За политическата безнадеждност и християнската надежда

от Радостин Марчев

(леко променена версия на теста е публикувана във в. „Зорница“ Юни, 2020)

11 тезиса

1. Християнската надежда е вкоренена в Бога и в Божието царство (Матей 6:10). Всеки път когато християните поставят упованието си в нещо или някой друг (човек, политическа партия, идеология, дори църква) те изпадат в идолопоклонство.
2. Писанията представят идването на Божието царство като завършек на световната историята, който не може да бъде променен или избягнат. В този смисъл то е сигурно и приближаващо. Това означава, че през каквото и да преминаваме, каквото и да се случва около нас и с нас християнската надежда не може да бъде отнета и християнинът не може и не трябва да изпада в отчаяние.
3. Настъпването на Божието царство е свързано с Божието действие и сила, а не с човешките усилия. Макар християните да са призовани да съработят с Бога, завръщащия се Христос, а не тяхната активност ще донесе царството на земята така както и на небето.
4. Нито една политическа партия, идеология или социална система не може да се идентифицира с Божието царство. Християнството не е ляво, дясно, центристко, демократично, републиканско, либерално, консервативно, националистко или някакво друго. То попада в изцяло различна категория, която надскача всяка една от изброените и никога не може да се сведе до една от тях.
5. Човешката греховност винаги ще намира начин да се прояви в и чрез всяка една човешка конструкция. Ако забравим това, дори когато следваме най-добрата теория и действаме с най-добри намерения в крайна сметка винаги ще се оказваме разочаровани.
6. Християните и християнската църква винаги са в опасност да станат заложници на дадена партия, правителство или политика. Начините, по които това може да се случи са много. Търсенето на власт чрез политически средства и помощ, свързването на вярата в Христос с национална идентичност, легитимирането на дадена политическа система като „християнска,“ оправдаването на греха „като по-малкото зло,“ което в крайна сметка ще донесе полза за Христос и злоупотребата с християнки речник за политически цели, които нямат много общо с Христос са само някои от тях. Нито пък „прагматизма“ и „реализма“ могат да се използват като извинение за компромиси с етиката на Божието царство. Всеки път когато това се случва то на практика показва, че християните всъщност не вярват в същото това Божие царство и са изгубили същностната християнска надежда, която Павел описва като една от трите най-големи добродетели (1 Кор. 13:13).
7. Това не означава, че всяка система, партия или идеология е еднакво или напълно зла. Макар поради човешката греховност (виж 5) да има слабости някои системи, лидери, политици и правителства са много по-лоши от други. Нито пък християнската подозрителност към всяка човешка система означава искейпизъм, бягство от всякакво участие в обществения живот и затваряне в някакъв (псевдо)духовен свят. Накрая това не означава, че нашите усилия не могат да доведат до реално и видимо подобрение в света, в който живеем.
8. Християните са призовани едновремнно да подкрепят всичко добро, което виждат – дори то да идва от техни политически или други противници – и да критикуват всяка неправда, с която се срещат – дори тя да идва от хора или институции, чието благоволение и помощ са важни за тях. Всеки път когато църквата избере да си затвори очите когато вижда ясно или замълчи, когато трябва да говори (поради каквато и да е причина) тя губи своята пророческа роля, соленост и светлина т.е. призивът да бъде свидетел за Божието царство в света. Тогава тя неизбежно „се изхвърля вън и се тъпче от хората“ (Матей 5:13).
9. Християнската вяра и надежда трябва да бъде източник не на пасивност, а на активност в общественото пространство. Християните са призовани да бъдат на първо място граждани и служители на Божието царство, което е различно от всяко земно царство, и по този начин да бъдат свидетели за него пред един свят, който не го познава. Това не може да стане ако те не приложат ясно и последователно своята вяра в обществото, в което живеят, живеейки на практика етиката на царството.
10. Ние всички „виждаме неясно, като в огледало“ (1 Кор. 13:12). Поради тази причина понякога християните ще се различават в своето виждане за най-добрият начин, по който следва да постъпят. Тези различия, както и хората, които ги изповядват – доколкото са израз на желание за следване на, а не на компромис с етиката на Божието царство – следва да бъдат уважавани и търпяни. Те не трябва никога да се превръщат в пречка християните да престанат да виждат себе си като братя и сестри, които седят на една трапеза, ядат от един хляб и пият от една чаша – все метафори сочещи към същността на Божието царство. Същевременно те трябва да са отворени да говорят открито за своите различни виждания и несъгласия както се учат един от друг. Тук отново някои вижания и мнения ще бъдат по-добри и по-правилни от други.
11. Едно от най-важните неща, които църквата може да направи за обществото, в което живее е да се превърне в място, което създава хора посветени на добродетелите на царството, хора, които са готови да ги отстояват в по-широкия свят, в който живеят и работят, без да правят компромиси с тях. Дали успява в това обикновено се вижда достатъчно ясно.

Реклама