от Джеймс К. А. Смит
Едно мълчаливо разбиране за семейството и дома е изказано в кръщението както и в брачните церемонии. В тези ритуали ние се учим как да бъдем семейство дори ако не винаги мислим за това съзнателно. Когато посетите сватбата на своя братовчед, след това на своя съквартирант и след това на племенника си вие абсорбирате „под радара” едно разбиране за това какво трябва да представлява семейството – точно както сте научили какво става когато дърпате котката за опашката. Това също е част от нашето потапяне в културата където трябва да култивираме нашите културни „апокалиптични” способности да четем с разбиране културните сватбени литургии.
Може да се изкушим да мислим за експлозията на сватбената индустрия както за добра вест, като за един знак, че нашата култура започва да цени брака и семейството – докато прочетем между редовете и действително разберем видението на добрия живот, което се предава в нашите културни модели.
Опитайте се да погледнете по нов начин един семеен феномен. Вижте „сватбеното време” през литургичните очила. Какво виждате?
Това е времето, в което трябва да посещаваме събития, които ще осветят нашия фейсбук и ще напълнят инстаграм с потоп от обработени в стил „сепия” снимки. Годините на надежда забодени на принтерест ще се превърнат в реалност докато танцуваме до късно през нощта. Това не е Лалалуза или Бонаро: това е сватбата на вашият племенник.
Въодушевлението започва да расте с първия пост във фейсбук – видеото, на което той й предлага пред индустриално-шикозния пейзаж на Бруклинската корабостроителница докато банда приятели сложили си бради и няколко банджота ги изненадва със серенада. Видеото, разбира се, става „заразно,” така че летвата е вдигната за самата сватбена церемония. Поканите пристигат поставени в кутии за цигари от 50-те години и показват застъпващи се образи на техните татуировки или на ръчно изработена хартия с ретро пощенски марки за RSVP. Сватбеният прием ще бъде съпроводен с кейтъринг от корейска тако храна и съставът за годежа ще свири бис, само че с повече мандолини на светлината на свещи докато всички се наслаждават на тъмната бира на младоженеца. Венчавката си има свой собствен тъмблър и, разбира се, собствен хащаг. И всеки си отива у дома със собствена устна хармоника, на която са изписани имената на младоженеца и невестата. Никой няма да забрави този ден най-вече понеже той е бил педантично заснет, пуснат в интернет, споделян, туитван и ъплоаднат. И ние всички знаем: интерент никога не забравя.
Сватбената индустрия генерира между 49 и 51 милиарда долара годишно. Сватбени шоута като Say Yes to the Dress и Bridezillas имат собствена категория в “риалити” TV. Моята преценка на неспециалист на Принтерест показва, че свързаните със сватби мероприятия съставляват около 80% от съдържанието на интернет. Отишли са си дните когато, както каза един възрастен светия от моята църква, двойките се женели в неделя вечер в църквата. Днес сватбата е твърде важна, за да бъде пропиляна: тя не се е случила преди сватбеното видео а ла Уес Андерсън да е пуснато във вимео. „Ние се оженихме! Ние имаме сватбен план!”
Не доказва ли всичко това, че нашето общество цени бракът повече от всичко останало?
Не съвсем. Всъщност сметките показват, че постъпленията от индустрията на разводите е огледален образ на тези идващи от сватбената индустрия (една реалност, която донесе дори свой собствен филм).[1] Нашият интерес към брачният спектакъл е събитието, в което ние сме център, показваме нашата любов и каним другите в нашия романс по начин, който те никога няма да забравят. Брачната индустрия цъфти поради съперничеството, новаторството и изпъкването на един единствен човек (и ние все още не сме казали нищо за фейсбук ефекта върху неженените хора). Както би се изразил Чарлз Тейлър в нашата „епоха на автентичност” браковете са уловени от динамиката на „взаимната показност:” важното е това, което бива видяно. Поради тази причина ние прекарваме повече време фиксирани в забележителния блясък на сватбените тържества отколкото в тежкото бъхтене на продължителния брак.
