Какво означава да евангелизираме – 3


Walking with the Poor: Principles and Practices of ...

Текстът е част от съвременната класика на Дейвид Бош Transforming mission: paradigm shifts in theology of mission

15. Автентичното евангелизиране винаги е контекстуално (Costas 1989:passim). Едно евангелизиране, което отделя хората от техния контекст вижда света не като предизвикателство, а като пречка, омаловажава историята и има очи единствено за „духовните” или „нематериалните аспекти на живота” (H. Lindsell, цитирано в Scott 1980:94) е фалшиво. Същото се отнася и за едно евнагелизиране, което разглежда обръщенията единствено в микро-етични термини както редовно посещение на църква, въздържание от алкохол и цигари и ежедневно изучаване на Библията и молитва (ср. Wagner 1979:3; за критика на това виждане виж Scott 1980:156f, 220–222), или ограничава евангелското послание до едно предложение за освобождение от самотата, мир на ума и успех в начинанията (ср. Scott 1980:208f). Всъщност изглежда, че голяма част от т. нар. евангелзиране има за цел да задоволи вместо да промени хората. На запад (поне в миналото) християнството е било свързвано със социална почит. Църквите са давали социален престиж на посещаващите ги. В това евангелизирането им е идвало на помощ: „Доминиращия обществен натиск е направил църковното членство не само необходимост, а и знак за цивилизованост, добри обноски и успешен живот” (Spong 1982:12). Голяма част от този манталитет е бил изложен на показ в Африка и на други места от Третия свят. Църквата е била място за обществено израстващите хора. Да станеш християнин означавало да се обвържеш с етоса и ценностната система на средната класа.

Всичко това е твърде далеч от автентичното евангелизиране. То води до обръщане към една преобладаваща култура, не към Христос на евангелията. В голяма част от „електронната” църква материализма е покръстен. Исус на релативизма сякаш има повече общо с Търговската камара и света на развлеченията отколкото с една простата пещера във Витлеем или с грубия кръст на един самотен хълм (Armstrong 1981:22, 41, 49). Проповедниците бягат от противоречивите социални въпроси и концентриращи се върху лични грехове, за които по-голямата част от слушателите им не са виновни. Но кой критерий решава, че расизма и структурната несправедливост са социални въпроси, а порнографията и абортите лични? Защо политиката е обезкуражавана и обявена за попадаща извън компетенцията на евангелизиращия освен когато защитава позицията на привилегированите в обществото? Как проповедниците, които се интересуват от съдбата на слушателите си единствено в следващия живот са толкова светски в своя етос и методи?

Разбира се, за хората преживели лична трагедия, празнота, самота, отчуждение и безсмисленост благовестието наистина носи мир, утеха, пълнота и радост. Но благовестието предлага тези неща единствено в контекста на това, че е едно слово за господството на Христос във всяка реалност на живота, едно авторитетно слово на надежда, че светът няма да остане завинаги такъв какъвто го познаваме в момента.

16. Поради това евангелизирането не може да бъде разделено от проповядването и практикуването на справедливост. Това е слабостта на виждането, според което на евангелизирането е даден абсолютен приоритет над участието в социалната сфера или където евангелизирането е разделено от справедливостта, дори когато се твърди, че то, заедно със социалната справедливост, представлява „мисията”. Ако виждаме евангелизирането не просто като набиране на нови църковни членове, не просто като предлагане на вечно спасение на отделните души и не просто като стремеж да ускорим завръщането на Христос, то не може да бъде разделено от по-широката мисия на църквата. И дори ако включим набирането на нови членове и предлагането на вечно спасение в целите на мисията остава въпросът: С каква цел хората стават членове на църквата? С каква цел са спасявани отделните личности?

