Поетичността на изповедта


9781587433801

от Джеймс К.А. Смит

Подчертах, че християнското поклонение поправя нашите любови понеже ни поставя в – и поставя в нас – една различна ориентираща История, историята на Бога в Христос примиряващ света със Себе Си. Но християнското поклонение не просто повтаря основните моменти от тази история както един вид кратки бележки дестилиращи някакви „факти.” То прави това по начин, който разказва, който е пълен с въображение и работи в нас подобно повече на роман отколкото на статия от вестник. Историята в християнското поклонение не се заключва просто в „какво,” а и в „как.”

Ако библейският разказ за Божието изкупление беше само информация, която трябваше да знаем Господ просто щеше да ни даде една книга и много домашна работа. Но след възнесението на Христос Божият народ е призован да се събира като едно тяло около Словото и Господната трапеза, да се моли и да пее, да изповядва и да благодари, да издига сърцата си, така че те да могат да бъдат взети и ре-формирани от формиращата Божия благодат, която работи чрез ритуалите на християнското поклонение. Нещо се случва в поклонението на събраната/призованата общност което достига отвъд простото предаване на информация.

Това, което се случва в поклонението днес се е случвало и при древното поклонение на Божиите хора – по целия път обратно до Израел – което също така се е характеризирало с определена поетичност. Ако Бог ни среща като литургични животни, които са създания на навика, Той ни среща също така и като създания с въображение движени и впечатлявани от аестетиката. Това ключово наблюдение свързано с формирането е старо колкото Псалмите.[1] Създаващото копнеж поклонение не е просто дидактично, то е поетично. То чертае една картина, предлага метафори, разказва история.

По този начин благовестието не е просто информация съхранявана от интелекта, то е начин да виждаме света, което представлява тапета на нашето въображение. Историите, които стават част от нас са истории, които достигат до нас на нивото на нашето въображение. Въображението ни бива завладяно поетично, не дидактично. Ние сме запленени от истории, не от последователни точки на мисълта. Извисеността и ритъма на поезията са способни да достигат до най-дълбоките дълбини на въображението ни  по начин, който един доклад никога не е в състояние да направи. Драмата и героите на един роман остават с нас дълго след като аргументите на книгата са забравени – и след това променят начина, по който ние живеем в света. Всеки, който истински е усвоил Данте, Дикенс или Дейвиуд Фостър Уолъс живее различно. Историите въздействат.

Всъщност писателят Дейвид Фостър Уолъс описва нещо подобно на това, което аз се опитвам да кажа но в много различен контекст. В едно удивително есе за „течната грация” на тенис иконата Роджър Федерер опитвайки се да опише начините, чрез които се формира силата на Федерер, Уолъс говори за това, което аз се опитвам да опиша:

„Успешното връщане на една силно подадена тенис топка изисква това, което някои хора наричат „кинескопично усещане” под което се има предвид способността да се контролира тялото и неговите изкуствени продължения чрез сложна и много бърза система от задачи. Английският език разполага с цял набор термини за различни части на тази способност: усеща, докосва, формира, пропориоцепция, координация, координация ръка-око, кинестезия, грация, контрол, рефлекси и т.н. За обещаващи начинаещи играчи подобряването на кинестетичното усещане е основната цел на тежките ежедневни тренировки, за които често слушаме. Тук тренировката е едновременно мускулна и неврологична. Удрянето на стотици топки ден след ден, развиването на способност да върши неща по „усет,” които не могат да бъдат постигнати чрез обичайното съзнателно мислене.”[2]

Да направиш по „усет,” това, което не може да се постигне чрез обичайно съзнателно мислене: това не е лошо описание на целта на ученичеството. Да станем съобразни с образа на Сина означава така да абсорбираме благовестието като едно „киненстетично чувство,” едно разбиране как се случват нещата, което сега носите в костите си, така че вършите по „усет” това, което не може да бъде направено чрез съзнателно размишление. Ние сме били направени нови в Христос, така че има начини, по които Го обичаме за които дори не знаем. Ние притежаваме едно Христово „усещане” за света и действаме според него „без да мислим за това.”

Този вид „усещане” е по-дълбоко от познанието. То е едно разбиране как се случват нещата, което сме абсорбирали поетично, на нивото на своето въображение. Формиращото поклонение ни говори – показва ни[3], докосва ни, формира ни – на това ниво. Нека да се върна към примера с изповедта и да се опитам да илюстрирам това. Практиката и общностната дисциплина на изповедта е един важен аспект от Историята, която трябва да води нашия живот в света. Но ако усещането, което изповедта трябва да генерира трябва да премине в костите ни тогава дори нашата изповед трябва да бъде повече поетична отколкото дидактична. С други думи начинът, по който се изповядваме има значение за това дали тази практика ще бъде истински формираща.

