът върви търсейки заблудилото се агне, внимателно оглеждайки всичко. Когато намери блеещото агне криещо се в някоя цепнатина можете да видите как овчарят внимателно се протяга към овцата и я спасява от затруднението й с усмивка и насърчение: „Хайде, момче”. След това ви поставя на рамото си и вие с нетърпение чакате да се върнете у дома.

Това е едно разбиране за благовестието, което е посято не просто чрез дидактическо предаване на информация. Това е разбиране за благовестието, което е един вид ноу-хау, познание, което носите в костите си. И то е до такава степен заредено с убеждение понеже е създадено от учебната обстановка, която току що описах. Това място, в което вярата бива учена – където тя се формира – е плод на това, което е известно като „Катехизиса на добрия пастир,” един модел за детско служение, който черпи от мъдростта на модела на Мария Монтесори за включваща, въплътрена педагогика[1]. Обучението се извършва в обстановка наречена „атриумът,” свято място на което присъстват учители, които са убедени, че са „катехизатори,” една древна дисциплина, която помага на новите във вярата да разберат защо правим това, което правим в богослужението. Това е литургичен катехизис. Вместо наставления във вярата, които са фокусирани върху една абстрактна рамка на доктрина извадена от някакъв наръчник по систематично богословие, литургичния катехизис е едно въведение във вярата, което започва с това, което християните правят когато се събират за молитва около Словото и Трапезата. Това е обучение вкоренено в молитвата. Това е ученичество, което се появява от поклонението. Това е педагогика, която е вкоренена в убеждението, че ние се молим преди да знаем, покланяме се преди да формираме „светоглед”. Поклонниците, които Отец желае (Йоан 4:23) се формират, а не просто информират. Формирането трябва да започне с детско служение, което пленява въображението.     

---

[1] За повече информация виж, Sofia Cavalletti, The Religious Potential of the Child (Chicago: Liturgy Training Publications, 1992), и Sofia Cavalletti, Patricia Coulter, Gianna Gobbi, and Silvana Q. Montanaro, The Good Shepherd and the Child: A Joyful Journey (Chicago: Liturgy Training Publications, 2007). Also visit http://www.cgsusa.org/about/.