от Джеймс К. А. Смит
Образът на семейство съставено то деца и родители винаги е бил неясен за мен. Разбира се, той представата за семейство, в чийто център са майката и бащата и около които като сателити обикалят децата, а всички заедно служат като една от основните обществени единици. (Част от тъжното положение на нашата епоха е, че една такава картина днес се смята за старомодна и остаряла.) Но като израснал по времето на студената война и формиран от филми като „Червена зора” за мен идеята за подобно семейство също така носи конотациите на бомбено убежище или бетонен бункер, една крепост, която ни защитава от опасностите на злия свят.
Метафората е дръзка, но не е съвсем неудачна. Вярно, съществуват крайни, изолирани и плашещи, версии (версии, към които се придържат хора, отглеждащи децата си очаквайки края на света). Но ние с право сме предпазливи когато става дума за влиянието на света върху нашите семейства, особено върху децата. Всъщност това е библейско наставление: ние сме едновременно инкубатори и защитници на умовете и сърцата на своите деца, служители на въображението им и отговорни за наставлението им. Съвсем естествено е да бъдем техни защитници, да бдим като техни пазители оглеждайки хоризонта за възможни заплахи. Когато бащата от Притчи 4 наставлява своя син казвайки „пази сърцето си” (ст. 23) този съвет е важна част от тази защита.
Но ако при това ние пропускаме истинската заплаха? Ако пазим от интелектуални поражения от светски идеи и послания, но не ги предпазваме от една смъртоносна радиация, която може да проникне през интелектуалните ни защити?
Това се случва когато ние възпитаваме децата си сякаш те са единствено мислещи същества. Всяка родителска стратегия, подобно на всяка педагогика, предполага нещо за човешката природа (дотолкова доколкото децата са човешки същества – и вярвайте ми, аз помня времето когато беше трудно да вярвам в това). След като сме пили от каретезианските кладенци на модерността ние сме склонни да третираме децата си като интелектуални контейнери, като мозъци забучени на колове и ги възпитаваме и защитаваме по отговарящ на тази представа начин. Ние се опитваме да изградим вярата им като ги снабдяваме с библейско познание, учим ги да дават правилни отговори и след това постепенно ги екипираме да разпознават погрешните учения, които света поставя пред тях. Ако ние хортра сме най-вече мислещи същества тогава нашите защити и наставления следва да бъдат най-вече дидактични и богословски.
Но какво означава да бъдем обичащи родители? Какво означава да изграждаме домовете си като място за насочване на желанията? Как домът може да бъде място за (ре)калибриране на сърцата ни?
Това променя нещата. То означава да сме загрижени за етоса на домовете си – за неизговоримото „настроение” предавано от ежедневните ни ритуали. Всеки дом има свой собствен „шум” и този шум има тон, който сочи към определена цел, определен telos. Ние трябва да настроим домовете си, и по този начин и сърцата си, за да пеят за Неговата благодат. Тази настройка изисква целенасоченост по отношение на шума, постоянен фонов шум генериран от нашите рутини и ритми. Той прилича на един вид тапет, който оказва влияние върху начина, по който виждаме света и той може да е или мелодия, която подсилва божието желание за Неговото творение или пък може (често несъзнателно) да бъде мелодия, която не хармонира с песента на Господа. Може да имате библейски „проверки” всеки ден и въпреки това да имате домове, чийто фремнетични ритми шумят наоколо с консумеристкия мит за производство и потребление. Може да сте окачили по стените на всяка стая библейски стихове и въпреки това неизговрените ритуали да подсилват една себецентричност вместо жертвоготовност.
Така всеки дом и семейство ще направи добре ако премисли своя ежедневен ритъм вглеждайки се в него през едни литургични лещи. Каква История се разказва в тези ритми? Каква версия на добрият живот се разкрива чрез тези практики? Какви хора се формират чрез потапяне в тези културни литургии?
