Литургиите на дома

от Джеймс К. А. Смит

„Ние го обичаме понеже Той пръв ни е обикнал” (1 Йоан 4:19). Тази истина е освежаващото напомняне на това, което описвам: моделът на човешките същества като обичащи и видението за ученичество, което произлиза от него. Божествената инициатива на любовта към нас – дори ако сме врагове (Римл. 5:8-10) – е първата благодат, която едновременно прави възможна и възбужда нашата любов. И обърнете внимание, че забележителното, красиво твърдение на Йоан не е просто, че ние обичаме Бога понеже Той първи ни е обикнал, а че ние обичаме понеже Той първи ни е обикнал. Дори дезориентираните ни любови свидетелстват за факта, че сме създадени по Божия образ.

Швейцарският богослов Ханс ул фон Балтазар улавя това в един образ, който е едновременно красив и библейски, една метафора, която е едновременно естествена и свръхестествена. „След като една майка се е усмихвала на своето дете в продължение на много дни и седмици,” отбелязва той, „накрая тя получава усмивка от детето си в отговор. Тя е събудила любов в сърцето на своето дете и докато детето започва да обича то започва и да разбира.”[1] Сякаш ние обичаме, за да можем да разбираме. Но ние сме обичани, за да обичаме. Забележете предхождащата инициатива на майката, продължава Балтазар: „Знанието….идва, понеже любовта вече е предварително започнала, инициирана от майката, която е трансцедентна.” Има една естествена, но иронична картина на една реалност, която е трансцедентна и вечна: „Бог обяснява Себе Си на хората като любов по същия начин: Той излъчва любов, която запалва светлината на любовта в човешките сърца и именно тази любов позволява на хората да разберат тази, абсолютната Любов: „Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово” (2 Кор. 4:6). В това лице първичната основа на съществуването ни се усмихва като майка и баща. Дотолкова доколкото ние сме Негови творения семето на любовта лежи потентно в нас подобно на Божий образ (imago). Но точно както детето не може да започне да обича без самото то да бъде обичано така и човешкото сърце не може да достигне до разбиране за Бога без свободния дар на Неговата благодат – в образа на Неговия Син.”[2]

Усмивката на обичащата майка, която предизвиква усмивката на детето е един микрокосмос на една космическа истина: че Божията благодатна инициатива във въплъщението – „Той първи ни е обикнал” – е провокираната усмивка на Твореца, Който ни среща в плът, давайки ни дори благодатта, чрез която можем да го обичаме в замяна. Картината е силна понеже е толкова осезаема и въплътена: можете да си представите пълните бузки, неподражаемия мирис на бебешката кожа, да чуете звуците на хранещото се дете и след това да видите ведрата усмивка на удивление и любов, която се появява на майчиното лице. Тази усмивка, твърди Балтазар, е един вид тайнство – едно благодатно средство, източник на любов. Творецът на вселената ни среща по същия начин, обгръщайки ни със Своята грижа в Своя Син, Който е станал плът.[3] Исус е Божията усмивка. Този въплъщенски импулс да провокира нашия отговор е продължен в Неговото тяло по осезаемите начини, чрез които Той се грижи и подхранва вярата ни давайки ни хляб, вино и вода по пътя.

Но метафората е показателна и по друг начин: тя е едно напомняне за начините, по които любовта се заражда в семейството, че семейното огнище е също така и дълбоко формиращо (или деформиращо) място, което ни учи как да обичаме от ранна възраст. Ние обичаме понеже той първи ни е обикнал, но ние се учим да обичаме у дома.[4] Това е част от една важна реалност, която трябва да бъде осъзната и назована. Очевидно час и половина в неделя сутрин не е достатъчно, за да рехабилитира сърцата дълбоко потопени в съперничещи литургии. Да, събраното, общностно поклонение е сърцето на ученичеството, но това не означава, че общностното поклонение е цялото ученичество. Докато общностното поклонение калибрира сърцето по необходими, фундаментални начини ние трябва да използваме възможността да култивиране и ориентирани към царството литургии и през седмицата. Главното „Л” на литургията в неделя сутрин трябва да генерира литургии с малко „л” през останалото време на седмицата. Нашите практики на ученичество от понеделник до събота не трябва да са фокусирани единствено върху трупане на познание върху Библията – понеже ние не сме литургични животни в неделя и мислещи същества през останалата част от седмицата. По-скоро нашите ежедневни практики трябва да разпростират и увеличават формиращата сила на ежеседмичното ни поклонение увивайки ги в нашите ежедневни литургии.

Има много други пространства където ние можем и трябва да бъдем съзнателни за литургиите, които управляват нашия ритъм и трябва да виждаме това както една възможност да разпрострем формиращите практики на поклонение към други сектори на живота си. Признанието, че поклонението е сърцето на ученичеството не означава да запазим ученичеството единствено за неделя, а да го разпрострем така, че то да се превърне в начин на живот.

Ако трябва да бъдем съзнателни за литургиите на християнското поклонение в общността ние трябва да бъдем също толкова съзнателни и за литургиите у дома. По-конкретно ние трябва да внимаваме за ритмите и ритуалите, които съставляват основата на нашия семеен живот и да обмислим целите, към които тези дейности са ориентирани. Френетичната забързаност на нашите животи означава, че ние често завършваме изпадайки в някаква рутина без да мислим особено за нея. Ние правим това, което смятаме, че правят „добрите родители.” И може да смятаме, че това са просто „неща, които ние правим” и може да ги правим без да осъзнаваме, че те също правят нещо с нас самите. Тази глава е една покана да посетим литургично домовете си осъзнавайки силата им да калибрират сърцата ни и признавайки, че домашните ни ритуали може да се нуждаят от рекалибриране.

Ние обаче трябва да помислим и по какъв начин домашните литургии се появяват и как те ни въвличат в общностните литургии. Никой дом или семейство не може да бъде своя собствена „църква,” никой дом не е заместител на Божия дом (Ефес. 2:19). Ние трябва да посветим домовете си в Божия дом и да поставим семействата си в „първото семейство” на църквата.[5] За да направим това ние първо трябва да видим начините, по които църковното поклонение ни учи как да бъдем семейство и дом. След това ние трябва да разгледаме как нашите домашни (с малко „л”) литургии могат да бъдат подхранени чрез и да ни насочват обратно към (с голямо „Л”) Литургията на Христовото тяло.

[1] Hans Urs von Balthasar, Love Alone Is Credible, trans. D. C. Schindler (San Francisco: Ignatius, 2004), 76. My thanks to Mark Bowald for this book, which has been an ongoing gift

[2] Ibid.

[3] Исая също изполва ърмещата майка за образ на Бога: “ Може ли жена да забрави сучещото си дете Та да се не смили за чадото на утробата си? Обаче те, ако и да забравят, Аз все пак няма да те забравя.” (Ис. 49:15).

[4] James Olthuis, The Beautiful Risk: A New Psychology of Loving and Being Loved (Grand Rapids: Zondervan, 2001).

[5] David Matzko McCarthy, Sex and Love in the Home, new ed. (London: SCM, 2004), 93–97.