Луис и „Великата раздяла“


от Радостин Марчев

Резултат с изображение за Великата раздялаНа днешната дата е роден К. С. Луис – едийн от най-големите християнски апологети и автори на всички времена.

Негови книги бяха едни от първите преведени и издадени след промените у нас, така че моят християнски живот е бил свързан с творчеството му горе-долу от самото си начало. Въпреки това мисля, че запознанството ми с него не протече по съвсем обичайния начин. За разлика от повечето хора, макар да харесах „Обикновено християнство” (или „Отвъд човека,” както е заглавието на второто издание) тя не ми направи чак толкова голямо впечатление. Същото мога да кажа и за някои от последвлаите издания – „Четири пъти любов” и „Чудесата.” „Проблемът болка” се представи по-добре, но и след нея все още не бях достатъчно „зарибен.” Истинското ми запалване по Луис дойде от някои малко по-късно преведени негови съчинения – на първо място „Писмата на душевадеца,” с която за мен и досега почти нищо не може да се сравни, но също така и космическата му трилогия (особено „Переландра”) – изненадващо преведена от нехристиянско издателство – и автобиографията му „Застигнат от радостта.[1]

Особено място сред фаворитите ми заема „Великата раздяла” – отново преведена след повечето от другите произведения на Луис. Тя е малка книжка, която може да се прочете доста бързо (правил съм го наведнъж по време на едно пътуване с влака – макар че „кратко” и БДЖ не са думи, които се съчетават удачно в един израз). Честно казано, донякъде се изненадах, че „Нов човек” са поели риска да я издадат имайки предвид нейното съдържание, което на повече от едно място влиза в рязко противоречие с обичайните представи на голяма част от българските евангелски християни. В интерес на истината обаче трябва да отбележа, че никога у нас не съм чувал или чел критика на книгата или на Луис заради нея.

Великата раздяла” е съвременна притча, която описва сънят на един човек, който сънува, че е отишъл в ада. За негова изненада обаче мястото съвсем не се оказва изолирано от „външния свят” – там периодично се предлагат екскурзии до рая, превозът за които е безплатен. Нашият герой решава да опита и се впуска в едно приключение, което заема по-голямата част от книгата. Накратко, когато стигат до рая на всички екскурзианти е казано, че могат да останат стига да поискат. Нещо повече, там те срещат свои познати от земния си живот, които ги убеждават да го направят. Почти всички обаче намират това за неприемливо и в края на краищата избират да се върнат в ада, а Луис майсторски описва техните мотиви, разкривайки по този начин душевността им.

Препъни камъните би трябвало да са очевидни. Луис рисува една представа за ада, която е доста по-различна от тази на голяма част от християните. Бог не хвърля хората в ада – те сами избират да отидат там. Адът представлява прекъсване на общението между Твореца и творението, създадено именно за подобни взаимоотношения. Когато последното липсва ние вече не сме в състояние да даваме или да получаваме радост и любов. Остава единствено едно непрестанно и все по-пълно фрагментиране на личността паднала в ръцете на собствените си пороци, които растат и все повече изяждат човешкото в нея – в продължение на цялата вечност. Както се изразява Тимъти Келър:

„Дори в този живот можем да видим колко унищожително е за душата фокусирането върха самия себе си. Ние знаем как егоизмът и погълнатостта от самия себе си води до пронизваща горчивина, отвратителна завист, парализиращо безпокойство, параноични мисли и умствени отричания и изопачения, които съпътстват изброените неща. Задайте си въпроса: „Какво ще стане ако след като умрем ние не изчезнем, а духовно животът ни продължи през цялата вечност?” Адът, това е траекторията на душата живееща един себецентричен, себепоглъщащ живот, който продължава вечно.”

(На това място или веднага щом завършите статията ви предлагам да прочете глава 5 от книгата на Тимъти Келър „Основания за Бога,” която е силно повлияна от Луис и която представя виждането му много по-добре отколкото бих могъл да го направя аз).

Вратата на този ад наистина е залостена, но, както се изразява Луис, тя е залостена „от вътрешната страна.” Отново Келър:

„През вечността тази дезинтеграция продължава завинаги. Има увеличаваща се изолация, отричане и себепогълнатост. Когато изгубим цялата си човечност ние губим допира си с реалността. Никой никога не моли да напусне ада. Самата идея за рай им звучи като измама.”