Подобни домашни литургични прегледи ще бъдат доста контекстуални. Един студентски дом ще има изцяло различен ритъм от този на една млада двойка с малки деца в къщата си – и всеки един от тях ще бъде изигран и приканен в различен вид културни литургии. Едно семейство от Лос Анджелис включващо няколко поколения ще има много различен вид ритми – и по този начин изкушения – от пенсионирана двойка в Уинипег. Могъщите културни литургии на спортовете за младежи почти нямат допир със студентите, които живеят заедно и литанията на една „клубна” култура не въздействат на една млада двойка с малки деца. Нашите литургични изкушения и деформации винаги са контекстуални. Всеки от нас трябва да осмисли ритъма, който нашия дом приема за даденост именно понеже тези неща са ритми, за които ние обикновено не мислим – и по този начин, чиято формираща сила не осъзнаваме. Ние мислим за тях като за „нещата, които правим” и може да не осъзнаваме, че те също правят нещо на нас самите.
След като критично осмислим рутините, в които сме хванати можем да се опитаме да вземем съзнателни рекалиблиращи контрамерки. Първо и най-важно, нашите домове трябва да бъдат свързани с по-широкия божи дом: литургиите на нашите домове трябва да растат от и да усилват нормативната литургия на Словото и Трапезата.[1] Както Майкъл Хортън толкова очарователно казва в своята книга за поклонението, A Better Way, „библейското поклонение ни въвлича в драмата на центрираното около Христос изкупление.[2]” Литургичното формиране ни „характер-изира:” то ни свързва с божията история в Христос и по този начин оформя характера ни. Формативните литургии на един християнски дом зависят от църковния капитал на църковното поклонение.
Как би изглеждала една ситуация, в която ние сме оставили ритмите на общото християнско поклонение да задават тона на нашето ежедневно темпо?
Семейното поклонение ще бъде формиращо до степента, до която то докосва нашето въображение, а не просто интелект. За да направи това подобно поклонение трябва да работи с естетичната валута на въображението – история, поезия, музика, символи и образи. Едно такова поклонение ще бъде осезателно, явно и въплъщенско (Помислете за нагледния урок на пророк Еремия като библейски модел.). Децата са създания на ритуала, които абсорбират благовестието чрез практики, които говорят на въображението.
Това е една важна причина да превърнем музиката в един от аспектите на семейното поклонение. Както Августин често е перифразиран „Човекът, който пее се моли два пъти.” Нещо се случва в ритъма на мелодията и поезията на един химн, което кара библейската история незаличимо да потъне в нас.
Съществува още една причина да поканим нашето семейство в ритъма на нашия литургичен календар или „християнска година[3]”. Ритъма на Адвента и Рождество, Епифанията и Петдесетница, Поста и Възкресението са уникален начин да живеем в живота на Исус. Цветовете на тези сезони може да станат част от духовния тапет на вашия дом, формирайки етоса на семейството ви. Царственото мораво на Царя, ярката белота на рождествения сезон и огненочервеното на Петдесетница създават една символична вселена, която ни приканва в една различна история.
Тези сезони също идват със своите собствени осезателни ритуали. Семействата могат да се радват всяка година правейки заедно адвентен венец и след това децата осезателно могат да участват в запалването на свещите на надеждата, любовта, радостта и мира – понякога наричани и пророческа свещ, витлеемска свещ, свещ на овчарите и свещ на любовта. По време на Поста семействата може да практикуват пост заедно, в който куркането на гладните стомаси е един осезателен начин да се научим да гладуваме и жадуваме за правдата. Има една физичност свързана с подобно семейно поклонение, която ни насърчава да разберем благовестието по един нов начин, по начини, които остават във въображението ни и така формират начина, по който си проправяме път в света.
