Съвестта

от Н. Т. Райт

(текстът е част от гл. 5 на книгата „След като повярвате: защо християнският характер е важен)

Понякога говорим за “виновна съвест,“ но самата съвест всъщност е до известна степен размирна тема в ранните християнски съчинения. Но ако умът и неговото обновяване чрез силата на Бога е толкова важно за Павел и другите ранни християни, като част от християнското трениране на навиците на истинското човешко поведение, тогава тази способност, чието оригинално име (syneid sis) буквално означава „знаейки-заедно-със,“ едва ли би могло да бъде пропуснато от нашето обсъждане.

Първо, няколко ясни важни стихове от Новия Завет. По време на съда пред Синедриона в Йерусалим, където е обвинен за подбуждане на размирици, Павел заявява, че е запазвал в добро състояние съвестта си през целия си живот и продължава да прави това и сега като християнин. Той казва:

„Братя мои, до този ден съм живял пред Бога със съвършено чиста съвест.“ (Деян. 23:1; ср. 2 Тим.1:3)

Чрез тези думи Павел извършва нарушение и първосвещеника заповядва да бъде ударен по устата, защото се е осмелил да каже такова нещо. Но той повтаря същото твърдение пет дни по-късно пред губернатора Феликс:

„Но това изповядвам пред теб: че е вярно, че аз служа на Бога на моите предци според Пътят, който те наричат „секта.“ Аз вярвам във всичко, което е писано в Закона и пророците и се надявам на Бога, за което и те копнеят, че ще има възкресение на праведните и на неправедните. Поради тази причина направих моя постоянна цел винаги да имам чиста съвест пред Бога и пред всички хора.“ (Деян. 24:14-16 – мой превод)

Тук за „чист“ е използвана гръцката дума aproskopos, същата дума Павел използва в подобен контекст и в 1 Кор.10:32:

“И така, ядете ли, пиете ли, вършите ли нещо, всичко вършете за Божията слава. Бъдете чисти (aproskopos) пред юдеи и гърци, и пред Божията църква, така както аз се опитвам да угаждам на всички във всичко, като не се стремя към моя собствена полза, а към ползата на голямото мнозинство, за да могат те да бъдат спасени. Подражавайте на мен, така както аз подражавам на Христос.“ (1Кор.10:31-11:1 – мой превод)

Казано с други думи, Павел винаги следял стриктно за състоянието на ума и сърце си, бил е нащрек за неща, в които може да има нещо, заради което може да бъде обвинен или порицан. Както видяхме, той се чувствал отговорен пред себе си и пред Бога. И наистина, в Деян.23 ние можем да видим как той прави това, когато неговият гневен отговор на заповедта на първосвещеника да бъде ударен по устата му спечелил следваща упрек, че е обидил първосвещеника, който на свой ред води до незабавно извинение от самия Павел, който не знаел, че въпросният човек всъщност е първосвещеникът. Павел казва, че трябва да уважава поста, заеман от първосвещеника и се извинил, че не е направил това.

Същата гледна точка се появява, когато се върнем още по-назад в 1 Коринтяни:

„Аз най-малко се тревожа, че ще бъда съден от вас или даже от някой човешки съд. Аз даже не осъждам себе си. Наистина не знам за някое нещо [ouden synoida], което да ме изобличава, но не това доказва правотата ми. Господ е този, който ме съди. Затова не осъждайте нищо, преди да дойде Господа! Той ще извади на светло тайните на тъмнината и ще изяви намеренията на сърцето. Тогава всеки ще получи похвала – от Бога.“ (1 Кор.4:3-5 – мой превод)

Тук има две неща, които трябва да отбележим. Първо,[ouden synoida],означава „съвест.“ Казано с други думи, Павел „не знае нищо в самия него, което да го изобличава“ – т.е. в съвестта на Павел няма нищо неправилно, свързано със служението му в Коринт. Обаче, второ, това, което е важно, е окончателната присъда, когато ще бъдат разкрити тайните и намеренията на сърцето. Той иска да каже, че съвестта може или не може да свети достатъчно ярко, за да извади на светло всичко, което ще се появи в Съдният ден.

