Когато клонингите нападнат….амвона

от Радостин Марчев

Епизод 7 на легендарния сериал „Междузвездни войни” наречен „Войните на клонираните” разказва интересна история за армия от клонинги. Техният оригинал е ловец на глави избран заради забележителните си бойни умения. Клонингите притежават тези негови качества, но волята им е генетично отслабена, така че те лесно могат да бъдат управлявани и безпрекословно изпълняват заповеди.  Звучи като идеалната армия (макар, разбира се, във филма нещата съвсем не се оказват толкова идеални.)

Струва ми, че филмът предлага поне донякъде удачна аналогия и за проповедниците. Има проповедници, които толкова да харесват някой говорител, че започват да му подражават. Обикновено това са млади хора, които все още нямат голям опит и се опитват да открият своя глас, но може да се случи и с по-възрастни и опитни – особено ако са емоционални натури, което е често срещано сред проповедниците.

Това подражаване може да бъде несъзнателно, но понякога може да бъде и напълно съзнателно. То също така може да приеме много различни форми – усвояване на нова жестикулация и маниери, тон на гласа, копиране на интересни фрази, подобен начина на построяване на проповедта, дори облекло и прическа.

Няма нищо лошо в слушане на добри говорители (както християни така и нехристияни) – всъщност според мен това е необходима практика често пренебрегвана от мнозина проповедници.[1] Това може да ни даде вдъхновение, нови идеи, стремеж към подобряване на нашето собствено проповядване, а нерядко и да ни покаже неосъзнавани досега грешки, които правим. Анализът на техните проповеди (дори ако ги четем, а не ги слушаме) може да се окаже не по-малко полезен. Има обаче огромна разлика между това да се учим от други говорители и да ги копираме. Били Греъм, Джон Пайпър, Пол Уошър, Анди Стенли, Дейвид Уилкерсън….добавете име…. могат да ни научат на много неща, но ние не сме нито един от тях. Бог ни е създал различни – със свой собствен глас, индивидуалност, ум, тембър, жестове, чувствителност и начин на комуникация. Това, което подхожда на някой друг е много вероятно да не подхожда на нас. Това, което за него изглежда естествено тук няма да е такова.

Казано простичко, всеки проповедник трябва да открие своя собствен глас т.е. стил на проповядване. Това не значи, че няма какво да научи от другите нито, че „собствения глас” може да бъде използван като извинение за посредственост и скучност. Всъщност собствения глас се открива трудно, бавно и мъчително и изисква дълга и усилена работа. Това е една от причините млади проповедници да бъдат толкова лесно изкушавани от „тъмната страна на силата“ – т.е. да се превърнат в клонинги на някой обаятелен говорител. Но това не е добро решение – и никога няма да бъде.

Когато Бог създава един човек и след това го призовава за проповедник на благовестието Той знае какво прави. Естествените му таланти и силата на Светия Дух ще му дадат всичко, което е необходимо за изпълнението на тази задача. Това е вярно въпреки факта, че този човек вероятно има множество недостатъци. Точно както Йода, стар, куцащ, подпиращ се на бастун и със светлинен меч колкото клечка за зъби, все пак се оказва по-силен от злият граф Дуку, откриването на това как Бог е призовал и екипирал да проповядваме нас, а не някой друг, ще се окаже по-силно от всяко копиране.

Ние никога няма да станем някой друг – просто защото не сме били създадени друг – но бивайки себе си и учейки се как Бог желае да ни използва можем да прославим Бога и да бъдем за благословение на другите.

[1] С важното допълнение, че е добре да слушаме няколко различни проповедника, вместо един единствен.