Възможно ли е да легализираме морала?


Свързано изображение

от Радостин Марчев

Ръсел Муур, ръководителят на комисията по религия и етика на южните баптисти е пуснал кратко интересно видео на тема: „Можем ли да наложим законово морала?“ – като той има предвид по-конкретно християнският морал. (Видеото е само няколко минути, така отделете време да го изгледате).

Неговият отговор се състои от две, донякъде противоположни  части, в които той най-общо казва следното:

  1. На едно ниво е невъзможно да легализираме християнският морал понеже голяма част от него се състои в категории свързани с вътрешното разположение на човека, а не просто с външни действия. По тази причина е невъзможно законово да преследваме например пожеланието, омразата или похотта. Освен всичко друго тяхната вътрешна реалност е много трудно измерима (или дори изцяло неизмерима).
  2. В един друг смисъл обаче християнският морал – или поне части от него – не прото могат, а е задължително трябва да бъдат легализирани, за да е възможно обществото да функционира по един поне донякъде приемлив начин. По този начин законът преследва неща като кражба, убийство или лъжесвидетелство. Вярно, ние трябва да уточним, че това не е свързано винаги със сърдечното разположение на човека, а с неговите действия (или бездействия), но в края на краищата резултата е отново някаква форма на легализиран морал. Практически, твърди Муур, ВСЯКО общество легализира някаква част от християнския морал – в противен случай живота в него става невъзможен,

Струва ми се, че всичко, което Муур казва е вярно и в същото време мисля, че то е твърде недостатъчно. Истинският проблем се корени не в това дали съвременните национални законодателства трябва да инкорпорират част от християнския морал (очевидно всички правят това), а коя част трябва да бъде легализирана и коя да не бъде. Когато достигнем до това кашата става пълна – при това не само на законодателно ниво, а и на изцяло християнско теоретизиране. Забележително е например, че макар много християни да твърдят, че Декалога стои в основата на всяко законодателство повечето от тях не си дават сметка, че далеч не всички от десетте заповеди не са законово регламентирани.

Християнският морал отхвърля лъжата, но далеч не всяка измама може да бъде санкционирана по съдебен ред. Прелюбодейството може да е неморално, но не е подсъдимо. Злоупотребата с алкохол може да е виждана като грях от християните, но не е престъпление. Вярно, законът преследва някои действия свързани със злоупотреба с алкохол – напр. шофирането в пияно състояние понеже това очевидно е опасно за живота на други хора. Но ако същият човек си остане у дома той може безнаказано да се напива ежедневно.

Някои биха настоявали, че ние трябва да се борим за налагане на наказания на всички външни действия произлизащи от нарушаване на християнския морал, но това отново повдига редица въпроси. Поне теоретично християните наистина могат да настояват за налагане на закони за наказуемост на прелюбодейството, изповядване на нехристиянска религия или атеизъм или злоупотреба с алкохол (а между другото и срещу неща като лакомията или клюкарството). Повечето от тях обаче не настояват за това и то по много дори причини.

Струва ми се също, че тук първата точка, която споменава Муур отново се връща на сцената. Християнският морал, за да бъде наистина християнски е въпрос на промяна на сърцето, обновяване от Светия Дух и вътрешно разположение. Той никога не може да бъде резултат единствено или дори най-вече от външни заповеди. Когато последното се случи резултатът е загуба именно на християнската същност на подобен „морал“ – както могат да свидетелстват много хора имали досег с църкви, които на християнски жаргон се наричат „легалистки.“ Нещо повече – християнският морал съдържа неща като прошка и възстановяване на падналия, които просто не могат да бъдат пренесени на чисто законодателно ниво.

Крайната точка – християните трябва твърдо да държат понятията за добро и зло така както те са им открити от Христос в Писанието. Те също така трябва винаги да свидетелстват за тях пред другите – не просто като морал, а както начин на живот произтичащ от личната връзка на човека с неговият Създател. Но когато достигнем до законодателно регламентиране на християнския морал именно християните трябва да са много предпазливи. Те може да вярват, че Христос е единственият път към Бога, но означава ли това, че трябва да се стремят към законова забрана и преследване на всяка друга религия? Може да смятат, че единствено приемлив е бракът между мъж и жена, но биха ли подкрепили закон преследващ хомосексуалните връзки (различно от бракове)? Или е възможно именно християните да бъдат защитници на религиозната свобода и на правата на малцинствата?

И отговорите на някои въпроси може съвсем да не са лесни.

Какво мислите?

 

 

 

 

 

 

 

4 thoughts on “Възможно ли е да легализираме морала?