Вижте два много различни примера за изповед и молитва. Първата е една съвременна молитва, чийто източник няма да разкрия по причини, които ще станат ясни след малко:

Днес изповядваме, че не сме сторили достатъчно, за да защитим нашата планета. Изповядваме, че не сме настоявали правителството ни да постави стандарти създаващи предохранителни мерки. Изповядваме, че ние,като консуматори, сме позволявали на компаниите да изхвърлят опасни токсини разрушаващи крехките екосистеми и нараняващи хората, особено най-уязвимите сред нас.

Боже на справедливостта, помогни ни да разберем нуждата и изпрати ясни сигнали на политическите ни водачи, така че те да вземат съдбоносни решения между настоящия ни път на „разрушителност” – и един морално отговорен път на състрадание и уважение към живота, признавайки нашата зависимост от Теб и връзката ни с цялото творение.”

Няма особена опасност това да бъде описано като „поетично.” Тя е движена от чиста фиксация върху съдържанието, целяща да бъде основно дидактична и за общността би било много трудно да я казва заедно именно понеже в нея липсва ритъм, който позволява тя да бъде пята. Поради тази причина тя също така ще бъде изповед, която скоро ще се забрави.

Съпоставете това с една историческа молитва-изповед, която може да звучи познато именно понеже нейната поезия я е направила толкова устойчива във времето:

Всемислостиви Боже,

Изповядваме, че сме съгрешили срещу Теб,

В мисли, думи и дела,

Чрез това, което сме сторили

И чрез това което сме оставили ненаправено.

Не сме Те обичали с целите си сърца

Не сме обичали ближния както себе си.

Истински съжаляваме и смирено се покайваме.

Заради Твоя Син Исус Христос,

Смили се над нас и ни прости,

За слава на Твоето име. Амин.

Можете да усетите издигнатостта и ритъма на това дори ако сега я чувате или четете за първи път. Употребата на паралели и безсъюзното свързване, алюзиите и алитерацията, всичко това „работи” в нас на едно подсъзнателно ниво.

Сега си представете, че чувате това от устните на една общност, отново и отново, докато започне да звучи като песен. Идеята на поетичната изповед не е да я направи красива: все пак ние говорим за своите грехове и провали. Но именно поезията на тази изповед я прави докосваща и способна да се промъкне дълбоко във въображението ни – което означава, че тя остава там латентна, готова да се издигне към устните ни през седмицата давайки ни увереност в обещанието, че ако изповядваме греховете си Той е верен и праведен да ни прости” (1 Йоан 1:9). По този начин молитвата не е просто един „ритуал” в неделя сутрин, тя е дар, който остава с нас през седмицата докато следваме Христос.

И благодарете в сърцата си, че никога, никога не сте чували тази молитва без веднага да чуете и благата вест:

Всемогъщия Бог да се смили над вас

Да прости всичките ви грехове

чрез нашия Господ Исус Христос,

да ви укрепява във всяко добро

и чрез силата на Светия Дух

да ви опази във вечния живот. Амин.

Вие продължавате да живеете деня си населявайки една различна История със смирението на изповедта готова на устните ви, гладни за Божията милост, копнеещи да я изявите в своя ближен.

[1] Виж Martin Tel and John Witvliet, eds., Psalms for All Seasons: A Complete Psalter for Worship (Grand Rapids: Brazos, 2012).

[2] David Foster Wallace, “Federer Both Flesh and Not,” in Both Flesh and Not: Essays (New York: Little, Brown, 2012), 23–24.

[3] Виж новата книга на Питър Йонкър за проповядване опт един „контролен образ”  Preaching in Pictures: Using Images for Sermons That Connect (Nashville: Abingdon, 2015).

1 thought on “Поетичността на изповедта

  1. Много хубаво !Напълно в съгласие бих подкрепил с:
    Евреи 5 гл.
    …”14. а твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото.”
    Би следвало християните утвърди ли се във вярата , да са развили и усъвършенствали в себе си една чувствителност към греха / в частност към лъжеученията/ , която автоматично на едно дълбоко духовно ниво, да ги алармира в различните обстоятелства с които живота ги сблъсква , винаги когато се отклоняват от Христовия модел/еталон/ създаден в тях от Словото под действието на Духа. Нещо подобно на това , как делфините усещайки теченията се движат с невероятна скорост , без никакво усилие ,почти без да мърдат опашките си. От друга страна, би трябвало по подобен начин и любовта им да извира , като жива вода от някакъв по-дълбок от ума извор , захранван от Отца на светлините , от Който е всяко дадено добро и всеки съвършен дар. Поздрави!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.