В нашето разгледане на начина, по който Матей използва понятието „ученик” казахме, че да станеш ученик на Исус включва множество различни посвещения. Най-вече това означава приемането на едно посвещение на Исус и на божието царуване. В своята същност поканата на Исус към хората да Го последват и да станат Негови ученици е покана да намерят хора, на които да служат. Следователно евангелизирането е една покана за служение. То не трябва да се противопоставя с блаженствата – включително вечното блаженство – което новият обръщенец ще получи. Всъщност е безсмислено да противопоставяме едната перспектива на другата. Въпреки това понеже перспективата на вечното блаженство е обичайно подчертавана крайно време е перспективата на служението на царството да бъде подчертана също толкова силно. Една евангелизаторска покана ориентирана към ученичество, казва Стот „ще включва един призив да се присъедини към живия Господ в работата за Неговото царство. Това ще насочи вниманието към стремежите на обикновените мъже и жени в обществото, техните мечти за справедливост, сигурност, пълни стомаси, човешко достойнство и възможности за децата им. Това веднага ще назове „началствата и властите” стоящи срещу царството (1980:212).

Евангелизирането тогава означава да спечелим хората за каузата на божието царуване, освобождавайки ги от самите тях, техните грехове и техните обвързаности, така че те да бъдат свободни за Бога и своя ближен. То призовава отделните личности към един живот на отвореност, уязвимост, цялостност и любов (ср. Spong 1982:15; Snyder 1983:146). Да спечелим хората за Исус означава да спечелим тяхната вярност за божите приоритети. Бог желае не само ние да бъдем избавени от ада и изкупени за небето, а също и в самите нас – и чрез служението ни и в обществото около нас – да бъде пресъздадена „Христовата пълнота,” божият образ да се възстанови в нашия живот и отношения. LC4 изразява това добре: “Предлагайки евангелска покана ние нямаме свободата да скриваме цената на ученичеството. Исус все още призовава всички, които искат да Го последват да се отрекат от себе си, да вземат кръста си и да се идентифицират с Неговата нова общност.”

По този начин евнагелизирането означава да призоваваме хората към мисия.

17. Евангелизирането не е начин да ускорим завръщането на Христос както смятат някои (например Johnston 1978:52). Настъпването на есхатона е бил значим мисионерски мотив от последните години на 19 век. Агенции като China Inland Mission (Хъдсън Тейлър) и Regions Beyond Missionary Union (Гретан Гинес) са били създадени понеже основателите им са вярвали – на основата на едно библицистко тълкуване на Матей 224;14) – че завръщането на Христос зависи от изпълнението на прогасяването на благовестието на всички народи по света (ср. Beaver 1961). Джонсън (1988) проследява растящия ентусиазъм, особено между 1887 и 1893, за идеята за евангелизирането на целия свят преди настъпването на 1900 (:24–44), но също и намаляването след 1893 когато става ясно, че задачата е неизпълнима (:45–50). По-голямата част от водещите фигури на движението като А. Т. Пиърсън, А. Б. Симпсън и Гретан Гинес, дефинират евангелизирнето в стриктно индивидуалистични и вербални категории и отхвърлят всяка идея мисионерите да се включват в други проекти или в структурите на обществото (:53–55). Вярвало се е, че простото проповядване на словото ще доведе милиони хора по света в редовете на изкупените и ще ускори Христовото завръщане.

Barrett and Reapsome (1988) са изчислили, че е имало 788 “световни планове” за евангелизирането на света от началото на християнската ера и че повечето от тях са били непосредствено свързвани с есхатологични очаквания. Лозунгът „евангелизирането на света за едно поколение” популяризиран от Джон Мот в началото на 20 век не е тълкувал конкретно евангелирането като ускоряването на парусията, но със сигурност е имал апокалиптични обертонове. От тези почти 800 плана идентифицирани от Барет и Рипсън едва 250 са били все още функционалки около 1988. Но с наближаването третото хилядолетие се появяват все повече планове и на практика всеки един от тях свързва евангелизирането с парусията. Често очакванията са изразявани с премилениални термини. Съвременната евангелска литература е пълна с призиви за „евангелизиране на света преди 2000 година”. Съвременните технологии, особено компютрите, са утилизирали не само достъпа до гигантските измерения на задачата, но и до развиването на ефективни стратегии. Един подобен план DAWN (Discipling A Whole Nation), започва с приемането, че се нуждаем от една църква на всеки 1000 човека за да можем да евангелизираме ефективно света. Тъй като около 2000 година се е очаквало да има около 8 милиарда души стратегията DAWN има за цел да ускори създаването на нови църкви, така че броят им да достигне до 7 милиона до края на века (Montgomery 1989). Различни конференции посвещават своето внимание на един подобен план. През 1980 в Единбург била проведена „Световна консултация на бордовите мисии”. Тя определила своята цел като „Една църква за всеки народ до 2000 година”. Подобна конференция била проведена в Сан Паоло през 1987 с фокус най-вече, но не изключително върху латинска Америка. През януари 1989 в Сингапур се провежда „Глобална консултация за световна евангелизация до 2000 година и след нея”. И програмата на Лозана II, конференцията на Лозанския комитет за световна евангелизация проведена в Манила през 1989 включва една „цел 2000”.

