Трудното „един на друг“


от Радостин Марчев

Silhouette Of A Man Giving A Helping Hand To Another Man Who.. Stock Photo,  Picture And Royalty Free Image. Image 101738202.

Винаги съм изпитвал неудобство да посоча на някой човек грешка, която не е пряко свързана със самия мен (например в служебните ми задължения или сгрешена сметка в магазин).  Да си призная, до голяма степен считам това за положително качество – до голяма степен поради личната ми неприязън към хора, които си пъхат носа в чужди работа както и поради желанието ми да ме оставят да мисля самостоятелно. В чисто християнски аспект тук често можем да открием различни патологии. Някои са свързани с  невъзможността на дадени хора да приемат, че някои учения не са окончателно фиксирани и позволяват различни мнения. (Макар в християнството да има догми, които изискват съгласие на практика те не са чак толкова много.). Други се отнасят до желанието за доминиране и контрол, които в една малка общност на практика могат да доведат до пречупване на волята и абдикиране от вземане на самостоятелни решения. В крайните си форми подобни неща лесно могат да бъдат определени като „сектантски,” но по-меките им форми не са рядкост в общности, които на пръв поглед изглеждат напълно ортодоксални.

Да се изграждаме един друг

Но въпросът има и друга страна, с която аз се чувствам не по-малко некомфортно. Един от постоянно повтарящите се изрази в Новия завет е „един друг”. Християните трябва да си помагат един на друг, да се обичат един друг, да си прощават един друг и т.н. През далечната 1994 г. Нов човек издадоха една малка книжка на Джий Гетс озаглавена „Да се изграждаме един друг,” която може да послужи като чудесно помагало за самостоятелно изследване на темата. Но в този списък изненадващо се появяват и заповеди да си посочваме взаимно грешките и да се поправяме един друг.

Именно тези текстове ме карат да се чувствам некомфортно. Като повече или по-малко продукт на едно силно индивидуалистични общество аз приемам за даденост, че трябва да уважавам т. нар. „лично пространство на другите”. Ако някой е извършил грях, поне докато той не ме засяга лично по някакъв начин, това е въпрос, който стои между него и Бога. И обратно, самият аз не обичам някой да си пъха носа в неща, които смятам, че засягат единствено мен и личните ми отношения с Бога.

Писанието обаче изглежда гледа на нещата по различен начин. То изисква от нас да се коригираме. Всъщност то смята, че поне в някои случаи, това не е месене в чужда работа, а вършене именно на нашата, дадена ни от Бога, работа – разбирана в смисъла на християнско задължение. Разбира се, целта не е да се осигури гладкото функциониране на някаква фирмена машина (нещо, с което ние сме свикнали и смятане за съвсем нормално), а истинска загриженост за добруването и духовния растеж на хората до нас. И, разбира се, единственият възможен начин това да работи е то да се прави с любов и с фокус върху човека, а не върху някаква задача, правило или репутация.      

Мисля, че съвременната църква – поне в западната форма, която ние познаваме – до голяма степен е изгубила нещо много важно и ценно, което няма да е никак лесно да си върнем. Как можем да не се възмутим когато някой ни посочва слабости и грешки, които смятаме, че не са негова работа? Как да съберем смелост да кажем на човека срещу нас нещо, което той може да не е готов да чуе и което може да застраши отношенията ни с него? Как да създадем отношения, които отиват по-дълбоко от обикновено доста лесното повърхностно разбирателство, което се поддържа с взаимно въздържание да се настъпваме един друг по мазолите? И как да изградим атмосфера на достатъчно доверие, в която хората знаят, че дори горчивите хапове, които им се поднасят целят тяхното добро, а не унизяване и наказваме.

Честно казано нямам отговор на нито един от тези въпроси. И все още не съм срещал общност, в  която това да е реализирано. Всъщност, заедно с добрите неща, ние често сме свидетели на грозни караници, обидени хора и християни, които изненадващо постъпват по начин, който умът ни просто не може да побере. Но това е посоката, в която сочи Новия завет и няма причина да не я следваме като една цел, дори когато знаем, че ще я достигнем едва в небето.                

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.