Именно това описва Луис в своята книга. Екскурзиантите отишли да разгледат рая в края на краищата избират да се върнат обратно в ада. Въпреки това той доста недвусмислено представя и обратната възможност – отново смущаваща за болшинството евангелски християни – поканата да промениш траекторията на живота си е реална и, макар и много трудно, изборът може да бъде направен. Покаянието и промяната са предлагани от Бога дори и след физическата смърт – проблемът е в продължаващото човешко нежелание да ги приеме. Във „Великата раздяла” един от образите действително прави подобен избор, а на главния герой е казано, че това се е случвало и с други. В една друга своя книга, „Проблемът болка,” Луис пише:

„Има само два вида хора. Тези, които казват „Да бъде Твоята воля” и тези, на които накрая Бог казва: „Да бъде вашата воля.” Всички, които са в ада са го избрали сами. Без този личен избор той не би бил ад. Нито една душа, която сериозно и упорито желае щастие няма да го пропусне.”

Независимо какво мислим за подобни виждания за ада и post mortem покаяние (и лично аз, без да имам окончателно мнение, съвсем не ги намирам за невероятни) „Великата раздяла” ни предлага невероятен психологически анализ на човешката същност. Тя ни показва как пороци, които започват съвсем безобидно са в състояние да проядат нашата човечност до степен, в която ние съвсем буквално предпочитаме ада пред рая заради собственото си его, инат и изкривено разбиране за свобода. Това, между другото ни дава и възможност да погледнем от съвсем друг ъгъл на нравствените предписания на Новия Завет – не като на спуснат отгоре морал, който трябва да спазваме поради страх от наказание, а като душевност и истинска човечност, която трябва да култивираме, за да не бъдем „обезчовечени” ако пропускът да изграждаме добродетели остави празнина, в която се настани тяхната противоположност – пороците.

„Великата раздяла” беше истинско откровение за мен – и продължава да бъде. Още си спомням как докато я четях за първи път съвсем реално се пренесох в един различен свят. За мен тя е един от най-големите подаръци, които съм получил от Луис. Усещането ми обаче е, че това е една от сравнително по-слабо познати произведения на автора – поне у нас. Надявам се поне един от четящите тези редове да решават да променят това.

Tolle lege – вземи чети.

[1] Поредицата „Нарния” прочетох много по-късно, на възраст над 30 г. и макар да ги оцених предполагам, че те нямаха върху мен същото въздействие, което биха имали върху едно дете. „Лъвът, вещицата и дрешникът” обаче беше първата по-голяма книга, която прочетохме заедно с дъщеря ми когато беше още на 5.

ВИЖ СЪЩО: К.С. Луис: да намериш своето истинско азот Калин Михайлов

3 thoughts on “Луис и „Великата раздяла“

  1. Всичко е чудесно и особено Келър.Като споделяне на консервативното си мнение относно post mortem покаянието бих казал , че е causa perduta по причина , че без благодат покаяние е невъзможно . А адът със сигурност е мястото , където я няма.
    От това състояние на продължаваща личностна дезинтеграция , което описва Келър , може да ни измъкне само свръхестественото действие на Божия Дух , по волята на Бога , както тук , така и там.
    От тълкуването на притчата за Лазар и Богаташа става ясно , че дори и в ада човеците не осъзнават реалността , т.е духовната слепота не ги напуска.Затова и екскурзиантите на Люис доброволно си се връщат в тяхното у дома , което е килията на собственото им тяло на греха ,в което са отделени от божествената светлина на Божието присъствие.

  2. Това ми звучи като много добър аргумент.
    Все пак повечето хора, които допускат подобна възможност не я отнасят точно за ада, а по-скоро за междинното състояние между смъртта на тялото и последния съд, когато Бог издава окончателната присъда. Дали през този период благодатта не може да достигне до непокаяните аз не знам.
    За мен Писанието казва прекалено малко по тези въпроси, за да имам някакво мнение – освен че е много по-добре да живеем така, че не се налага да разчитаме на такива несигурни предположения и спекулации.

  3. Здравейте, може ли някой да ми даде Великата раздяла, за да я прочета? Ще бъда изключително благодарна! Оставям телефона и мейл за връзка: kmakneva@yahoo.com; 0888 46 91 52 Красимира

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.