от Радостин Марчев
проповядвана във Втора евангелска баптистка църква, Варна
1.11.2020
Вчера, последния ден от месец октомври според календара ние честваме денят на Реформацията. Какво обаче е Реформаията за нас? Едно движение, което определя нашата религиозна идентичност? Сигурно. Дали е нещо славно, което се е случило в миналото и с което продължаваме да се гордеем. Отново – можем да кажем, че е така. Но ние добре знаем, че старата слава не винаги означава, че в настоящето нещата са също толкова розови. България има с какво да се гордее от своето минало, но това не й пречи да е най-бедната страна от ЕС. Явно в историческия ни път като държава нещо се е объркало, за да стигнем до такова положение. Но обратно към Реформацията, за която говорим. Какво е тя? Дали е традиция, която пазим и днес? Ние протестантите не обичаме думата традиция, но дори ако я приемем в нейния най-добър и положителен смисъл ние трябва да си отговорим дали, по думите на големия лутерански богослов Ярослав Пеликан, Реформацията за нас е живата вяра предадена ни от вече мъртви хора или е просто мъртвата вяра на живите.
Самите реформатори от 16 век – Лутер, Цвингли, Калвин, Меланхтон, Бусер, Булингер, Джон Нокс и много други са имали отговор на този въпрос. Те са го изразили с едно изречение, което се е превърнало в един от девизите на тяхното движение – „Църквата трябва да е реформирана и винаги реформираща се”.
С други думи, за да бъде реформацията истинска реформация тя не трябва да остава статична, а трябва да продължава и да действа във всяко време и място. Реформация има там където християните се противопоставят на старите сковаващи суеверия, където се обръщат отново и отново за водителство към Библията като към божие слово, където Христос бива поставен на първо място без значение, че верността към Него може да донесе неприятни последствия и където вярващата общност е събудена за едно ново мисионерско дело – както под носа си така и на другия край на света.
Сигурен съм, че ако ви попитам дали искате това всеки един ще отговори: „Разбира се, искам такава реформация”. Истината обаче е, че ако само искаме докато в същото време удобно си живеем живота, или дори ако също толкова удобно с изключение на по-ранното ставане в неделя просто редовно идваме на църква, най-вероятно няма да видим никаква реформация. И причината за това е, че макар Бог да е суверен в повечето случаи Той използва хора, а хората, които използва Той подготвя за Своята цел, а тази подготовка не е лека и носи със себе си цена, която трябва да бъде платена.
Отново, реформаторите много добре са разбирали това. Когато през 1517 г. закача своите 95 тезиса на портата на Витенбергската катедрала Мартин Лутер пише: „Когато Господ Исус казва „Покай се” Той иска целия живот на човека трябва да бъде покаяние.” Това, което той иска да каже е, че християнският живот трябва да е белязан с едно непрестанно съзнание за нашите грехове и постоянен стремеж за промяна към по-добро с помощта на божията благодат. Едно такова сърдечно отношение ще ни отвори очите за много неща.
Една по-късна молитва, използвана от няколко църкви произлизащи от Реформацията казва:
„Прости ни нещата, които сме направили както и тези, които сме пропуснали да направим”.
Това е интересно, не мислите ли? Нещата, които сме пропуснали да направим. Исус също говори за това „пропускане”:
„Гладен бях и не Ме нахранихте, жаден бях и не Ме напоихте, гол бях и не ме облякохте, болен бях и не ме посетихте…Понеже не сте го направили на един от тези най-малките на Мен не сте го направили”.
Както казах, едно сърдечно разположение на покаяние ще ни отвори очите за много неща, които естествено не виждаме или не обичаме да виждаме. Но ако сърцето ни вместо с покаяние е пълно с гордост, доволство и самоувереност за положението ни пред Бога и хората вероятно не можем да очакваме реформация.