Но неизказаната митология на Сватби ООД също така отразява и начина, по който ние подхождаме към брака. Всъщност, митовете, които вярваме за браковете почти ги обричат на провал. Те са центрирани около романтичното „събиране” на две влюбени звезди сякаш бракът е продължително упражнение по дълбоко взиране в очите на другия – заедно с някои други облаги. Но дори тогава един брачен партньор е този, който ме вижда, ще посрещне нуждите ми, ще изпълни желанията ми, ще ме „допълни.” Дори романтичните ни свързвания се превръщат в една форма на себелюбие (хумористично уловена от измислената Saturday Night Live’s Me Harmony”).
Романтичната картина вече е изиграна през медения месец: за да разпалим своя брак ние трябва да се избягаме на почивка от робството на работния свят (което очевидно е мъченическа отрова). За да може да устои бракът ви, според тази логика, вие трябва да продължавате да планирате „вечери за срещи” и романтични бягства само за вас двамата, за да „опазите огъня жив.” И по никакъв начин недейте да имате деца прекалено скоро: те са, ако слушаме този мит, еквивалент на убийство на брачната тръпка, понеже бракът е романтика, а романтиката е само за вас двамата.
Прекалено много бракове са спектакли, в които ние празнуваме своето блаженство като двойка. Ние сме там повече като зрители отколкото като партньори. И в този смисъл тези сватби често са прелюдии към бракът, който следва. Влюбените се взират в очите на другия обърнали гръб на света – една себевглъбеност уловена от Бенски в неговата картина Mobile Lovers.
Това „романтично” само-за-нас-двамата-виждане на любовта и брака пронизва почти всичките ни културни истории и е изиграно в голяма част от брачните ни ритуали – особено в тези, които представят брака като основно „експресивен.” То е толкова тясно сраснало се с естеството на социалното ни въображение, че не сме в състояние да си представим някаква алтернатива (може би дори в църквата, която е също толкова склонна да приема тази митология). Не е ли един брак реализация на романтичните ни мечти? И не е бракът идилията на една вид постоянна венчавка/меден месец?
Противопоставете видението за семейството представяно от тези културни литургии – и показвано по телевизионните драми и романтични комедии – на контракултурното, библейско виждане, представяно в православния брачен ритуал.[2] Ритуалът има два момента или „етапа.” Първият и годежната служба. На хода или вестибюла на църквата свещеникът задава на младоженецът и невестата един въпрос. На младоженеца: „Имаш ли ти, Николай, добра, свободна и необременена воля и твърдо намерение в себе си да вземеш за своя съпруга тази жена, Елизабета, която виждаш пред себе си?” И на невестата: „Имаш ли ти, Елизабета, добра, свободна и необременена воля и твърдо намерение в себе си да вземеш за свой съпруг този мъж, Николай, когото виждаш пред себе си?” Всеки от тях отговаря: „Имам” и това са единствените думи, които те изричат по време на цялата церемония. За тях това няма да е още една възможност да „покажат любовта си.” Няма фиксация върху новото в характерното писане на свои собствени обети. Главното действащо лице тук е Господ, Годеникът на Църквата и техните животи като съпруг и съпруга (и като бъдещи баща и майка) тук са пренесени точно в този живот. Триединния Бог е центъра на тази церемония, представяща едно видение за брака, в което това също е вярно. Това е прекрасно показано в обетите, които напомнят тяхното кръщение: „В името на Отца и Сина и Светия Дух.”
