Дарът на изповедта


9781587433801

от Джеймс К. А. Смит

Нека да дам един пример: практиката на изповедта и увереността, че ни е простено. Това е само една част от цялостната история разказвана в християнското поклонение, но тя може да покаже какво е заложено на карта когато пропускаме елементи от тази история в поклонението.

През 80-те години на 20 век северноамериканските евангелски християни преживели почти революционно нововъведение: това, което по-късно става известно като мегацърква. Идеята зад новият диалект на евангелското християнство  не бил толкова размерът, а стратегията. Философията на служението и евангелизирането зад движението на мегацърквите често е наричана „служба за търсещи хора.” Неделните събирания станали по-малко фокусирани върху изграждането на тези, които вече са християни и повече върху това да бъдем гостоприемни към „търсещите,” тези, които все още не са християни, но да достатъчно любопитни, за да присъстват на едно събиране, което е приемащо, интересно и информативно.

Но за да може църквата да бъде подобно място тя трябва да се усеща като не толкова, е, да го кажем, църковна. Ако иска да бъде чувствителна към търсещите църквата трябвало да премахне тези аспекти от своята практика и традиция, които могат да бъдат пречка за „нецърковните” хора. За да се усеща църквата като гостоприемна тя трябва да се усеща като позната, достъпна и „готина,” за хората привикнали на консуматориските трансакции обединена със завладяващото удоволствие на един концерт. Църквата ориентирана към търсещи хора трябва да се усеща едновременно като мол, концерт и Страбъкс кафе – понеже това са местата, в които такива хора се чувстват удобно.

Това променя не само архитектурата и декора на севрноамериканскиате евангелски общности, то значително променя и начинът на поклонение. „Традиционните” литургии били виждани като остарели, прашни и – по-лошо – отегчителни. Други аспекти на историческото християнско поклонение като Господната трапеза били виждани като изглеждащи странни от перспеткивата на един търсещ човек. Вместо това една общност ориентирана към търсещите трябвало да редуцира някои акценти на християнското прогласяване и поклонение, за да могат да изпъкнат повече тези аспекти на благовестието, които се усещали като по-утвърждаващи. По-малко гняв, повече щастие, по-малко съд повече насърчение, по-малко изповед повече прошка.

Един общ аспект за традиционното поклонение, които бил изрязан от ориентираните към търсещи хора общности била практиката на общностана изповед на греховете. Историческото поклонение винаги включвало една общностна публична изповед на греховете. Седмица след седмица събран пред светия Бог Божият народ изповядвал своите слабости и провали, своите грехове на вършене и пренебрегване, казвайки, че съжалява „за нещата, които сме направили и тези, които сме пропуснали да направим.” И редовната изповед на греховете ни винаги получавала отговора на „освобождението” – уверението, че ни е простено – прогласяването на благата вест, че в Христос ние сме простени.

Тази редовна, силна, неудобна изповед на греховете не приличала на нещо, което би се харесало на търсещите хора. Тя повдигала трудни въпроси и ни поставяла лице в лице с неловката истина за самите нас. Тя изглеждала като пълна противоположност на това да бъдеш чувствителен към търсещите.

Но какво става ако възможността да се изповядваме е точно това, от което всъщност се нуждаем? Ако поканата да изповядваме греховете си всъщност е отговорът на нашето търсене? Ако искаме да изповядваме греховете си дори не забелязваме това докато не ни се отвори тази възможност? С други думи ако изповедта е, несъзнателно, желанието на всяко пречупено сърце? В този случай простирайки поканата за изповед би било най-„чувствителното” нещо, което можем да направим за търсещите души.

Странно, но съвременната телевизия изглежда оценява тази истина. Сещам се за два забележителни примера, които илюстрират това.

Първият са мрачните, объркващи, но забележително добри минисерии на True Detective,  в чийто първи сезон Матю Макконъки и Уудио Харелсън играят детективите от Луизиана Ръст Кол и Марти Харт. Тук няма нужда да се спираме върху историята. Просто искам да обърна внимание, че епизодът, в който Ръст играе разпитващия в управлението. Той е способен да изтръгне признание от почти всеки. Методите му, които той сам обяснява когато е попитан как го прави се коренят в неговата философия за човешката природа:

„Вижте – всеки знае, че в него има нещо което не е наред. Хората просто не знаят какво е то. Всеки иска да признае, всеки търси някаква очистваща история. Особено виновните. А всеки е виновен.“

Това е една истина, която движението на търсещите не може да си представи: хората желаят да се изповядват.

Човек открива това дори в мелодрами на BBC като The Last Tango in Halifax. Развивайки се в очарователните околности на Йоркшир историята представя две семейства, всяко със свои собствени тайни и мрачно минало. В края на сезон 2 една своенравна дъщеря наречена Джилиан прави удивителна, объркваща изповед пред Шарлот, нейната нова сестра. Изповедта се ражда от някаква първична нужда, всъщност тя буквално е избълвана от Джилиан – една подробност, която режисьорът прави доста очевидна показвайки как тя повръща в тоалетната. Съвсем не случаен този детайл показва интуитивният, телесен импулс към изповед. Когато Шарлот, все още в шок, пита Джилиан защо й казва това, Джилиан може да каже единствено, че трябва и дори желае да го направи.

Желанието за изповед може да изглежда противно на нашата интуиция. Очевидно движението на търсещите смята, че това е последното нещо, което нехристияните искат да направят. Защо за Бога грешниците ще искат да изповядват греховете си? Но аз се чудя дали тези артефакти от популярната култура всъщност не показват, че точно обратното е вярно: дълбоко в себе си ние вече знаем истината за своите провали и пречупеност. Ако това е така ритуалите, които ни приканват да изповядваме греховете си всъщност са дарове. Ритуалът на изповедта има своята евангелизираща сила.

Това е негласно уловелно в последните редове на романа на Греъм Грийн „Мълчаливият американец.” След като се въвлича във фатална сделка с един млад човек на име Пайл, разказвачът, Фоуел, се извинява:

–         Съжалявам, Фуонг.

–         За какво съжаляваш? Това е чудесна телеграма. Моята сестра –

–         Да, кажи на сестра си. Но първо ме целуни. – Развълнуваните й устни обходиха лицето ми и след това тя беше изчезнала.

Мислех си за първия ден когато аз и Пайл седяхме в Континентъл, очите му вгледани във фонтана със сода от другата страна на улицата. Всичко с мен беше наред откакто тя беше мъртва, но как ми се искаше да има някой, на когото да мога да кажа, че съжалявам.

Добрата новина, разбира се, е че има някой.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.