от Джеймс К. А. Смит
В поклонението ние се учим на нива, които не винаги осъзнаваме. Практиката на християнското поклонение носи библейски истини, които понякога могат да бъдат повече уловени отколкото осмислени. Те показват какво Бог желае за нас по начини, които могат да бъдат по-силни от обясненията. В църковното поклонение са втъкани важни практики за това какви са благоденстващите домове и семейства. По-ясното им разбиране може да ни даде мъдрост за това как да построим литургично домовете си. Нека да разгледаме две силни картини на покланящи се домове: кръщение и брак.
Първо ние трябва да отхвърлим своята склонност да мислим за кръщението „изразително.” Кръщението не е най-вече начин да покажем своята вяра и посвещение. Подобно на поклонението по-общо тук действащият е Бог. Кръщението е тайнство именно понеже то е благодатно средство, един начин Божията благодатна инициатива да ни бележи и запечата. То е един знак, че Бог е Господ, Който пази Своя завет и изпълнява обещанията Си дори, когато ние не правим това. Това е паричната от времето на първата църква насам домовете да са кръщаване (Деяния 16:33; 1 Кор. 1:16) и затова исторически в „католическото” християнство родителите са представяли децата си за кръщение.[1] Като едно тайнство кръщението не е крайния израз на нашата вяра, а един низходящ символ на Божите благодатни обещания. Той ни е избрал преди ние да сме били в състояние да повярваме. Той ни е обичал преди ние да сме знаели как.
Кръщението показва нашето въвеждане в един народ. Чрез кръщението Бог създава един конкретен народ, който съставлява един нов полис, една нова религиозно-политическа реалност (това, което Питър Лейтхарт нарича „град на кръстените”[2]) който е белязан от премахване на социалните класи и кръвната аристокрация. Това е разнородна тълпа: „между вас няма мнозина мъдри според човеците, нито мнозина силни нито мнозина благородни” (1 Кор. 1:26). Но това е белегът на Божия град, Божието царство преобърнато с главата надолу: „Бог избра глупавите неща на света за да посрами мъдрите и слабите неща, за да посрами мъдрите ое и долните и презрените неща избра Бог, да и ония, които ги няма, за да посрами тия дето ги има” (1 Кор. 1:27-28). Гражданите на кръщелния град не са просто „нямащи,” те са такива, които „не са!” И все пак те са били избрани и изпратени като носители на Божия образ, Божиите обещания и като владетели, на които е дадена силата да бъдат свидетели за идващото царство и натоварени с обновлението на света.
По този начин кръщението едновременно създава и показва една социална реалност, поради която причина то е и ситуирано в контекста на общностното поклонение. Макар че може да се кръщава само един човек всички участват в тайнството. Ние, общността, не сме просто зрители. На най-ниското ниво ритуалът трябва да ни припомни нашето собствено кръщение и по този начин да повтори за нас нашето собствено обещание да бъдем верни, напомняйки ни, че ние сме граждани на един друг град. Това е и причината някои църкви да имат вода на своя вход даваща осезаем повод да си припомним кои сме ние. Докато влизаме за молитва и поклонение разбъркването, докосването и може би себепомазването с вода е едно интуитивно напомняне, че ние сме белязани хора. Кръщението е една практика, която преформулира нашите отношения с останалите социални единици като семейството и държавата.
Но какво казва кръщението за семействата? Какво разбиране за семейството е заложено в тази практика на поклонение? Какво научаваме на най-същностно ниво когато практикуваме този ритуал? Кръщелната литургия призовава нас, общността, също да направим заветно обещание. Например когато децата биват представяни за кръщение служителят се обръща към общността и пита:
„Обещавате ли вие, Божии хора, да премете тези деца с любов, да се молите за тях, да им помагате и да ги наставлявате във вярата и да ги окуражавате и подкрепяте в общението на вярващите?[3]”
Общността ще отговори: „Да, с Божията помощ.”
[1] Тук аз не представям аргумент в полза на детското кръщение. Моят анализ го предполага, но той е също така актуалиен в много отношения и за кръщението на вярващи. За един конструктивен диалог, който търси общ консенсус виж John H. Armstrong, ed., Understanding Four Views on Baptism (Grand Rapids: Zondervan, 2007).
[2] Peter Leithart, The Priesthood of the Plebs: A Theology of Baptism (Eugene, OR: Wipf and Stock, 2003), 210.
[3] Christian Reformed Church Service for Baptism (1981) in the Psalter Hymnal, 955.
Rado's blog 
Ето един много добър пример , как с малко думи се казват много и верни неща , и как с няколко изречения се разбиват стереотипи , в които си живеем цял живот. Това , което според мен , автора казва , е че кръщението в Святия Дух , чиито образ е водното кръщение , е по волята на Отца , по благодат , чрез вяра и означава потапяне в Христовото Тяло , което е невидимата вселенска Църква или още , Божият народ.В тоя смисъл водното кръщение е образ на това което Бог прави за нас , а не толкова какво ние правим ,като завет или обещание към Него.Това е смисъла на ние в Него и Той в нас.Кръщението в Духа или още запечатването ни за деня на изкуплението е ние в Него , а получаване на Дара на Святия Дух е Той в нас , като и двете стават едновременно.
Не съм съгласен обаче , че сме натоварени с обновлението на света!Християнството не изповядва промяна на поквареното ,грешно човешко естество чрез морализаторство , а свръхестествената му замяна с ново такова , чрез новорождението и обновлението от Святия Дух. Ние не биваме приети в Христовото Тяло , защото сме станали морални , а ставаме морални /сиреч способни да изпълняваме закона/ , защото сме в Тялото и Неговия Дух е в нас…. ,, Никой, който е роден от Бога, не върши грях, защото неговият зародиш пребъдва в Него; и не може да съгрешава, защото е роден от Бога”. По този начин , ние не можем да бъдем натоварени с обновление на света , нещо на което е способен само Бог!Поздрави!