Нашите приятели Кристофър и Дженифър Кацор разказват една въздействаща история за семейство, което започнало още преди да са се оженили. Крис разказва ситуацията в една кратко есе “The Myth of Vampire Children”: „Моят цялостен опит, подобно на много други, е богат. В колежа бях атлет и редактор на местния вестника. Бях открил любов към философията и мислех да следвам в университет. Животът беше прекрасен, цял океан от възможности. И тогава получих телефонно обаждане, което промени всичко. Само едно изречение от разговорът имаше истинсйко значение: „Бременна съм.” (Christopher Kaczor, “The Myth of Vampire Children,” First Things, February 2015, 17–18.).
В този момент той си помислил, че животът му свършва. „Бях приел мита, че децата не са нищо повече от бреме,” припомня си той „финансово, емоционално и убиващо мечтите бреме. Виждах децата като нещо подобно на вампири, изсмукващи живота от родителите си” – точно митът предлаган от „романтичното” виждане за семейството.
Но всичко това се променило когато Елисавета най-накрая се появила. Докато я отглеждал, заедно с още 6 други деца, Крис открил, че децата са дар за брака му, не препятствие или заплаха. Те са покани да „облечем” добродетели като благодарност, смирение, търпение и твърдост. През всичките тези изминали години, изповядва той, „си мислех, че да имам бебе е най-лошото нещо, което може да ми се случи. Не бих могъл да греша повече.” Децата са еквивалента на дървения кръст на децата вампири. „Да имаш дете не означава край на добрите неща в живота,” заключава Крис, „това е още една добавка към тях.”
С пръстени поставени на пръстите им като част от годежната служба младоженецът и невястата след това са заведени в една процесия от притвора до олтара – един визуален начин да се покаже, че бракът трябва да бъде живян в Божието царство. Тяхното семейство е включено в първото семейство, тялото Христово. „Внасяйки „естественото” семейство във „великата тайна на Христос и Църквата” (Ефесяни 5), коментира Шмеман, „тайнството на брака дава на семейството едно ново значение. Всъщност то преобразява не само брака като такъв, а цялата човешка любов.”[3] Когато „естествената” институция на тяхното семейство е въведена в светилището това се оказва „влизането на брака в Църквата, което е влизането от света в „бъдещия век.”[4] Това е една картина на естествените ни желания, които намират своето свръхестествено задоволяване в Христос. Това е едно предвкусване на идното царство.
Това ни довежда от второто действие или етап от ритуала: службата на короноване където историята на двойката е вмъкната в спасителната история, Божията вярност към Неговата невяста, Божият народ. Молитвите по време на тази част от службата прославят библейските примери – съпрузи и съпруги, майки и бащи, включително тези, които са се борели с надежда и безплодие. В този разказ младоженецът и невястата са заобиколени от облак свидетели, които изглеждат много по-различно от обичайните гости на нашите сватби. Службата кулминира в короноването на двойката, в която те са буквално короновани като слуги и слугини на Бога „в името на Отца и Сина и Светия Дух.” Това илюстрира, както се изразява Шмеман, че „всяко семейство всъщност е едно царство, една малка църква и следователно едно тайнство на и един път към царството.”[5] Техният брак е една мисия. Заедно те ще свидетелстват. Шмеман красиво улавя това:
„Това изразява брачното короноване: че тук се поставя началото на едно малко царство, което може да прилича на истинското Царство. Шансът ще бъде изгубен, може би дори за една единствена нощ, но в този момент той все още е реална възможност. Но дори и когато е изгубен, и изгубен отново хиляди пъти, все пак ако двамата останат заедно те са в реален смисъл цар и царица един за друг. И след 40 странни години, Адам отново ще се обърне и ще види Ева да стои до него, в единство с него, което поне по някакъв малък начин прогласява любовта на Божието царство. Във филмите и списанията „иконата” на брака винаги е млада двойка. Но веднъж, в светлината и топлината на есенния следобед този автор видя на една пейка на площада в едно бедно парижко предградие една възрастна бедна двойка. Те стояха хваната за ръце в тишина наклаждайки се на дрезгавата светлина, на последната топлина на сезона. В тишина: всички думи вече са били казани, всички страсти изхабени, всички бури утихнали. Целият живот беше зад тях – и все пак той целият присъстваше в тази тишина, в тази светлина, в тази топлина, в това тихо единство на хванатите ръце. Присъстваше – готов за вечността, узрял за щастие. На мен това ми напомня за видението на брака, за неговата небесна красота.”[6]
Това не са корони на царски привилегии, а короните на мъчениците, които са били свидетели за Христос. Съпругът и съпругата биват короновани като свидетели, призовани за жертва. Това е причината тайнството на светия брак да завършва с евхаристията, на Господната трапеза, където всички присъстващи са подкрепени от тялото и кръвта на Разпънатия. И от този момент нататък всяка Господна трапеза ще бъде още едно сватбено тържество, още един начин да научим какво означава да бъдем женени, в което ние виждаме, помирисваме и вкусваме историята за Младоженеца, Който е дал живота Си за Своята невяста. Всяка неделя е церемония за подновяване на брака.
