от Н. Т. Райт
текстът е публикуван в списание „Тайм“ на 29.03.2020
За мнозина християни наложените от коронавируса житейски ограничения идват в момента на Поста, традиционното време да живеем без. Но значителните нови регулации – без театри, затворени училища, практически домашен арест за хората над 70 – се подиграват с незначителното ни въздържание. Да живеем без уиски или шоколад е детска игра в сравнение с това да не виждаме приятелите или внуците си, да ходим в кръчмата, в библиотеката или на църква.
Има причина ние обичайно да искаме да се видим физически. Има причина наказанието в единична килия да се смята за толкова сурово. И в тазгодишния Пост няма Великден, който да очакваме. Не можем да борим дните до него. Има една застиналост, не на почивка, а на постоянна, напрегната тъга.
Без съмнение обичайните глупави заподозрени ще ни кажат причината за това. Наказание? Предупреждение? Знак? Това са първосигналните, очаквани християнски реакции в една култура, която още преди поколения е приела рационализма: всичко трябва да има обяснение. Но представете си, че няма. Представете си, че истинската човешка мъдрост не означава да сме способни да свържем всички следи по някакъв спекулативен начин и да кажем: „А, ето защо е всичко това?“ Ами ако има моменти в които, както разбира Т.С. Елиът, в началото на 40-те години, единственият съвет е да очакваме без надежда понеже бихме се надявали за нещо погрешно?
Рационализма (включително християнският рационализъм) иска обяснения. Романтизма (включително християнският романтизъм) иска да може да въздъхне облекчение. Но може би това, от което с нуждаем повече и от двете неща е да възстановим библейската традиция за жалеене. Жалейката се появява когато хората питат: „Защо?“ и не получават отговор. Тя е там където стигаме когато се придвижим отвъд себецентричниате си притеснения за нашите грехове и провали и погледнем по-широко към страданията на света. Достатъчно зле е да сме изправени пред една пандемия в Ню Йорк или Лондон. Какво да кажем за претъпкания бежански лагер на някой гръцки остров? За Газа? Или за южен Судан?
Тук Псалмите, библейският сборник с химни, отново се връща, точно в момента, в който някои църкви са се отървали то него. „Смили се над мене Господи,“ е молитвата на Псалм 6 „защото изнемощях; Изцели ме, Господи, защото ме болят костите ми”. “Защо Господи, стоиш надалеч?” пита Псалм 10, „Защо се криеш във време на неволя?” И така продължава: „До кога щеш, Господи, съвсем да ме забравиш? До кога ще криеш лицето Си от мене?“ (Псалм 13). И още по-ужасяващ понеже Исус го цитира в агонията Си на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо Си Ме оставил?“ (Пслм 22).
Да, в края на тези поеми често се появява светлина и ново усещане за Божието присъствие надежда, не за да обясни трудностите, а за да даде нова увереност сред тях. Но понякога те правят и обратното. Псалм 89 започва с хваление към Божията доброта и обещания и след това изведнъж се променя и заявява, че всичко е тръгнало ужасно зле. И Псалм 88 започва с тъга и завършва с тъга: „Отдалечил си от мене любим и приятел; Познатите ми са мрак“. Слово за нашето време на себеизолация.
Смисълът на жалеенето, съдържащ се в тъканта на библейската традиция, не е просто един изход за нашето объркване, скръб, самота и невъзможност да разберем какво се случва и защо. Мистерията на библейската история е, че Бог също жалее. Някои християни мислят за Бога като над всичко това, всезнаещ, в контрол на всичко, спокоен и недокоснат от трудностите в този свят. Не това е картината, която Библията ни показва.
Бог скърби в сърцето Си, каза Битие, заради жестокото нечестие на Своите човешки творения. Той е покрусен когато собствената Му невеста, народът на Израел, се отвръща от Него. И когато Той лично се върша при Своя народ – историята на Исус е безсмислена ако не я видим в подобна светлина – Той плаче на гроба на Своя приятел. Св. Павел казва, че Светия Дух „стене“ нас докато самите ние стенем с болката на цялото творение. Древната доктрина за Троицата ни учи да разпознаваем Единия Бог в сълзите на Исус и в скръбта на Духа.
Затова християнското призвание не е способността да обясним какво се случва и защо. Всъщност част от християнското призвание е да не можем да обясним – и вместо това да жалеем. И Духът жалее вътре в нас, така че ние ставаме, дори в своята себеизолация, малки светилища, в които може да обитава присъствието и изцеляващата любов на Бога. Оттам може да се появят нови възможности, нови действия на загриженост, ново научно разбиране, нова надежда. Нова мъдрост за нашите водачи? Това е забележителна мисъл.
Rado's blog 
Ако жалеенето е пепелта и в нея няма живите въглени на спасителното покаянието , които Святия Дух да раздуха до себеочистване , непоносимост към греха , страх и ревност по Бога и да ни даде надежда и увереност в Него , то това жалеене е светска скръб , която носи смърт.
Ако не уповаваме на Бога , Който владее и активно управлява творението си , и Който знае какво да прави с него , то тогава трябва да уповаваме на чичо Томовия бог . Той седи , кърши пръсти и плаче заедно с творението си , като му обяснява как , видите ли някак си изтървахме положението и сега кутията на Пандора е отворена. И въпреки , че дадох Сина си , дяволите да излеят гнева си върху Него , за да ги победи , нещо нещата не се получиха и това е положението , сега всичко просто се случва/за пред Тайм не можеш да кажеш , че дяволите са виновни , някак ще ни падне авторитетът/.А иначе вие си жалейте ,па дано ви се пръкне някоя идея , какво да направим заедно в обновяване на творението. И да не си помислите по никакъв начин , че ще има Апокалипсис , за да не попаднете в групата на глупавите заподозрени. Такъв бог се харесва на младите , той не се гневи , не иска покаяние , всичко търпи и много ни обича.Това пише чичо Том с добрия си академичен език , ако някой не е разбрал и го е заболяла главата. Щото на мен ме заболя!.