Как да четем Битие след Дарвин?

от Радостин Марчев

Стивън Бъртън и Дейвиф Уилкинсон са написали интересна книга Reading Geneses after Darwin. Oxford University Press, 2009. Тя разглежда различни аспекти, в които появата на Дарвиновата теория е оказала влияние върху християнското богословие и по-конкретно върху прочита на началните глави на Битие. Главите на книгата първоначално са изнесени като лекции спонсорирани от Institute of Advanced Studies of Durham University. Повечето от тях са много добре и компетентно написани от хора, които наистина познават материята.

Като цяло книгата не ми даде почти нищо ново  изключение на някои детайли и подробности, които не променят общата картина. Самият аз съм писал за някои от тях (виж напр. моята статия в „Християнство и култура“ Християнски реакции на Дарвиновата теория  бр. 133, стр. 91-99). Заслужава си обаче да обърна внимание, че реалността е донякъде по-различна от тази, която обикновено си представя средностатистическия християнин в България.

– При своята поява Дарвиновата теория не е била виждана като най-големия проблем, който стои пред християнското богословие и вяра. Последната е дошла не от биологията, а от геологията твърдяща, че земята е много по-древна отколкото преди това се е предполагало. Въпреки това през втората половина на 19 и началото на 20 век богословският консенсус не е виждал света като създаден за 1 буквална седмица състояща се от 6, 24 часови дни нито на възраст между 6-10 000 години. Вероятно господстващото разбиране за дните на Битие е било, че те представляват дълги епохи като заедно с него е имало още доста хипотези, а буквалния прочит е бил само една от тях. Не само, че той не е бил приеман като тест за ортодоксалност, но и неговото приемане или отхвърляне съвсем не се е движело по оста консерватизъм-либерализъм. Малко известно е например, че Уилям Брайън от злополучният „Маймунски процес“ от 1925 г., който настоявал за присъда поради преподаване на еволюция в училище се е придържал към виждането за „дни-епохи,“ а не към бързо и скорошно сътворение.

– Най-големите проблеми на християните с Дарвин са лежали на друго място. Те са били свързани с въпроса за значимостта на човека в една вселена появила се чрез еволюция. Ако човек не е качествено различен от животните и е произлязъл от тях как е възможно да се приеме библейското твърдение, че единствено той е създаден по божия образ? Вторият проблем се е коренял във въпроса за злото в светлината на естествения отбор и еволюцията. Как е възможно един добър Бог да създава чрез болка, страдание и смърт, които стоят в основата на естествения подбор? Разбира се, проблемът с теодицеята никога не е бил окончателно и напълно убедително разрешен от християнската апологетика, но еволюционната теория го извежда още веднъж на преден план. И двата въпроса са сериозни и в наше време и книгата им отделя полагащото им се внимание – без да твърдя, че им отговаря правилно.

– При и след своята поява Дарвиновата теория далеч не е била единодушно отхвърлена от християните. Мненията са били много по-разделени отколкото средностатистическия християнин днес предполага. И отново, линията на разделение не е минавала по оста либерализъм-консерватизъм.

– Дори когато са виждали дарвинизма и еволюцията като проблем християните от по никакъв начин не са прибягвали задължително, още по-малко пък единодушно към т. нар. младоземен (или научен) креационизъм. Последният се установява като силно течение в консервативното християнство едва след средата на 20 век. На практика антиевлюционизма има множество различни прояви, които по никакъв начин не се свеждат единствено или най-вече до популярната днес форма. Това още веднъж показва, че ние трябва да сме внимателни да го представяме като традиционна християнска реакция на Дарвин, още по-малко пък като тест за ортодоксалност за какъвто той понякога е склонен да претендира.

– Изправени пред проблемите с геологията и биологията християните са били изключително гъвкави в своята способност да хармонизират науката и Библията. По това те не се отличават от своите съвременници, които често четат Писанието като научен алманах. Това, което често е забравяно или въобще недооценявано е как именно това хармонизиране (т.нар. конкордистки подход) често им е изигравало лоша шега. Когато те са завършвали своята хармонизация и са показвали как Библията е напълно съвместима с и дори говори за последните научни открития нерядко се е оказвало, че тези последни научни открития вече не са последни. Науката е направила крачка напред и е достигнала до нещо ново, което нерядко противоречи и променя досегашните представи за света. В тези случаи хармонизациите на Библията с науката са се оказвали не слаби, а всъщност прекалено добри и точно поради тази причина са се срутвали неспособни да издържат собствената си тежест. Това може да бъде много добър урок за нас. Макар да вярвам, че между Библията и науката няма противоречие тяхната непротиворечивост е много по-различна (и сложна между другото) от обичайните конкордистки подходи.

Реклама