Какво означава да евангелизираме – 2


Walking with the Poor: Principles and Practices of ...

Текстът е част от съвременната класика на Дейвид Бош Transforming mission: paradigm shifts in theology of mission

9. Евангелизирането е възможно единствено когато общността, която евангелизира – църквата – ясно изявява християнската вяра и показва привлекателен начин на живот. „Посредникът е посланието” (Marshall McLuhan). По думите на (британската) Nationwide Initiative in Evangelism: „Това, което сме и правим е не по-малко важно в това отношение от това, което казваме” (NIE 1980:3). Ако църквата е толкова предадена на думите и посланието на надеждата и любовта, на вярата, справедливостта и мира, нещо от това трябва да стане видимо, чуваемо и осезаемо в самата църква (ср. Деяния 2:42–47; 4:32–35). Свидетелстовто на живота на вярващата общност подготвя пътя за благовестието (ср. EN 59–61; виж също, още веднъж критериите за една мисионерска църква идентифицирани от Gensichen 1971:170–172). Там където това липсва достоверността на нашето евнагелизиране е опасно застрашена. „Колко от милионите хора по света, които не изповядват Исус Христос са Го отхвърлили поради това, което са видели в живота на християните! По този начин призивът към обръщение трябва да започне с покаянието на призоваващия, който носи поканата (ME 13—курсивът е оригинален). Тези думи са особено валидни там, където една християнска общност не показва факта, че в Христос Бог е премахнал всички прегради разделящи човешкото семейство. В това отношение по-конкретно самото съществуване на църквата придобива евнагелизаторско значение, положително или отрицателно (ср. Barth 1956:676 и сл., 706 и сл.).

10. Евангелизирането предлага на хората спасение като един настоящ дар и заедно с него уверението за вечно блаженство. Хората, дори когато не осъзнават това, отчаяно търсят смисъл в живота и историята. Това ги кара да търсят знаци на надежда сред широко разпространените страхове за глобални катастрофи и безсмисленост. Ние можем, чрез своето евангелизиране, да им предложим „едно трансцедентално и есхатологично спасение, което започва в този живот, но се осъществява напълно във вечността” (EN 27; ср. Memorandum 1982:463).

Въпреки това ако подобно предложението е в центъра на нашето внимание при евнагелизирането благовестието е принизено до един консуматорски продукт. Следователно трябва да бъде подчертавано, че личната наслада от спасението никога не става централна тема в библейските истории за обръщения (ср. Barth 1962:561–614). Там където християните виждат себе си като хора, които се наслаждават на един неописуемо величествен личен добър късмет (:567f), Христос лесно бива сведен до „доставчик и разпределител” на специални благословения (:595f) и евангелизирането става едно начинание, което усилва търсенето на благочестиво себедоволство (:572). Насладата от спасението не е погрешна, маловажна или небиблейска, но въпреки това тя е почти инцидентна и второстепенна (:572, 593). Хората не са призовани просто да приемат живот ставайки християни, а по-скоро да дават живот.

11. Евангелизирането не е прозелитиране (ср. Löffler 1977a:340). При основаването на Sacra Congregatio de Propaganda Fidei (1622) изрично е било заявено, че интересите на новата организация ще се фокусират не върху „нехристияните,” а върху „не католиците.” Всъщност около 1830 г., в светлината на прожекторите е попадала протестантска Европа (Glazik 1984a:29 и сл.). По този начин твърде често евнагелизирането е било използвано като средство за възстановяване на изгубеното църковно влияние в католицизма и протестантството. Особено в контеклсти, в които църквата (или „деноминацията”) е виждана като съставена от индивиди, направили свободен избор, за да се присъединят към нея, съществува една негласна (а понякога и гласна) идея, че е необходимо съревнование. По този начин хората в заобикалящата общност, без значение дали принадлежащи към други църкви или не, са схващани като „възможности,” които могат да бъдат използвани. Голяма част от това отразява тенденцията към едно градене на империи – църквата „не може да се съпротиви на изкушението да открие още един офис в област, която изглежда обещаваща” (Spong 1982:13). Без значение дали е възнамеряван или не този манталитет настоява, че хората се спасяват не по благодат, а чрез присъединяването към нашата деноминация.

12. Евангелизирането не е същото както разширяването на църквата. През периода, в който лозунгът, че „нема спасение извън Католическата църква” бил на мода това съставлявало квинтесенцията на евангелизирането. Това е виждането, което лежи зад енцикликата Rerum Ecclesiae на папа Пий XI (1926). Евангелизирането означавало „да добавяме към Католчиеската църква огромни множества новопокръстени.” Това се случвало на определени стъпки чрез катехизиране, изпитателен период и включване в литургичния живот на църквата. Евангелизирането се превърнало в разширение на църквата чрез нарастване на членската маса. Обръщението било виждано като въпрос на цифри. Успехът в евнагелизирането бил измерван чрез броят на кръщенията, на изповедите и на участията в Господната трапеза (Shorter 1972:2).

В протестантството евнагелизизирането също било повече или по-малко разбирано като разширение на църквата. В последните години това се оказва особено вярно за движението за растеж на църквите. МакГавърн настоява за „евангеизиране, което демонстрира прогласяване на благовестието, обръщане на грешници и умножаване на църквите” (1983:71; cf 21). Освен това целта на църковния растеж е по-нататъчен църковен растеж. Хората, които са станали членове на църквата трябва да спечелят други хора за членове на църквата. Това е една важна задача, всъщност основната задача на Новия завет (McGavran 1980:426). Едно „богословие на жетвата” трябва да има приоритет пред богословието на „сеене на зърно” (:26–30). Числения или количествения растеж трябва да бъдат първостепенен приоритет в един свят, в който 3 милиарда хора не са християни. „Противящите” се общности, разбира се,  представляват проблем за подобен подход. Въпреки това МакГавърн не настоява за цялостно изоставяне от полета с ниски добиви. Той обаче добавя, че тези полета трябва да получават по-слабо внимание и че евангелизирането трябва да се концентрира върху „победоносните” общности (:262).