Служението на Павел отново е оценявано от неговата съвест и е установено, че тя е чиста – въпреки всички страдания, които е преживял! – в началото на 2 Коринтяни:

„Вижте, с това се хвалим ние; това ни казва нашата съвест: че нашето поведение в света, и особено към вас, беше белязано със святост и с божия искреност, не само с човешка мъдрост, но и в Божия милост.“ (2Кор.1:12 – мой превод)

Още веднъж, Павел поглежда в сърцето си, докъдето можел да види, и казва, че не намира нищо, от което да се срамува. Наистина, в този случай съвестта му не само просто го оправдава от възможни обвинения, но и го поздравява за неговата святост (другият смисъл на думата е „честна душа“) и набожна искреност, и му казва, че това, което е направил, показва не просто неговата човешка мъдрост, но и Божията милост. Следователно, изглежда, че Павел е имал ясна представа за съвестта или каква може да бъде тя: един вътрешен свидетел, глас вътре в човека, който преценява моралната стойност на това, което е било направено и вероятно, което все още може да бъде направено (въпреки, че в никой от откъсите, които разгледахме досега няма поглед към бъдещето). Но неговото положение било много добро. Изглежда, че други хора нямали такъв лесен живот:

„Някои бяха привикнали досега да ядат идоложертвени храни с предположението, че тя наистина принадлежи на идола. Това им дава слаба съвест и сега тази съвест ще бъде осквернена. Но храната, която ние ядем, няма да ни препоръча на Бога. Нито ще бъдем по зле, ако не я ядем, нито ще бъдем по- добре, ако я ядем. Но трябва да внимавате в случай, че това ваше официално право се превърне в опасност за слабите. Гледайте на това така: ако хора със слаба съвест видят теб, човекът със „знание,“ че седи и яде в идолско светилище, тяхната съвест е възможно да реши и тя да яде идоложертвена храна, нали? И така, вие виждате, слабият човек – брат или сестра, за които Христос е умрял! – по този начин е унищожен чрез вашето „знание.“ Това означава, че вие ще извършите грях против вашият брат или сестра и атакувате тяхната слаба съвест; и правейки това, вие ще извършите грях против Христос. Следователно, поради тази причина, ако храната е причината моят брат или сестра да извърши грях, аз никога няма да ям месо, за да не накарам моят брат или сестра да се препъне. (1Кор 8:7б–13 – мой превод)

Сега няма да се спираме на подробностите относно конкретният проблем. Това, което е важно за нас е феноменът на „слаба съвест,“ която може да бъде „осквернена“ (стихове 7, 10, 12). Павел иска да каже, че всички хора притежават съвест, към която можем да се позоваваме или обръщаме (както е и в 2 Кор.4:2 и 5:11). Но когато чрез идолопоклонството хората изопачат дадената им от Бога човешка същност, тя тръгва по пътя на идолопоклонството. В началото тя одобрява идолопоклонството, после, след като човека повярва в Исус Христос, съвестта се ужасява от самата мисъл за идолопоклонството. Павел иска да докаже, че след като съвестта бъде правилно информирана от силен монотеизъм, че тя ще започне на счита, че всичкото месо е създадено от Бога и поради това е годно за ядене (1Кор. 8:1–6; 10:25–30). Но в цитираният по-горе откъс, както и в (1 Кор.10:27-29), той прави всичко възможно, за да бъде разбран правилно и настоява, че ако някой брат християнин има слаба съвест относно яденето на идоложертвено месо, поради неговият живот в миналото в такава среда, такъв човек трябва да бъде уважаван. Павел няма да се отнесе грубо или пренебрежително към колебанията на друг човек, вероятно защото ако направите това, вие ще счупите напълно моралния му компас. Фактът, че той не иска да направи това – въпреки че ще продължи да се опитва да просвети и възпита християните да мислят задълбочено и да стигат до промяна на своето мислене показва, че за Павел съобразяването със съзнанието на човека е по-важно, поне в някои случаи, от незабавното стигане до „правилното“ решение. Павел разглежда една заплетена и опасна тема, но правейки това, той демонстрира не само пастирска мъдрост, но е ясен усет, че когато обсъждаме вътрешната природа на християнина, чийто характер е бил формиран от Светия Дух и от християнския начин на живот, има нещо, съзнанието, което трябва да бъде поставено редом до промененият и обновен ум, съзнанието, което със сигурност се нуждае от обучение, но освен това трябва и да бъде чувано.