Или пък нека да погледнем същото от друг ъгъл. Ние често казваме, че наследството на Реформацията е Библията, която тя е дала в ръцете на хората, за да я четат и изучават. Чудесно! Но защо тогава българските протестанти, които са наследници на Реформацията, раждат толкова малко добри богослови? И защо всичките ни богословски училища изпитват сериозни проблеми? (Аз не искам да давам оценка какви са тези проблеми. Те може да са свързани с това, че малко християни имат интерес към богословието, за да решат да го изучават сериозно. Може да са някакви проблеми в самите училища. Може да са и двете или пък нещо различно.). Това, което искам да кажа е, че без сериозно посвещение на Библията няма причина да се гордеем с числения си растеж, който отчитаме при последните преброявания. Иначе може да се окаже, че протестантската общност в България прилича на море, което е голямо по размер но дълбоко само няколко педи.
Но нека да не говорим за академично богословие. Реформацията премахва разликата между свещеника и миряните и казва, че всяко занимание и всяка професия може и трябва да бъде призвание от Бога. По този начин продавачът, счетоводителят и учителят служат на Бога също толкова колкото и свещеника. Въпросът е как служат. Един възможен отговор можем да намерим в Псалм 19.
Първата част говори за това как слънцето носи светлина, топлина и живот на цялото творение.
Небесата разказват славата Божия, И просторът известява делото на ръцете Му. Ден на ден казва слово; И нощ на нощ изявява знание. Без говорене, без думи, Без да се чуе гласът им, Тяхната вест е излязла по цялата земя, И думите им до краищата на вселената. В тях Той постави шатър за слънцето, То излиза от единия край на небето, И обикаля до другия му край; От топлината му нищо не се укрива.
След това, втората част сякаш сменя темата и започва да говори за Божия закон.
Законът Господен е съвършен, възвръща душата; Изявлението Господно е вярно, дава мъдрост на простия Повеленията Господни са прави, веселят сърцето; Заповедта Господна е светла, просвещава очите; Страхът от Господа е чист, пребъдва до века; Съдбите Господни са истинни и, без изключение, справедливи. Желателни са повече от злато, Повече от изобилие чисто злато, И по-сладки от мед и от капките на медена пита. Слугата Ти още се и предупреждава чрез тях; В опазването им има голяма награда. Кой съзнава своите прегрешения? Очисти ме от тайните прегрешения. Още и от гордост предпази слугата Си: Да ме не завладее; тогава ще бъда непорочен, И ще бъда чист от много престъпления. Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми Нека бъдат угодни пред Тебе, Господи, канаро моя и избавителю мой.
Двете част на псалма сякаш стоят без особена връзка една с друга. Но това е само привидно. Ако се замислим не е много трудно да разберем идеята на автора. Това, което той иска да каже е, че Божието слово прави в нашия живот това, което прави слънцето за творението. За да бъде той пълноценен, добре подреден и продуктивен не само за нас, но и за другите всяка негова сфера трябва да е осветена от Божието слово. Логичният въпрос, разбира се, е: Важи ли това за нас? Опитваме ли се да го приложим в нашите семейства, на работните си места, в училище, в университета, в счетоводния офис, в магазина или на строителната площадка?
Аз няма да дам отговорите, но въпросът е важен. Защото ако това не стане ние няма да видим реформация.
Не искам да ме разберете погрешно. Всички тези неща, за които говоря – (Библия, молитва, покаяние, църква) не са просто задължения, които ние трябва да следваме, за да имаме успех още по-малко пък, че можем да донесем реформацията със собствени сили и средства. Всъщност горко и на нас и на нашето християнство ако ги виждаме по този начин. Не, преди всичко тези неща са благодатни средства, които позволяват божията благодат да тече през нас, да ни променя, да достига до другите и да носи истинска промяна[1].
Това не е дълг или задължение, това е настройка на живота и ориентация на сърцето. Фредереик Фабер се изразява по следния начин:
Само да седя и да мисля за Бога
О, каква радост е това!
Да мисля мислите, да дишам Името –
Няма по голямо блаженство на земята от това!
Казано по друг начин ние не правим тези неща понеже трябва да ги правим, а ги правим понеже те са пътят да влезем в едно по-близко общение с Бога, което е нашата най-голяма радост. Нашето сърце ще бъде там където е съкровището ни и само ако Бог е нашето най-голямо съкровище и най-висше благо нашите сърца ще са с Него.