Този начин на мислене обаче изопачава евангелизирането не на последно място понеже причините, поради които хората се присъединяват към църквата може да са много различни и често могат да нямат много общо с посвещение на това, за което църквата е призована да стои.  Една подобно мислеща, подобно действаща и подобно изглеждаща общност (Armstrong 1981:26) може да отразява преобладаващата култура  и да бъде един клуб за религиозен фолклор вместо алтернативно общество в едно враждебно или пълно с компромиси обкръжение. Това се появява особено в ситуации, в които църковното членство намалява и църквата неохотно решава, че ако иска да остане в играта, е по-добре да се включи в кампанията за евангелзииране. Но фокусът при евнагелизирането не трябва да бъде върху църквата, а  върху идването на божието царуване (ср. Snyder 1983:11, 29).

13. Да правим разлика между евнагелизиране и увеличаване на членството не означава обаче, че двете неща не са свързани (Watson 1983a:71). Преди всичко, „в центъра на християнската мисия стои идеята за растеж на местните общности във всяка човешка ситуация” (ME 25). Ние не можем да бъдем безразлични към членове понеже Бог „не желае да погине нито един, а всички да дойдат на покаяние” (2 Петър 3:9). Следователно AG 6 правилно включва основаването на църкви и църковния растеж в своята дефиниция за цел на мисията. Пълното отричане на емпиричната църква в някои богословия е напълно неудачно. Без църква не би имало евангелизиране или мисия.

Въпреки това като един израз на това колко ефективна и отговорна е била една църква към евангелизирането членските статистики са по-малко полезни (Watson 1983a:73). Всъщност един автентичен и скъпо струващ евамнгелизиъм може да накара членството на една църква да намалее вместо да нарасне. Следователно в един смисъл цифровия растеж не е нищо повече от вторичен продукт когато църквата е вярна на своя призив. Органичния и въплъщенския растеж са от по-голямо значение.

14. В „евангелизирането” единствено хора могат да бъдат поканени и само хора могат да откликнат” както казва М. М. Томас, модераторът на ССЦ в Найроби (в WCC 1976:233). По този начин автентичното евангелизиране несъмнено има личностна страна. Благовестието е „прогласяването на една лична среща, опосредствена чрез Светия Дух, с живия Христос, приемане на Неговата прошка и лично приемане на призова за ученичество” (ME 10). Неудачно е да твърдим – както понякога се прави – че индивидуализма е просто една западна „измислица.” Вместо това християнското благовестие по необходимост поставя ударение върху личната отговорност и личното решение. Следователно индивидуализма в западната култура е най-вече плод на християнската мисия. Розенкранц (1977:407, черпейки отn E. E. Hölscher и H. Gollwitzer) твърди, че това представлява единствената истинска революция в структурата на човешката природа тъй като въвежда учението за индивидуалната стойност на всеки човек. По този начин ако хората днес мислят и действат като свободни и отговорни индивиди един начина мислене, който драматично се противопоставя на древното мислене и действия – причината за това е влиянието на благовестието.

Тъй като единствено личности – индивиди – могат да откликнат на благовестието объркващо е да говорим за „пророческо евангелизиране” като призоваване на „общества и народи към покаяние и обръщание” (Watson 1983b:7) или да кажем, че „призивът за обръщение като един призив за покаяние и покорство трябва да бъде отправен към народите и семействата” (ME 12). Началствата и властите, правителствата и народите не могат да дойдат до вяра – единствено отделните личности могат да направят това. По този начин, дори ако това служение е необходимо и представлява същностна част от мисията то не е, говорейки стриктно, евагелизиране.

Но дори в този случай благовестието не е индивидуалистично. Съвременния индивидуализъм е до голяма степен едно извращение на разбирането за християнската вяра за централността и отговорността на индивида. В епохата на Просвещението и по причина на неговите учения отделните личности са станели отделени от общността, която ги е родила. В евангелизирането тази тенденция е станала значима особено след служението на Дуайд Муди  (1837–1899). За него грехът бил основно личностен въпрос, а грешникът стои сам пред лицето на Бога – един грешник, който в демокрацията на Съединените Щати от времето на Муди бил напълно в състояние да вземе решение и да постигне победа над греха (ср. Marsden 1980:37). Тъй като индивида бил виждан като основна единица за делото на спасение ударението все повече било спасение на отделните души. И библейските думи като тези в Матей 16:26 „Понеже какво го ползва човек ако спечели целия свят а изгуби душата си” били тълкувани като сочещи в тази посока. Хората обаче никога не са изолирани индивиди. Те са социални същества, които никога не могат да се откъснат от връзките на взаимоотношенията, в които съществуват. И личното обръщение докосва всички тези взаимоотношения. Кристиян Кайзер (1980) разбира това, когато, по времето прекарано в Папуа Нова Гвинея, винаги подчертава необходимостта социалните групи да бъдат включени в обръщението на всеки отделен човек.

ЧАСТ 1

ЧАСТ 3

1 thought on “Какво означава да евангелизираме – 2

  1. Тимъти Келър , се е обърнал с молба към християните по света , за молитвена подкрепа в предстоящата му борба с рак на панкреаса!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.