Но както твърди Глесър (1989) целия този проект и опиянението от 2000 година е много съмнителен. Той започва от съмнителното приемане, че световната икономика ще стане дори още по-силна, че парацърковните доходи ще се увеличават и че основните пречки пред мисията в идващите десетилетия все още ще бъдат създадените по западен тип мисионерски агенции (:6). Още по-важни обаче са богословските слабости в подобна философия, по-конкретно, че един подобен начин на евангелизиране изглежда съзнателно пренебрегва растящата бедност и несправедливост по света.

18. Евангелизирането не е единсвено устно прогласяване (както Watson 1983b:6 и сл. твърди; ср. McGavran 1983:190). Дори при това положение обаче евнагелизирането има огромен устен аспект. В едно общество белязано от релативизъм е необходимо да изявим Името на Този, в Когото вярваме. Християните са призовани да обясняват за своята надежда (ср 1 Петър 3:150. Техните животи не са достатъчно прозрачни за останалите хора, за да могат те да разберат откъде идва тази надежда.

Въпреки това не съществува един единствен начин да свидетелстваме за Христос. По този начин думите никога не могат да бъдат разделени от делата, примерът, „Христовото присъствие,” свидетелството на живота. Евангелието е „Словото станало плът”. Делата без думи са неми, а думите без дела са празни. Думите тълкуват делата и делата валидизрат думите, което не означава, че всяко дело трябва да е съпроводено с думи нито всяка дума с дела (Newbigin 1982:146–149; Jongeneel 1986:8).

Накрая, ако сега се опитаме да дефинираме евангелзиирането е важно да не очертаваме съдържанието на нашето евангелизиране прекалено рязко, прецизно или самоуверено. (R. Jones, in NIE 1980:28). Ние не сме в състояние да хванем евнагелието и да го напъхаме в 4 или 5 „принципа”. Не съществува универсално приложим план за евнагелизиране, списък с дефиниции на истините, които хората просто трябва да приемат, за да се спасят. Никога не трябва да ограничаваме благовестието до нашето разбиране за Бога и спасението. Ние можем единствено да свидетелстваме със смирена дързост и дръзко смирение за своето разбиране за благовестието. Въпреки това „докато ние смирено, но радостно отразяваме божията примиряваща любов към цялото човечество, с приятелство и взаимно уважение, Светия Дух използва нашето свидетелство и служение, за да направи Бога познат” (NIE 1980:3).

С увереност за една като цяло предврителна природа на нашето евангелизиращо служение и в същото време съзнаващи неизбежната необходимост да участваме в подобно служение ние можем да обобщим евнагелизирането като една страна и дейност на църковната мисия, която чрез думи и дела и в светлината на конкретните условия и конкретния контекст, предлага на всяка общност и личност, навсякъде, една валидна възможност да бъде пряко предизвикана към радикална промяна на живота си, една промяна, която включва неща като освобождение от робството на света и властите, приемането на Христос като Спасител и Господ, ставане жива част от Неговата общност, църквата, включване в Неговото служение на примирение, мир и правда на земята и посвещение на божията цел всичко да се покори под властта на Христос.

ЧАСТ 1

ЧАСТ 2

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.