Този копнеж за Бога и това желание за общение с Него са сърцето на истинско християнство. Новия завет го сравнява с глад и жажда – едни от най-същностните човешки нужди.
Чуйте Псалм 42
Кактоеленът пъхти за водните потоци, Така душата ми въздиша за Тебе, Боже. Жадна е душата ми за Бога, за живия Бог; Кога ще дойда и ще се явя пред Бога?
Чуйте Псалм 63
Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся; Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида.
Донякъде точно за това ни е даден и поста като вид християнска дисциплина. Постът не е начин да извием ръцете на Бога и да Го принудим да направи това, което искаме. Постът – не диетата, с която искаме да свалим килограми – а постът, съзнателното въздържане от храна и вода съчетано с молитва, ни кара по един чисто физически начин да насочим мислите си към Бога от Когото идват тези неща, които ние през повечето време приемаме за даденост. И да бъдем благодарни. И да Го обичаме повече.
Надявам се тази любов към Бога да бъде отново разпалена и следващия път когато заедно ядем от хляба и пием от виното, чрез които Бог ни дава Своето разчупено тяло и пролята кръв като върховен израз на своята Собствена любов към нас.
Бог използва християни с такива сърца и с такава настройка. Ние често виждаме единствено голите факти от историята – например, че Лутер е бил монах от Августианския орден, който през 1517 г. се обявява срещу продажбата на индулгенции, написва 95 тезиса и по този начин поставя началото на движение известно като Реформация. Но тези факти няма да ни кажат много за човекът Лутер или за християнинът Лутер. Те няма да ни кажат, че преди да закачи публично своите 95 тезиса той години наред бил преследван от вътрешни терзания свързани с неговите отношения с Бога. Той влязъл в манастир, спазвал дисциплината по-стриктно от всички останали, но в него продължавало да съществува едно чувство на несигурност. Постел до такава степен, че накрая здравето му било застрашено. Когато бил изпратен като представител на своя орден в Рим той отишъл до една стълба, за която се говорело, че който се изкачи до върха й на колене греховете му ще бъдат простени. Лутер изкачил всичките стъпала и когато се намерил на върха през умът му преминала мисълта: „И кой ти казва, че това е вярно?” Когато бил ръкоположен за свещеник и трябвало да отслужи първото си причастие ръцете му треперели толкова силно, че част от виното паднало от чашата и плиснало по земята. Вярвайки, че това са тялото и кръвта на Христос Лутер коленичил и го облизал от пода. Можем да мислим каквото си искаме за религиозните суеверия на неговото време, но истината е, че реформация не може да дойде от друго място освен от сърца, които са дълбоко прободени от усещането за собствената си греховност, от нуждата от спасител и и от любов към Този Спасител когато са го намерили и са готови да сложат това преди всичко друго.
Пътят до истинската реформация минава през сърца, които първо са смутени и объркани, а след това са толкова разпалени от любов към Бога, че до голяма степен престават да се интересуват какво ще мислят или кажат хората за тях. Това не е нито лесен нито приятен път. Това е път, който има своята цена. Това е път, който представлява една дълга и трудна подготовка – подготовка на сърцата, подготовка на характера и подготовка на волята. Всеки, който нарича себе си християнин трябва да реши дали е готов да тръгне по този път и да плати цената. Лекият и приятен живот, лишен от вътрешни терзания ражда лениви, изнежени и слаби християни. Отново Мартин Лутер казва „От трудностите се раждат силни християни. Без трудности хората говорят много за вярата и Духа, но всъщност не знаят какви са тези неща или какво казват”. А хората, които не знаят тези неща не са способни на никаква реформация. Тя не идва с високо говорене или с лозунги – той идва с тайно и посветено търсене на Бога.
