За отношенията между църква и държава


Резултат с изображение за „angry crowd“

от Радостин Марчев

Отношенията между църква и държава могат да бъдат най-различни. В самото начало на своето съществуване църквата е била преследвана от държавата. След декрета на Констатнстин и последващото християнизиране на Римската империя двете често са били по някакъв начин свързани. На запад след падането на Рим църквата се явява най-мощната обединителна сила и поне за известно време нейният авторитет е по-голям от този на държавните владетели. По времето на Реформацията тези отношения не се променят особено тъй като повечето новосъздадени протестантски деноминации като лутерани, реформирани и англикани също разчитат на подкрепа от страна на държавата – с изключение на факта, че сега превеса на силите е на страната на националните държави. Изключение прави радикалната реформация, натояваща за пълно разделение между църква и държава, която е преследвана и удавена в кръв както от католици така и от протестанти.

На изток се обособява Византийската империя, която просъществува повече от хилядолетие. В нея някои историци говорят за цезаропапизъм докато други яростно се противопоставят на това определение предлагайки на свой ред идеята за „симфония,” която все още е жива в някои православни кръгове.

Често държавата съдейства по някакъв начин за утвърждаване на църквата, за налагане на нейните учения и морал и за преследване на хората, които не се съобразяват с тях. Това е ясно изразено напр. в Уестминстърската изповед на вярата от 1643. Глава 23 „За светските управници“ казва, че тяхната функция е да осигуряват „единството и мирът да бъдат запазени в църквата и истината за Бога да бъде запазена цяла и чиста и всички богохулници и еретици да бъдат накарани да замълчат, всички злоупотреби свързани с поклонението и дисциплината да бъдат предотвратени или поправени и всички служения на Бога да бъдат подобаващо установени, администрирани и спазвани“ (преводът мой). Интересен фак е, че когато през 1788 Презвитерианската генерална асамблея в Америка признава Уестминстръската изповед за свое верую тя прави някои промени в 3 глави – всички свързани с функциите на светските управници. Целта на промените е да лиши светската власт от правото (1) да започва съдебни действия срещу личности, които поддържат виждания противоречащи на поклонението (2) да потиска ересите и покварата в поклонението (3) да свиква църковни събори. Причината за това е ясна – Америка радикално променя отношенията между църква и държава както отказва да приоритизира някоя деноминация.[1]

С постепенното налагане на либералната демокрация като форма на управление започва промяна в отношенията между църква и държава. Двете институции все повече се отдалечават една от друга и започват да се виждат като разделени и самостоятелни. Два други фактора също оказват съществено влияние. Първият е разширяването на религиозната свобода. Държавата абдикира от своята досегашна задача да поддържа доктриналната ортодоксалност чрез насилие както по този начин отваря вратата за нарастване разнородността на вярванията сред населението. Сега тя просто признава правото им на съществуване и поддържа реда между тях. Вторият е утвърждаване на т. нар. секуларни отношения в общественото пространство т.е. отношения които не са ръководени от религиозни убеждения.[2]

Секуалризмът в съвременната либерална демокрация също може да се изрази по два различни начина.[3] Първият е т.нар. твърд секуларизъм. При него общественото пространство решително отказва да допусне всякакъв религиозен глас в обсъждане на обществените проблеми. Причината, която се изтъква, че религията никога не може да бъде обективна и следователно продуктивна и трябва да бъде оставена настрана преди човек да пристъпи към обществен дебат. Като цяло, на чисто философско ниво, слабостите на подобен подход са достатъчно добре изложени[4] и в момента той е в силно отстъпление. За разлика от него т. нар. мек секуларизъм няма нищо против да чуе и да вземе предвид мнение изказано от религиозна гледна точка приемайки, че тя може да бъде ценна и полезна. Това, което той обаче настоява това да не бъде нито авторитарно нито единственото мнение, което се чува. Хора с различна религия или без религия трябва да имат същата възможност да изложат своята гледна точка. С други думи мекият секуларизъм настоява за един подчертан плурализъм на гласовете звучащи в общественото пространство.

Интересното от този кратък и безкрайно опростен обзор е, че у нас в момента съществуват настроения, които ми изглеждат като забележително неразбиране на отношенията между църква и държава. От една страна мнозина християни настояват държавата да не престъпва свето разделение от църквата – нещо напълно характерно за либералната демокрация, в която живеем. Напрежението свързано с новият закон за вероизповеданията от 2019 беше типичен пример за това.[5] От друга страна обаче същите тези християни се държат сякаш държавата трябва да налага и защитава християнски морал в публичното пространство и дори да наказва тези, които го престъпват. Това лични напр. от призивите тя да забрани гей-парадите или да въведе чисто християнско вероучение в училищата. Подобни изисквания обаче сочат към съвсем различен модел на отношения.

По-нататък, начинът, по който тези въпроси са повдигани понякога е много по-различен от просто представяне на християнска гледна точка в общественото пространство съпроводена със съответното убеждение на опонентите в нейната разумност и правота (мек секлуларизъм). Нерядко те са представяни като изисквания или дори като напомняне на държавата, че тя трябва да защити „традиционните християнски ценности” на „християнския български народ” – нещо, което доста напомня първият модел на църква обвързана с държавата и разчитаща на нейна подкрепа за налагане на своята вяра потискайки всички останали.

