Литургични уроци за домостроители – 2


от Джеймс К А Смит

9781587433801Заветът ни свързва заедно като една общност, един „град” (полис, както казвали гърците – един вид „република”). Ако ние сме една нова форма на полиса ние сме и нова форма на семейството, „Божието семейство” (Еф. 2:19). В Божието семейство има релативизиране на кръвната връзка. Нашите обещания в кръщението – както родители и като общност – показват, че „семейството” не е просто една затворена единица, на която хората често се покланят като на идол. Ако християнските общности наистина желаят да живеят значимостта на своето кръщение те ще трябва да станат общности, в които кръвните родствени връзки са подчинени на кръвта на Христос.[1] Православният богослов Александър Шмеман казва това съвсем ясно:

„Един брак, който не е разпънал своята собствена себичност и себедостатъчност, който не е „умрял за себе си,” така че да е в състояние да сочи отвъд себе си, не е християнски брак. Истинският грях на бракът днес не е изневярата, липсата на „настройка” или „умствената жестокост.” Той е превръщането на самото семейство в идол, отказът бракът да се разбира като сочещ към Божието царство.[2]

Вместо това църквата представлява нашето „първо семейство”[3], което е едновременно и предизвикателство и благословение. От една страна това предизвиква още една сфера на бясната автономия в късната модерност: уединеността на семейството. От друга страна то идва като радостно облекчение: не е необходимо да отглеждаме децата си сами!

“Превръщането на семейството в идол” на семейството, споменато от Шмеман е почти неустоимия натиск семейството да функционира като затворена, себедостатъчна, автономна единица. Като се оплаква Шмеман: „Не липсата на уважение към семейството…(а) превръщането му в идол толкова лесно разбиват съвременното семейство превръщайки развода в почти естествена сянка. Идентифицирането на семейството с щастието  и отказът да приемем кръста правят това.”[4] Ритуалите на политическият либерализъм (без значение дали той е идеологически по-„либерален” или по-„консервативен”) рисуват една картина на семейството като инкубатор на добри граждани, отговорни производители и страстни консуматори в същото време, в което натиква семейството в един личен, затворен дом както част от американския идеал за независимост.”[5] Резултатът е, че  върху семейството ляга една непоносима тежест. „Доминиращото богословие на семейството,” което е имплицитно за либерализма, отбелязва МакКарти, „го изолира с огромната и самотна задача да бъде една цялостна общност.” Но кръщелните обещания се противопоставят на подобна конфигурация: любовта и нейните задължения пресичат границите на „личното пространство” и „затвореното семейство” понеже те ни въвеждат в едно семейство, което е по-голямо от това под покрива на нашия дом. Обещанията в кръщението говорят за една съвсем различно богословие за семейството, което разбира, че „семействата работят добре, когато не очакваме от тях да ни дават всичко, от което се нуждаем.” Вместо това социалната роля на семейството, която е конфигурирана от кръщението,  е да бъдем семейство „зависещо от едно по-голямо социално тяло…Изказано на богословски език семейството е призовано да бъде част от социалното приключение наречено църква.”[6]

Кръщението се превръща в почти подривно тайнство, което революционизира много от разбиранията за социалния живот, които сме наследили, дори тези, които претендират, че са консервативни” и „религиозни.” Защото, както на друго място отбелязва МакКарти: „Кръщението създава една общност, която определя нашите взаимоотношения по рождение.”[7] Точно както кръщението релативизира кръвните връзки на свещенството така то ситуира и позициите дори на кръвните връзки на дома и семейството. Нашите кръщелни обещания свидетелстват за факта, че „църквата е първото семейство.” И „ако църквата е нашето първо семейство тогава втория ни дом трябва да бъде дефиниран от нея и вратите ни отворени за странниците, болните и бедните.”[8] Кръщението отваря домът, освобождава го от тежестта на невъзможната себедостаъчност както в същото време го подготвя за „подривните приятелства” които са белега за Божието царство.[9]

Поради тази причина едно от най-важните решения, които можем да вземем за формирането на вярата в домовете ни е общност, към която самите ние да принадлежим. Мъдрото формиране на вярата започва от събраната за поклонение църква. По този начин едно от най-добрите решения, които родителите могат да вземат за пътуването на вяра на своите деца е да ги потопят в една общност, чийто литургични практики изобразяват историята, която описахме по-горе. (Ще говорим повече за това в глава 6).

[1] Винаги със смятал, че това е вана причина да нямаме баба или дядо, които да са пастири на някое друго място, но които са се телепортирали тук, за да кръстят своя внук. То сочи към реалността, че кръвната връзка има някаква стойност в тялото Христово. Целта, разбира се, не е да подкопаем „естественото” семейство, а да го реалтивизираме – и кръщението е един от основните ритуали, които правят това.

[2] Alexander Schmemann, For the Life of the World: Sacraments and Orthodoxy (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1973), 90.

[3] David Matzko McCarthy, The Good Life: Genuine Christianity for the Middle Class (Grand Rapids: Brazos, 2004), 52.

[4] Schmemann, For the Life of the World, 90.

[5] Виж проницателния анализ на МакКартни в  Sex and Love in the Home, 93–97.

[6] Пак там., 111

[7] McCarthy, Good Life, 52.

[8] Пак там.

[9] За описателното приятелство виж пак там, 35–37.

1 thought on “Литургични уроци за домостроители – 2

  1. Ако идолите са инструменти , форми , начини да се поклоним на самите себе си , то семействата , като такива са много трудно идентифицируеми .Вложеното в естеството ни желание да се изобразим , да си докажем че сме значими , че ни бива , че ставаме ,ни пречи да разберем, кога точно преминаваме границата и семейството се е превърнало в идол, заради който започваме да си правим собствени стандарти , чрез които оправдаваме греховете в които сме се впримчили и компромисите които сме допуснали.Единсвения начин да разрушим /не семейството/ идола е да абсорбираме семейството в Христовото Тяло , където Христовата кръв очиствайки ни , ще го отмие.Само , че тук за разлика от абсорбцията , Голямото очиства малкото.
    …” 14. а твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото.”..
    Това , за което пише автора е част от твърдата храна , камък за препъване на много християни. И особено в епохата на бърнаут , страхове от какво ли не и т.н.
    Ама много твърда храна бре Радо.Пускай и по нещо по-леко , та да можем да преглъщаме.Поздрави!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.