Аз се надявам днес да си тръгнете оттук с една по-голяма любов към Бога и с по-голямо желание да Му служите. Но аз зная, че това не винаги е лесно. Много християни са откривали, че хем искат да поемат по този път, хем усещат, че нямат нито сили нито готовност. Може да осъзнаем, че не обичаме Бога толкова колкото трябва, че Той не е истинският център на живота ни, но не знаем какво да направим. Истина е, че има само едно нещо, което можем да направим – да се молим за промяна на сърцата си.
Бернар от Клерво чудесно изразява това едновременно искрено желание и съзнание за недостатъчност в своята книга „За Любовта към Бога“
Любя Те, Господи, сило моя. Господ е скала моя, крепост моя и избавител мой, Бог мой, канара моя, на Когото се надявам(Псалм 18:1-2). Той е всичко, от което се нуждая, всичко, за което копнея. Господи мой и помощ моя, аз ще Те обичам заради голямата Ти добрина; със сигурност не толкова колко трябва, но толкова колкото мога. Аз не могада Те обичам толкова, колкото Ти заслужаваш да бъдеш обичан защото не мога да Те обичам повече отколкото ми позволява моята слабост. Аз ще те обичам повече когато ме сметнеш за достоен да приема по-голяма способност да обичам; все пак никога толкова съвършено колкото заслужаваш.
Надявам се, вие ще бъдете църква, която е реформирана и винаги реформираща се. Надявам се също, че ще бъдете източник на реформация за една по-голяма част от нашето общество. Това е особено важно в едно време като нашето когато по цяла Европа започва да се говори за втора вълна на коронавирус и все повече държави започват да въвеждат все по-ограничаващи мерки[2]. Това, което се случва със сигурност ще се отрази на нас лично и на обществото и икономиката като цяло. Аз зная, че между християните има различни мнения за това какво се случва и какво трябва да се направи. Някои смятат, че цялата работа е измама. Други не само вярват в епидемията, но смятат, че знаят за какво е изпратена – като наказание за грехове, като белег за наближаващото идване на Христос, като световен план за контрол на населението, или поставяне на чип, или нещо друго. Истината е, че ние не знаем защо това се случва. Но „Защо“ не е най-важния въпрос в момента. По-важен от него е въпросът „Какво“ какво можем и трябва да направим. А тук християните би трябвало да могат да дадат добър отговор – понеже това не е първата нито дори стотната епидемия, през която църквата преминава.
Ние в Европа, поради напредъка на медицината сме забравили това понеже не сме имали епидемии през последните 100 или повече години, но вероятно е време да си го припомним. То не се състои в това да се караме и подиграваме във фейсбук или да отказваме да спазваме епидемичните мерки – дори да не вярваме в тях – заради ближния и неговите страхове. Ние сме призовани да се грижим за болните и да подкрепяме падналите. И преди всичко да бъдем хора на надеждата. Ние сме християни и би трябвало да имаме надежда, която никой не може да ни отнеме. Жалко е ако сме я изгубили или забравили. Още по-жалко е ако я имаме, но не я споделяме.
Бог има силата да направи това, което не ни достига и което ни липсва. Разчитайте на Него. Очаквайте го. Молете се. Вярвайте, че Той знае какво прави и кога да го направи. Бог вече е започнал една реформация – преди 2000 години. Тя е извършена чрез Неговото въплъщение, живот, смърт, възкресение и възнесение и поддържана и водена чрез силата на Светия Дух. Тя няма и не може да бъде спряна. И ние можем да сме напълно сигурни в нейния изход – едно множество изкупени хора от всяко племе, език и народ. Бог, Който на кръста е победил смъртта, ще обнови цялото творение, целия свят и ние можем да сме сигурни в това.
Единственият въпрос, на който трябва да си отговорим е дали ще бъдем Негови сърабтници в това, което Той прави.
[1] Някои от идеите в следващите няколко секции идват от Mark Galli. When Did We Start Forgetting God?: The Root of the Evangelical Crisis and Hope for the Future. Tyndale House Publishers, 2020.
[2] Част от идеите в следващата секция за взети от книгата на Н. Т. Райт. Бог и пандемията: един християнски отговор на коронависруса и неговите последствия.
Rado's blog 