Няма да научите това от литургиите на „Ергена” или в персонализираните, експресивистви сватби, които се въртят около двойката. Точно обратното, ние трябва да разберем колко много сме „научили” за брака и семейството от тези културни литургии и съзнателно да се стремим да се отърсим от влиянието им потапяйки се в други литургии, които откриваме в тялото Христово. Включването на нашите собствени домове и семейства в Божия дом веднага децентрализира нашето племе, с неговата тенденция да се превърне в идол, и едновременно с това ни поставя в центъра в единствената общност, която може да ни подкрепи: Триединния Бог.
Брачната литургия показва, че бракът е призив да служим един на друг. Един съпруг и една съпруга сключват завет с Бога и един с друг, така че да се превърнат в един малък „народ,” който е изпратен, подобно на Израел и църквата, да свидетелства на народите. Бракът служи на общото благо. Това е прекрасно изразено в заключението на брачната служба на Обединената методистка църква, чиято кулминация е „Изпращането.”
Пастирът се обръща към току що венчаната двойка едновременно с благословение и заръка:
Вечния Бог да ви пази в любов един към друг,
Така че Христовия мир да пребъдва в домът ви.
Идете и служете на Бога и вашия ближен във всичко, което правите.
След това пастирът се обръща към общността с подобна заръка и благословение:
Свидетелствайте за Божията любов в този свят,
Така че тези, които не познават любовта
Да я открият във вашето приятелство.
Благодатта на Господ Исус Христос,
Божията любов
И общението на Светия Дух
Да бъдат с вас.
Амин.
Нашите домове – нашите „малки царства” – трябва да бъдат подхранвани чрез постоянно центриране в тялото Христово. Седмица след седмица ние носим своите малки царства в Божието царство. Съборното, общностното поклонение поставя семейството в цялостната Божия история и в по-широката връзка с Божите хора.[7] Оттам ние сме изпратени обратно в нашите домове и семейства където имаме възможност да разширим църковното поклонение в нашите „малки църкви.” Затова нека да мислим за литургиите, които можем да създадем на местата, на които ядем ежедневния си хляб – понеже по значими начини формиращата сила на християнското поклонение се увеличава когато ежедневния ни живот повтаря и разширява тези ритми.
[1] Divorce Corp, http://www.divorcecorp.com.
[2] See, for example, “The Sacrament of Holy Matrimony,” http://www.antiochian.org/midwest/holy-matrimony.
[3] Schmemann, For the Life of the World, 88.
[4] Ibid., 89
[5] Ibid.
[6] Ibid., 89–90.
[7] This is a reason to value multigenerational worship, where families worship together as a whole rather than sequestering children in an expressivist experience somewhere else in the church.
Никой ли не вижда , че горе в ляво, има възможност да даде оценка на това което се публикува.Става въпрос ,за само едно кликване с мишката….ъъъъъ.Ако не друго , подкрепете поне това което е наистина много хубаво!!Децата , като папкат , после пляскат с ръчички!