от Джеймс К. А. Смит
В своята книга Communities of Practice Етани Венгър разказва една история за двама каменоделци. Всеки е попитан какво прави. Единият отговорил: „Оформям този камък в съвършен квадрат”. Вторият казал: „Строя катедрала”.[1]
Мога да си представя как първия каменоделец се замисля за миг върху отговорът на втория и след това си казва: „Точно така. Бях забравил. Ние строим катедрала”.
Тази история тя ми напомня за болът Building Cathedrals, който събира мъдростта на седем жени-католички, всички с дипломи от Принстънския университет, които, като се изразяват те, „се стремят да изградят семействата си точно както архитектите на великите катедрали изграждали своите подробни шедьоври: ден след ден, камък по камък, внимавайки за детайлите, които единствено Той ще види”. В каменоделската работа има много досада, но тя е жизненоважна за строежа на една катедрала. Така е и с родителството: малките неща са от значение. Микро ритуалите може да предизвикат макро ефекти.
Например: никога не подценявайте формиращата сила на общото семейно хранене. Тази изчезваща литургия е могъщ източник на формиране. През по-голямата част от времето е трудно да мислим за катедралата, особено когато вечерята е основното място където близнаците се бият. Въпреки това дори тогава членовете на малкото ви племе се учат да обичат ближните си. И децата ви учат нещо за верните обещания на един пазещ завета Си Господ в простия ритуал на ежедневното обещание за обща вечеря.
Ще има вечери когато светскостта ще отстъпва и целия натрупан капитал от тези общи яденета ще ви даде възможност да поканите децата си да видят света по нов начин. Не подценявайте значението на обучението чрез общо ядене. Наскоро осъзнах това за пореден път. Една вечер около масата на семейство Смит разговорът ни се въртеше около сърцераздирателната история за 12 годишно момче, което отишло на игрището и убило 11 годишното си съседче с нож. След това почукало на близката врата и помолило да се обади в полицията, признало вината си и казало на полицая, че иска да умре.
Докато съпругата ми Деана разказваше историята по време на вечерята кръвта на най-малкия ни син започна да кипи от гняв, реакция на подрастващ заради скръбта му към загиналото момче. Какво може да е накарало това момче да постъпи по този начин? Но Деана не беше свършила с историята и начинът, по който тя разказа останалата й част беше един урок за морално осъзнаване и състрадание.
Как наистина едно момче може да направи подобно нещо на друго? Както вече подозирате изплуваха ужасите от насилието и пренебрегването на младежа. За съжаление стана почти разбираемо защо той е искал да умре. И макар това да не беше извинение стана ясно, че убиецът също е жертва. Сълзи започнаха да се стичат от очите на Деана докато се опитваше да накара синът ни да си представи невъобразимото. Тя завърши с една картина: мръсотията от т. нар. дом на момчето, масата покрита с прашинки наркотик, но чекмеджетата празни. Тялото на момчето било покрито с белези и рани от насилие и почти всяка сутрин то идвало гладно в училище. Деана търпеливо, но със сълзи на очи се опита да накара Джак да разбере, че почти всичко, което той приема за даденост в своя живот е липсвало в света на това момче. Джак остана тих докато осмисляше чутото. Дори като 16 годишна момче той не успя да потисне сълзите си.
Тази нощ едно от по-големите ни деца се беше завърнало от колежа и се присъедини към нас на вечеря. През цялото време той остана мълчалив, привидно отдалечен, събра чиниите си без да каже дума и отиде в кухнята. Но тогава, в огледалото на кухненския бюфет аз можех да го видя зад себе си, свит зад шкафа, хлипащ тихо и учещ се да тъжи. Дори тъженето изисква практика: устояване на разсейването, което ни пречи да се изправим пред трагедията на света, в който живеем. Ние трябва да научим децата си да тъжат за своите ближни, които понасят бруталната несправедливост дори когато тъжим с надежда (1 Тим. 4:13). Понякога в този паднал свят най-доброто, на което можем да научим децата си е да бъдат тъжни.