Разбира се, църквата може и дори трябва да има мнение по въпросите в общественото пространство и трябва ясно да ги заявява при положение, че подобна възможност й  е предоставена.[6] Но въпросът за начинът, по който тя трябва да прави това е доста по-сложен. Струва, че тук все още съществува огромно неразбиране от страна на значителна група християни. „Силовите” методи съпроводени с често нечистоплътна пропаганда и следването на всеки популист напипал повече или по-малко християнския речник и горещите бутони, на които хората реагират е тъжна реалност от последните няколко години. Всъщност от чисто християнска гледна точка това безотговорно следване на квази-месии практически граничи с идолопоклонство.

Нещо повече – и това е различен макар и тясно свързан проблем – всяко подобно ангажиране в общественото пространство носи опасност за собствената ни душа и християнска идентичност. Както удачно казва Аристотел Папаниколау това неминуемо извиква своите демони:

„Един подобен демон, който води до демонизация е политическия гняв…Голяма част от това, което се приема за форма на политика в САЩ и в традиционните православни страни е някаква форма на праведен гняв. Християните често биват въвлечени в политически въпроси с гняв, който те оправдават в името на истината. След това този гняв оправдава демонизирането и унищожаването на другите, които изглеждат като врагове на божията истина.[7]

Зачетете се в някои български „християнски” групи или дори в групи, към които християните се чувстват естествено привлечени и ще откриете изобилни примери за тази реалност.

Крайният резултат – всичко това все повече създава една ужасна репутация на християнството като цяло и на евангелската общност в частност. Можем да обвиним за това „света,“ който мрази истината, която християните показват и защитават. И в доста случаи няма да сме прави.

[1] Съществува спор обаче дали това разделението означава, че държавата отказва да приоритизира и християнството в неговата протестантска форма. Виж John Fea. Was America Founded as a Christian Nation? Revised Edition: A Historical Introduction. Westminster John Knox Press, 2016.Допълнително, отделни щати дълго време прилагат на местно ниво тези правомощия.

[2] Разбира се, историята познава и режими, които са изцяло противно на всяка форма на религия. Социализмът е типичен пример. Дотолкова доколкото за момента той не е опция за Европа няма нужда да се спираме преподобно на него.

[3] За едно по-подробно разглеждане виж напр. Nigel G. Wright. Free Church, Free State: The Positive Baptist Vision. Wipf and Stock; Reprint edition, 2011.

[4]  Виж напр.  Timothy Kleer. The Reason for God: Belief in an Age of Skepticism. Penguin Books; Reprint edition, 2009 заедно с допълнителната литература посочена там.

[5] Въпреки че моето усещане е, че определени кръгове в протестантските деноминации имат желание да получават субсидии от държавата и стига да имат възможност ще я използват без да се замислят.

[6]  За едно предложение как това може да бъде направено в условията на либерална плуралистична демокрация виж John D. Inazu. Confident Pluralism: Surviving and Thriving through Deep Difference. University of Chicago Press, 2018.

[7] Aristotle Papanikolaou. The Mystical as Political. University of Notre Dame Press, 2012, стр. 83-84.

2 thoughts on “За отношенията между църква и държава

  1. Не беше много далеч времето, когато нямаше фризери и хората съхраняваха месото от домашните си животни , чрез осоляване , подредено в дървени качета. Интересно е , че солта не действа антисептично ,а възспиращо за разлагащите микроорганизми , като повишава осмотичното им налягане. Т.е. тя някак си е пасивно- активна със самото си присъствие , като не прави кой знае какво.Светлината по подобен начин, си свети и ако имаш очи , ще я видиш , ако ли не , все едно не съществува.Тази алегория , дадена ни от Господ , най-точно характерезира църквата.Благовествайки , ние светим и сме длъжни да го правим защото сме свет/отделен за това/ народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина , като заради благовестието задължително ще понесем страдания./Може да се прочете 1 Петрово 2 гл./Свтлината /в смисъл на Христовата Слава/, обаче ще бъде видяна само там където Бог благоволи суверенно да отвори очите на сърцето.
    По подобен на солта начин , Църквата в своята твърда , упорита , настойчива благост , без да убива ,чрез примера на един свят живот, чрез общата благодат, отблъсква и ограничава злото и така съхранява обществото , колкото Бог позволява – докато дойде жътвата. Е в Австралия , тя може и да не дойде , че всичко изгоря :).Да издигаме Христос , като знаме , и да правим нови кръстоносни походи е абсурд.
    Не знам каво пише в Уестминстърската изповед на вярата от 1643год. , но в тази от 1647год. си пише съвсем нормални неща , с които съм напълно съгласен /даже в нейната цялостност , не само с 23 гл./А дори да е така , нали затова са се събрали най-добрите богослови на Англия и Шотландия , за да изготвят докумен , отговарящ на няколко годишен труд на 160 благочестиви човеци /според мен доста по-благочестиви от нас/ , одобрен от Парламента.Поздрави!

  2. През 1643 започва съставянето на документа – сменил съм началото с края :).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.