Да учим със сърцата си

Учете децата си добре

Да учим наизуст

от Джеймс К А Смит

Израстнах в Ембро, малко селце в югозападен Онтария. Ембро беше толкова малко, че не нямахме дори един светофар необходим за придобиване статута на малко градче. Подобно на мнозина други, които са израснали в конкретна обстановка познавах Ембро като петте си пръста – може да се каже, че го знаех наизуст. Но начинът, по който познавах Ембро е показателен за начина, по който мислим за преподаването и ученето „наизуст”.

Представете си, че шофирате през Ембро през 19854 г. и по някаква причина ви се наложи да спрете. Представете си, че ме видите на паркинга до ресторанта на Главната улица, опитващ се да усъвършенствам карането на BMX. Привличате вниманието ми и казвате: „Извинявай, синко. Ще ми кажеш ли къде се намира улицата св. Андрей? Независимо от факта, че съм на 13 години и през целия си живот съм живял в Ембро има голяма веростност да не мога да ви помогна. Защо? Понеже начинът, по който познавам Ембро не е този вид познание, който получавате от картите. Аз изучавам града на земята, отвътре самия него. Заучаването на имената на улиците е абстрктно познаие – едно подобно на карта познание, което вижда града от гледната точка на 10 000 фута във въздуха. Познанието по карта е познанието на зрителя, не на жителя, то е начинът, по който един външен човек вижда селото, не неговият обитател. Аз познавам този град по различен начин понеже съм го изучавал по различен начин.

По този начин аз може и да не съм в състояние да отговоря на въпроса за това къде се намира улицата св. Андрей, но мога да ви заведа до бейзболната площадка или до хокейната арена със затворени очи. Зная къде се намира къщата на Шон, къде е пощата и как да стигна до заведението на Кристина и прекия път до хълма на оцета. Зная къде мога да скачам най-добре с колелото си и задния път до страховитата стара къща до Обединената църква. Може да не съм в състояние да отговоря на въпроса ви, но познавам града от личен опит. Зная как да вървя из него понеже знанието, което имам е това, което Дейвид Фостър Уолъс нарича „кинескопично”: това е познание, което нося в костите си. Това е познание, с което съм заразен, което съм научил чрез практика. Аз дори не подозирам, че притежавам това знание.

Какво би означавало да „научим” християнската вяра по начина, по който аз съм учил моят път през Ембро? Какво би означавало да притежаваме „усет” за божието творение по начина, по който съм се научил да усещам родния си град? Ами ако придобиването на „ум Христов” не прилича толкова на запомнянето на карта колкото на ученето да живеем, да се движим и да съществуваме в Христос? Как можем да формираме образовани млади хора, така че те да познават благовестието в костите си? Ами ако кажем да абсорбираме библейско разбиране сякаш сме родени в божието творение?

Ами ако образованието не е на първо място свързано с това какво знаем, а с това какво обичаме?

Това повдига въпроси за това как подхождаме към образованието и формирането на младите хора в християнската вяра в множество различни контексти – в училище и в младежката група, в неделното училище и катехизаторския клас, в служението в университета, в класната стая в колежа. Формирането е един свойствено образователен проект (всъщност френската дума за „обучение” е формиране), но това също така означава и че обучението е един свойствено формиращ проект, а не просто стремеж за трупане на информация. Както се изразява Стенли Хауеруас: „Цялото образование, без значение дали признаваме това или не, представлява морално формиране[1]”. Ние трябва да мислим внимателно за telos-a на християнското образование както и за педагогиките, чрез които въвеждаме младите хора във вярата.[2] В тази глава искам да ви поканя в няколко различни пространства където младите хора се обучават във вярата – от църковната занималня за деца през класните стаи на средното училище, до университетските аули.[3] Ако успеем да оценим, че човешките същества са литургични създания ние ще видим младите хора по нов начин – като ритуални същества каквито те са, гладни за ритуали, които им дават ритми и рими, в които могат да живеят.

[1] Stanley Hauerwas, State of the University (Oxford: Wiley, 2007), 46.

[2] Напоследък  се пише много за религията и духовността на малдите хора като едно от най-коментираните изсл;едвания е книгата на Крисчън Смит  Soul Searching: The Religious and Spiritual Lives of American Teenagers, with Melinda Lunquist Denton (New York: Oxford University Press, 2005). Смит окайва тъжното състояние на катехизирането в християнските общбности където младите хора прегръщат нещо, което той нарича „моралистичен, терепаевтичен деизъм” вместо ортодоксалните християнски изповеди. Това е оправдано опаснеие, но аз бих обърнал внимание, че много то мерките на Смит са крайно „интелектуални”. Ср. Kenda Creasy Dean, Almost Christian: What the Faith of Our Teenagers Is Telling the American Church (New York: Oxford University Press, 2010).

[3] Тази кратка галва не претендира за изчерпателност. За по-подробни разсъждения върху литургичния подход към образованието виж  James K. A. Smith, Desiring the Kingdom: Worship, Worldview, and Cultural Formation, Cultural Liturgies 1 (Grand Rapids: Baker Academic, 2009), и  David I. Smith and James K. A. Smith, eds., Teaching and Christian Practices: Reshaping Faith and Learning (Grand Rapids: Eerdmans, 2011).