Колко светска трябва да бъде Америка?

от Ръсел Мур

(президент на комисията за етика и религиозна свобода към Южнобаптистката конвенция)

статията е публикувана The New York times

Преди много време, като младеж, току що излязъл от семинарияра познавах един по-възрастен християнин, който, макар и много консерваривен богословски и политически, смяташе, че не е добра идея да има задължителни, определени от държавата и водени от учителите молитви в обществените училища. Поради тази причина той се оказа обект на жестока атака от страна на част от евангелския свят. Някои го наричаха „либерал,“ а други твърдяха, че се е продал и преминал на противната страна в културните войни.

Неговото основание обаче беше просто: като християнин, той вярваше, че молитвата трябва да бъде отправяна единствено чрез посредничеството на Исус Христос, а не чрез един поцес на изготвяне на училищната програма от страна на училищното настоятелство. Но той имаше и едно предупреждение. Той беше живял в Англия където, за разлика от Америка, има държавна църква. За него резултатът беше рутинна доктрина и в крайна сметка секуларизация. „Ако получите това, което искате,“ казваше той на критиците си, „ще го намразите“.

Тази седмица си мисля за този коментар свързвайки го с въпроса за религиозната свобода във водовъртежа на култирните войни последвали решението на Върхивния съд, че Постановлението за гарждански права от 1964 г. покрива и сексуалната ориентация и  идентичност. Този път обаче, предупреждението е насочено към другата страна.

В този случай съдът не взе решение пряко свързано с религозните институции и тяхната Първа конституционна поправка за свободата. Но непосредствените последици са ясни и, за мнозина религозно консервативни хора като мен, обезпокоителни. Какво ще означава решението за християнските колежи и университети, верски НПО-та и други религиозни организации опитващи се да служат на своите общности в съгласно свите вярвания? Отговорите на тези въпроси са в най-добрият случай неясни.

Докато някои секуларисти може би чувстват, че религиозният консерватизъм е във възход много религиозно консервативни хора се чувстват изморени от битки и то не без причина. Последното десетилетие се оказа арена на спорове за всичко от сватбени торти до задължението на монахините да предлагат контрацептиви. Въпросът, който сега мнозина си задават е дали религозните институции няма да бъдат задължени да изоставят разбиранията си за брака и сексуалността или да престанат напълно да изпълняват своята мисия?

И тук на ум ми идват думите на моят стар приятел – не за моите евангелски приятели, а за триумфиращите америакнски секуларисти. Без значение дали ни харесва или не милиони хора имат възгледи, които някои хора смятат за погрешни или странни. Всеки опит да прегазим тези убеждения ще доведе до един конституционен апокалипсис – и ще донесе вреда не само на т. нар. религозно консервативни хора, но и на техните притивници.

Карикатурите настрана, почти никой дори сред най-религиозните консерватори не твърди, че религозната свобода стои над всички останали въпроси. Всеки разбира, че подобно на свободата на словото и други гарантирани от конституцията права има някои въпроси, които не могат да се решат лесно.

Но ще бъде трагично да потъпкваме убежденията на гражданите всеки път когато техните вярвания  влизат в конфликт с променящите се норми на светската сексуална ортодоксалност. По подобен начин почти никой разумен човек няма да помисли, че постигането някакъв консенсус за религозна свобода ще премахне нашите спорове в „културната война“. Ние имаме сериозни различия и те няма да изчезнат скоро. Сега опасността е свързана с избора ни как да водим тези спорове.

Няма нужда човек да е съгласен с християните, мюсюлманите, ортодоксалните евреи или с някои други за брака и сексуалността, за да види, че подобни виждания не са инцидентни за тяхната верска система. Те не възникват поради някакъв политически спор и няма да бъдат изкоренени чрез политическа сила. В много случаи тези вярвания дори не са свързани на първо място със секса, семейството или културатам а с това какво тези религиозни хора вярват, че стои зад тях. В случая с 2000 години на православно християнство с малко „п“ (а между другото и на главно „П“) това е вярата, че сексуалния израз е ограничен до единението на мъжа и жената понеже бракът е една икона на евангелското единение между Христос и църквата.

Това по никакъв начин не означава, че всички американци с дълбоки религиозни чувства са съгласни за начина, по който тези въпроси трябва да бъдат поставени в общественото пространство.     Човек може да открие множество виждания – дори на църквоните пейки – за това например какви трябва да бъдат законите за липса на дискриминация. Но това оначава, че подобни виждания не са периферни за мисията на множетво религиозни институции. Човек не може просто да ги изкорени и да очаква тези хора да нагодят своята съвест, така че тя да пасне на новите културни очаквания.

Джеймс Медисън и Томас Джеферсън не са настоявали за една удачно гарантирана религиозна свобода, която откриваме  в Първата поправка понеже баптистките ми прадеди са ги убедили с религиозни аргументи. Джеферсън е смятал хората като мен за толкова ирационални, че съвсем буквално е изрязъл от Библията всичко, което е сметнал за невероятно оставяйки нещо, което прилчиа повече на памфлет отколкото на канон. Но тези основатели също така са знаели, че да принудят хората да тръгнат срещу религиозните си убеждения ще доведе до една толкова властна държава, че мнозинството в нея ще бъде в състояние да тиранизира всяко малцинство в нещо толкова лично и неприкосновено като душата.

Това е причината тези защитници на религозната свобода да прекарат години в спорове, така че щатските и метните правителства да не премахват например джамиите понеже мюсюлманите са млацинство в техните общности и че здравните комисии не трябва да забраняват обрязването като „варварство“ просто понеже не са в състояние да разберат юдейската вяра в един завет с Авраам.

Във всеки случай на защита на религиоаната свобода въпросът не е дали вярата на въпросната група е популярна. Ние американците се опитваме да защитим точно непоулярните вярвания. Пътят напред както за вярващите така и за невярващите американци не е да разведряваме, а да дебатираме. Ние трябва да спорим по подобни въпроси на арената на убеждението, не на съдебната зала. Но ще бъде трагично ако секуларистите вярват, че могат по някакъв начин да „победят“ чрез груба политическа сила невъзпирани от американсите принципи за религиозна свобода и свобода на съвестта.

Така че нека да водим своите културни спорове с убеждение. Американците са на различни мения по толкова много важни анеща – не просто за брака и сексуалността, а често за неща толкова фундаментални като Бога и смисъла на живота. Но, докато водим тези спорове, нека да пазим непокътнати Първата си поправка и нашата история на религиозна свобода. Без нея ние няма да останем просто без спор, а с грубата сила на всеки, който за момента има повече гласове. Не това искат повечето от нас. Но ако го искате и го получите – повярвайте ми – ще го намразите.

Допълнение: Една от основните причини да преведа статията е подходът на автора. В основата си той е диаметрално противоположен на сремежа за законово прегазване на чуждите убеждения, който в момента виждаме у нас по редица спорни въпроси – вкл. от страна на християни.