Вероятно това е смисълът на казаното в 1 Тимотей:

„Целта на нашето учение е любовта, която идва от чисто сърце, добра съвест и искрена вяра“ (1Тим. 1:5 – мой превод, сравнете с 3:9).

Наистина, същата глава продължава, за да подчертае, че човек не може с лека ръка да отхвърли съвестта: „…така че, както те (пророчествата) казаха, ти да можеш да воюваш в славната битка, държейки се за вярата и с добра съвест. Някои отхвърлиха съвестта и вярата им претърпя корабокрушение.“ (1Тим. 1:18-19 – мой превод) Следователно, човек задължително трябва да се вслушва в гласа на съвестта, но въпреки че тя трябва да бъде обучена и тренирана е възможно да не достига до дъното и същността на нещата или да подава подвеждащи сигнали. Всъщност Павел вярва, че когато самият той проповядва или обяснява поведението си пред някой християнин от неговите църкви, той говори не само на умовете на слушащите го езичници, но и на техните съвести. Вътре в тях има нещо, което трябва да даде както морално, така и интелектуално одобрение на това, което той им казвал. Нищо от това не ни отклонява встрани от многобройните по-нататъшни обсъждания за вероятната точна същност на „съвестта“: как работи тя, какво може да знае и какво не знае, дали винаги трябва да й бъде вярвано и не на последно място – какъв приоритет да й даваме, когато се окаже, че тя е в конфликт с други власти, независимо дали е властта на Библията, на папата или на някой друг! За щастие, за нашите цели ние просто трябва да съберем заедно нишките на разсъжденията си по следния начин: Когато гледа напред към последния ден, когато Бог ще съди всички тайни на всички сърца Павел е наясно, че част от правилната подготовка за този ден е да запазваме чиста съвестта си. Всъщност, той иска да направи хората способни на поддържат чиста съвестта си, даже когато счита, че въпросната съвест се нуждае от по-нататъшно обучение или преустройване.

Основателно можем да се съмняваме, дали Павел би казал, че това се отнася за всички ситуации. Например, да предположим, че, че човекът, виновен за блудство, за което се говори в 1 Кор. 5 беше казал, че неговата съвест му е казала да направи това. (За съжаление, това не изключение. Наскоро чух за свещеник, който извинявал любовната си връзка с друг женен мъж от същата църква в твърдението, че усещал Исус много близо до себе си докато участвал в това забранено взаимоотношение.) Но Павел ясно счита, че моралното самопознание е жизнено важен елемент от формирането да цялостния морален характер. Иначе казано, това е част от екипировката, която поддържа християнина в състоянието на предусещане в сегашната епоха на изграждане на морален характер, който ще бъде завършен в бъдещето. Многозначително е, че съвестта е нещо, което по принцип притежават всички хора – юдеи, езичници и християни. Тя е част от универсалната човешка природа, тя е подвластна на влиянието на същите проблеми, които намираме в другите черти на човешкия живот, но независимо от това, съвестта трябва да бъде уважавана, към нея трябва да се обръщаме към нея и в края на краищата, да я приведем в съответствие с евангелието. Щеше да е добре, ако можехме да помолим Павел още по-подробно да ни обясни това, което е написал, но тъй като не можем, ние се връщаме при сродната тема, за която той казва повече.

Превод: Димитър Пращинков

Реклама