  1. Статията индиректно /или по-скоро директно/ повдига много от най – важните въпроси на християнството , които имат допирни точки с доктрините за Божият суверенитет и човешката отговорност , християнската любов и нейните граници , ролята на църквата в света , като светлина и сол и запазването на нейната святост / в смисъл на отделенност/.
    Ето го и основния конфликт между света и църквата:
    Римляни 8 гл….. „5. Защото тия, които са плътски, копнеят за плътското; а тия, които са духовни – за духовното.
    6. Понеже копнежът на плътта значи смърт; а копнежът на Духа значи живот и мир.
    7. Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може;
    8. и тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога.
    9. Вие, обаче, не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов.”
    Къде е границата между нежеланието на човеците да живеят в покорство на Бога и тяхната морална неспособност да го вършат.От тази гледна точка , кога ние ставаме съдии и кога можем да настояваме да бъдат съдени. Като съдии и след това законодатели , ограничавайки религиозната свобода не ставаме ли Богопротивници , защото е писано …” 11. И затова Бог праща заблуда да действува между тях, за да повярват лъжа,
    12. та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истината, а са имали благоволение към неправдата.”
    Къде е границата на християнската любов , която е плод на Духа и е излята в нас , чрез Него , покриваща много грехове и която всичко търпи/ и прощава/ и от друга страна …” отлъчете нечестивия човек изпомежду си.”
    ……” 9. Писах ви в посланието си да се не сношавате с блудници,
    10. не че съм искал да кажа за блудниците на тоя свят, или за сребролюбците и грабителите, или за идолопоклонците, понеже тогава би трябвало да излезете от света, –
    11. но в действителност ви писах да се не сношавате с някого, който се нарича брат ако е блудник, или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител; с такъв, нито да ядете заедно.
    12. Защото, каква работа имам да съдя вънкашните човеци? Не съдите ли вие вътрешните,
    13. докато вънкашните Бог съди? отлъчете нечестивия човек изпомежду си…”
    Трябва и може ли църквата да се изолира законно / в смисъл на Чисто и непорочно благочестие т.е да пази себе си неопетнена от света/ , чрез своя морал , вътршни правила и норми и сила от Святия Дух , и да настояваме това да бъде прието и уважено от света!Сигурно и двете , но като резултат неизбежно ще следват гонения и скърби! Поздрави!

  2. И моите мисли са в подобна посока. Един монах бе казал, че морала е първото и най-ниското стъпало към познанието на Бога. Морала, като такъв, няма много място в една здрава, осмислена, основана на любовта връзка, освен в някаква първоначална фаза, като основа, без която не може, но има много какво да се гради над нея. Затова и двете заповеди оставени от Христос са за любовта, тази любов която търси и намира хората в тяхната неморалност, която отново ги въздига когато пак морално се срутят. Морала има свойството да сравнява и от там да отсъжда, не да търси за да изцерява и прощава, затова е опасно когато го сложим в чист вид на пиедестал. От историята се вижда, че всяко насилствено налагане на каквото и да е било виждане или морал е водило винаги до някакъв вид революция (ислямска, светска, сексуална, френска, руска…ренесанс, реформация и т.н.) Затова и спасението е за тези, които наистина го искат, то не се дава насилствено, насилствено може само да се вземе – според думите на Христос. Насилствено защото средата в която живеем е враждебна на Бога, тази вражда е както външна за нас (греховете на другите), така и вътрешна (нашите лични грехове). Християните в личен аспект са призовани да се занимават най-вече с вътрешната вражда или както ап.Павел казва „търсете онова освещение, без което никой няма да види Бога“ или „Божията воля е тази: да се освещавате, като се въздържате от разпътство“ с други думи, поне аз не намирам призив в Новия Завет да налагаме някакво освещение (морал) на другиго освен на себе си. Тук ръководителите на Църквата си имат своите задължения, аз не говоря за този чисто вътрешено- църковен аспект на въпроса. Има свидетелства, как ранните християни събирали децата изхвърлени от родителите им (според римската практика когато поради някаква причина не ги искали) и ги отглеждали като свои, мисля че това е посоката в която трябва да се върви, без лозунги, а с грижа, ако сме срещу развода, да няма той място сред нас, ако сме срещу абортите, да осиновяваме и помагаме на деца и майки със всякакви средства и т.н. Относно законите и обществото ако те са благосколнни към нас: слава на Бога, ако не: да стоим твърдо във вярата. Ранните християни с „радост приемаха разграбването на имота им“ съвремените….не съвсем. Примера на Христос: „Осъдихте, убихте Праведния; и Той не ви се противи.“ Яков 5:6 Е сякаш тотално непонятен и чужд за нас. Да си търсим правата на всяка цена е станало някак наша втора природа.
    Всякакъв човешки опит да се останови някакъв вид божие царство на земята е завършвал с катастрофа, защото Бобието царство е сред нас и в нас, то никога не може да стане накакъв вид политическа система. Политическата система може да се доближи или отдалечи от Бога, но за всяко поколение това движение е винаги различно в различна степен и често непредсказуемо. Затова моя отговор на въпроса: Възможно ли е да легализираме морала? в дългосрочен план: Не, не е възможно, а и не мисля че това е удачна цел. Целта е болното да оздравее, пречупеното да се превърже, съкрушеното да се укрепи, погубеното да се намери, а легализираният морал няма този капацитет в себе си за да осъществи тези неща. Легализирания морал хваща камъни за да замери съгрешилия, но Христос ни показа по-съвършен път.