Когато поставим домовете си в по-широкото божие семейство и разпрострем поклонническите литургии, така че те да могат да формират етоса на домовете ни ние пренареждаме дори обикновените неща. Когато формираме работния си ден чрз поклонението на Христос тогава дори баналното получава вечна значимост. Нашите слаби практики придобиват голямо значение когато са поставени в по-широкото поле на ориентираните към царството литургии.
В нашата кухня висят няколко стари плаката от движението „градини на победата” от времето на Втората световна война, когато хората останали у дома засаждали градини, за да намалят напрежението свързано с осигуряването на храна. Градините, които били засаждани в паркове или църковни дворове също така се превръщали в катализатор на общността, помагайки на съседите да създават приятелства обединени около една обща задача и естественото тайнство да изцапаш ръцете си.
Тези плакати показват всичко, което вдъхновява съпругата ми, Деана: творение и общност, храна и приятелство. Любимият ми е този, който събира заедно всичките ни страсти: „Култивирайте въображение,” наставлява той. Амин.
Може да кажете, че тези плакати са едни изображения на вида живот, който Деана е култивирала в нашето семейство – ритми събрани около градината и кухнята, обикновената работа по обработване на земята и обикновения живот култивиран чрез помощ в готвенето. Когато гледам на нашето семейство през литургични лещи аз виждам дълбоко формиращите „литургии,” които Деана е създала за всички нас. Тя ни кани в сезонния ритъм на градинския живот, който е подобен на творческата литургична година. През февруари започваме да мислим за семената и да копнеем за една подобна на пролет възкресенска надежда. През пролетта се учим на търпение докато земята се стопля и почвата се появява и очакваме тя да стане достатъчно топла, за да може да приеме семената и растенията. През лятото се предаваме на дисциплината на вниманието – на една градина изискващи непрестанна грижа – докато в същото време се радваме на уникалното удоволствие на появата когато стръковете, фиданките и цветовете започват да изникват. Общността на градината Хилкрест всеки ден и нощ е един кошер на активност и ние срещаме една кръстна част от града си, която ни напомня кои са съседите ни. Дори когато се занимаваме с непокорните плевели ние започваме да се радваме на жетвата и новия цвят, който носи всеки ден – в малките разцъфващи домати и тиквички и красотата на циниите. Всичко това изисква едно Шабатно забавяне посред нашия иначе „ефективен” и „продуктивен” живот.[2] Да растеш в градина означава да обитаваш различна икономика.
Никога няма да ми омръзнат радостните викове на Деана когато тя всеки ден намира ново изобилие: тиквичка, която сякаш е пораснала през нощта, патладжан, който едва е започнал своя растителен живот, малко доматче, лоза отрупана с плод. В ежедневните разходни на Деана из градината, от една друга гледна точка, тя формира добродетели в децата си: надеждата на очакването, благодарното усърдие и осезаема благодарност.
Тези градински литургии намират своята цел в кухнята където вкусваме плодовете от нашия труд. Тук също аз наблюдавам Деана да насърчава един цял етос, който предава на децата ни видението за добрия живот. Те са били обучавани в ритуали, които подчертават ролята на общността, приятелството и гостоприемството. Докато се учат как да режат лук или как да ядат „щастливи” крави децата са въвеждани една История за това как изглежда изобилния живот – едно виждане за разцвет, което е по-голямо от личното им щастие, по-голямо дори от душите им. Тези литургии не се фокусират върху четене на Библията и все пак ни учат как да обръщаме внимание на божието творение. Тези ритуали може да не включват формална молитва, но въпреки това са един осезателен израз на надежда. И тяхното формиращо значение се намира в по-широката мрежа от литургии, в която ние сме поставени. Значимостта на тези домашни литургии се корени в Литургията на тялото Христово. Масата у дома е едно ехо на Господната трапеза. Общението на светиите получава микро изражение в простата дисциплина на ежедневното общо хранене. Това е непреставащ танц между ритмите на общото поклонение и ритмите на нашите „изпратени” животи от понеделник до събота.
[1] Etienne Wenger, Communities of Practice: Learning, Meaning, and Identity (New York: Cambridge University Press, 1998), 176.
[2] Norman Wirzba helpfully points out that “Sabbath” is not synonymous with “doing nothing.” See Living the Sabbath: Discovering the Rhythms of Rest and Delight (Grand Rapids: Brazos, 2006).
Rado's blog 