Това е важно: формиращите ритуали на дома не са просто „лични” упражнения: те имат обществени последици именно понеже като семейно формиране, като общностно формиране и поклонение, те завършват с изпращане. Ние не създаваме някакво „чисто” семейство, в което да се отделим и оттеглим, за да можем да се защитаваме от големия, лош свят. Това означава да изрежем „идете” от нашата мисия. Вместо това ние желаем съзнателно да формираме ритмите на нашия дом, така че той да бъде още едно рекалибриращо място, което да ни формира и да ни подготвя да бъдем изпратени в света, за да носим както културния мандат така и Великата заповед, да носим божия образ до и за нашите ближни.
Можем да кажем, че сакраменталната сила на християнското поклонение „омагьосва” ежедневния ни живот, напомняйки ни, че света, в който живеем не е единствено „природа,” а едно творение, изпълнено с присъствието и силата на живия Дух. Света, в който сме изпратени е един свят, който очаква ние да създаваме култура и зове нашата милост и състрадание. Творението винаги е повече от това, което можем да видим. Това, което може да изглежда „естествено” е изпълнено с божието величие. В поклонението ние се учим да живеем в този свят по този начин, като едно обкръжение изпълнено с божието присъствие и действие. Следователно ние можем да търсим начини, чрез които да позволим на магията на света да се разлее в т. нар. светски пространства на нашия живот. Можем да търсим начини, чрез които да култивираме един „омагьосан дом,” който отразява тази реалност.
Помислете просто за няколко примера. Приятелят ми, преп. Крис Шате, пастир на Англиканската Христова църква във Феникс ми каза, че в тяхната общност всеки кръстен човек получава една кръщелна свещ, която занася у дома си. Тези хора са поканени всяка година да носят тази свещ и да я палят на годишнината от своето кръщение. Знакът и мирисът от малкия пламък е, „зареден,” ако можем да се изразим така, със спомена за това, какво е направил Духът – и какво продължава да прави. Свещта също така им напомня, че свещите на техните „естествени” рождени дни малко по малко са вземани и освещавани чрез кръщелната им идентичност в Христос: това е рождения ден на тяхното „ново творение”. Запалването на свещта е осезаемо напомняне за това какви и чии са те и обвързването му с ритъма на техния дом още веднъж подчертава, че тяхното кръщение е за света.
Една общност, от която сме били част също дава осезаемо напомняне за кръщението. При кръщението на дете детето и неговото семейство получават едно малко глинено украшение направено от един майстор, част от общността. От едната страна на орнамента са изписани думите: „Аз съм твоя Бог,” а от другата страна, под дъга, пише „Ти си мое дете”. Дъгата е символично напомняне, че Бог пази Своя завет и обещание към Неговия народ. В този случай обикновеното украшение е, в един смисъл, „омагьосано” от контекста, в който е дадено: почти изглежда, че сакраменталната сила на кръщението е преминала в украшението. След това много родители окачват украшението в детската стая за идните години – над детското креватче, близо до леглото на детето, над бюрото на тийнейджъра. Украшението вярно виси там в добро и лошо време когато детето пламенно следва или упорито се противи, неговото постоянство представлява едно физическо напомняне за Богът, Който е верен дори когато ние сме неверни (2 Тим. 2:13). По този начин един обикновен материален подарък се превръща в омагьосан обект, който винаги ни учи да се надяваме.
[1] По тази тема има много мъдрост в Уестминстърската “Directory for Family Worship,” допълнение към техния “Directory for the Publick Worship of God.”
[2] Michael Horton, A Better Way: Rediscovering the Drama of God-Centered Worship (Grand Rapids: Baker Books, 2003).
[3] Може също да решите да направите заендо свой семеен литургичен календар, който да закачите на хладилника си подобно на Календарът на солта на земята направен от University Hill United Church in Vancouver, British Columbia (виж http://www.thechristiancalendar.com) или St. James Calendar of the Christian Year направен от Fellowship of St. James (see http://www.fsj.org).
Rado's blog 