  3. Съгласен съм със Зайко и Стоян относно „посоката“, в която трябва да мислим по този въпрос, но същевременно мисля, че към въпрос с такава сложност трябва да се подхожда много внимателно. На първо място какво стои зад думите, които използваме?

    Според мен в такава дискусия думата „съд“ или „съдя“ може да носи поне три различни значения:

    1) Първото значение е общественото. Всяко едно общество, за да функционира, трябва да изработи механизми, с които да обузадава злото у своите членове, за да минимизира вредите, които биха довели до пълен разпад на това общество. Т.е. в този смисъл „съдът“ е поставяне на граници за това, което е допустимо и онова, което не е, и санкции, когато тези граници са прекрачени – един вид оперативна етика. (В моите опростени разбирания етиката е сързана с различаването между правилно и неправилно, докато моралът – с различаването между добро и зло. И в този смисъл ще ги използвам.)

    Мойсеевият закон според мен е една корекция на езическите закони в този първи смисъл. Т.е. ако вие се наричате Божий народ, следва законите, по които живеете да отразяват познанието ви за Бога. Не бива съденето ви да се води от прагматични съображения, а трябва да е справедливо. Защото предполагам (без да знам наистина), че езическите общества много лесно са „напипали“ най-ефективния законов инструмент за падналата човешка природа – страха. Начин да държиш обществото обуздано е да наложиш жестоки санкции, които будят страх. Божият народ, казва Бог на евреите, не може да има такъв закон, основан на страха – той трябва да отразява справедливия Божи характер и човеколюбие. Затова в много отношения Мойсеевият закон е много по-смекчен в сравнение със законите на езическите народи по онова време. В същото време той насочва човешкия страх в правилната посока – към святоста на Бога. В този смисъл „Страхът от Бога е начало на мъдростта“.

    2) Вторият и третият смисли са изцяло библейски. „Божият закон“, цитиран от Римляни 8:7 (Зайко), отразява „копнежа на Духа“ (Божия Дух). Този смисъл на съденето е изцяло морален и то християнско морален (не просто най-малкото общо кратно на различните морални системи). Той не разграничава просто правилно от неправилно, а действително добро от зло (в смисъла на благовестието на Божието царство), а в неговата основа стои любовта (както отбелязва Стоян). Така че аз лично не бих поставил граница между морал и любов. Християнският морал е основан на любовта. Този вид съдене (и морал) не може да се легализира, защото „духовните неща се изпитват духовно“ (1 Кор. 2:14). И въпреки това на църквата е заповядано да упражнява този вид съдене (пасажът от 1 Кор. 5, цитиран от Зайко), но основно във вътрешноцърковен контекст. Този вид „съдене“ е основно духовно преценяване на нещата, дори (и най-вече) на нещата, които не са толкова видими външно, но носят в себе си „закваската“ на безбожието. Този духовен закон за църквата играе ролята на Мойсеевия закон за Израел, само че с активното (съ)действие на Св. Дух. То той не може да бъде приложен извън църквата и църквата на може да „настоява“ това да се случи, защото, както писах преди, ще се превърне в нещо като „полиция на мисълта“ и рязко ще се отклони от същия този духовен закон, основан на любовта. Любовта, както отбелязва Стоян, не може да бъде наложена.

    3) Последно (малко извън темата, но за да не бъркаме понятията), Божият краен съд, както в СЗ, така и в НЗ, е съвсем отделно нещо. Ако четем Пророците, Псалмите и целия НЗ, ще забележим, че Божият съд се използва в смисъл на окончателно възстановяване и изцеление на болното Божие творение. А това си е Божие дело. В него християните не са поканени да участват, понеже самите те са все още донякъде болни. Ако са поканени, то е основно като свидетели пред света, че Бог извършва това изцеление чрез делото на Исус Христос. Но предупрежденията са от типа „Кой си ти, че съдиш чужд слуга?“ или „Не се наричайте наставници, защото един е вашият Наставник“ (Мт. 23:10). Само Бог познава болестта в най-малките подробности, за да извърши изцелението. Ако ние претендираме за това, ще паднем. Затова и пзсажът от Матей, който цитирах продължава така: „А по-големият между вас нека ви бъде слуга.“

    Всичко това според мен е само изходна точка, ако искаме да отговорим на въпроса на Радо. Дори не се опитвам да отговарям в момента. Дължа и един „дисклеймър“ 🙂 Това отразява моето лично разбиране на този етап. Не претендирам, че това са безспорни изходни позиции.

  4. Адмирации и за двамата , ама се включвайте по-често ,па макар и по някой път да се дърляме!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.