Интерлюдия: някои трудни въпроси


9781587433801от Джеймс Смит

Какво обаче става ако общностното поклонение не изглежда по този начин? Ако не можете да видите нищо, което да се приближава до този наративен сюжет в неделните събирания в метната си църква? Е, с известен страх и трепет, аз ще кажа три неща.

  • Първо, вгледайте се по-отблизо. Сюжетноста не е характерна единствено за литургията на „високата църква.” Не пропускайте гората заради дърветата. Не позволявайте някой кнкретен „стил” да ви попречи да забележите наративната нишка, която преминава през цялата служба. Въпреки това ако се окажете в събрание, което свежда думата „поклонение” до една единствена част от църковната служба – музиката – тогава не е вероятно да откриете наратива, който току що описахме. В този случай:
  • Опитайте се да бъдете част от решението. Ако сте пастир, старей или водач на хвалението имате възможност да играете роля в обновяване на поклонението в своята общност. Ак сте мирянин можете да поканите църковното ръководство на дискусия, която има за цел да започне да открива скритите съкровища на църковната литургична традиция. В подобни търсения на обновление представете нуждата във връзка с дарбите за ученичество. Помогнете на своите сестри и братя да видят, че когато пренебрегваме и не практикуваме съкровищата на историческото поклонение ние пропускаме дадените ни от Духа възможности за реформация. Не представяйте това като проект за „възстановяване,” като защита на „традиционното” поклонение или като носталгично връщане към някаква златна ера. В тези исторически, християнски, поклоннически практики е заложено на карта бъдещето, не миналото на вярата.
  • Накрая, ако обновлението изглежда невъзможно, след много молитва и съветване, може да вземете едно трудно решение да се покланяте на друго място. Казвам това с най-голяма предпазливост и искам да подчертая: „съвършената църква” не съществува никъде. Но понеже вярвам, че поклонението е сърцето на ученичеството – и по подобен начин, че църквата е в сърцето на християнския живот – аз също така вярвам, че заради ученичеството е жизнено важно да се потапяме в една общност на практики, които съдържат реформиращия потенциал, който описахме. На карта е заложено сърцето ви.

Мисля, че по множество начини бъдещето на ортодоксалното, вярно, жизнено християнство се крепи на обновлението на поклонението. Начертаването на едно бъдеще за християнството на първо място изисква известна работа свързана с родословията: как сме се озовали тук? В това отношение Чарлз Тейлър подчертава едно конкретно течение на съвременното християнство, което е оказало значително влияние върху съвременното изражение, по-конкретно евангелското течение. Тейлър описва това както една динамика на „обезплътяване.[1]

Терминът е съзнателно провокативен и противопоставящ се на основната догма в нашата изповед: въплъщението – утвърждаването, че Бог е станал човек и е приел плът, че един вечен, нематериален Бог е снизходил толкова, че се е въплътил, приел е плът. Тази идея за въплъщението стои зад традиционното християнско разбиране за тайнствата – убеждението, че материалното, телесно вещество може да бъде посредник на вечното и божественото. Така в допълнение на убеждението, че човекът Исус въплъщава Бога, християните също така традиционно твърдят, че самото творение е заредено с присъствието на Духа.

Но една от невъзнамеряваните последици на протестантската Реформация, твърди Тейлър, била „размагьосването” на света. Критични към сакраменталното разбиране за света, което според тях било белег за обикновено суеверие, късните реформатори подчертавали простото слушане на божието Слово, посланието на евангелието и сухата простота на християнското поклонение. Резултатът бил един процес на обезплътяване – изчезване на тялото на християнската вяра, превръщането й в една опияняваща афера, която може да бъде сведена до едно послание и схваната с ума. Да използвам една фраза, която споменахме по-горе това било християнство сведено до нещо като разум-набучен-на-кол.

„Духовността” на духовните-но-не-религиозни хора често имитира този вид обезплътена религия, понякога без те да съзнават това. Човек може да каже, че духовността изградена върху идеята за себепомощ в нашата по-широока култура е забележително „протестантска.” Дайте ни няколко вдъхновяващи афоризми, няколко „мисли за деня,” за да се справим с трудностите, няколко трогателни едноредия написани върху чашата за кафе в Страбъкс и това е цялото „послание,” което ни е необходимо, за да се чувстваме значими. Това е една духовност сведена до нивото на мислещи неща, които обитават един размагьосан космос.

Защо това е от значение за бъдещето на християнството? Понеже сега, когато целия свят е бил размагьосан и ние сме поставени в една сплескана „природа” аз очаквам именно формите на „омагьосано” християнство да имат бъдеще. Протестантското обезплътяване в основни линии е отстъпило своята работа на други: ако търсите послание, вдъхновяваща идея, да заредите догоре интелектуалния си контейнер – е, съществува цяла културна индустрия, която ще е щастлива да свърши тази работа. Защо ви е църквата? Можете да гледате Елън или Орфа или да слушате TED.

Но това, което може да възпре хората – това, което може истински да ги разтревожи – ще може да бъде намерено в религиозните общности, които са отворили люковете на нашето медно небе. Това ще бъдат „древните” християнски общности – черпещи от кладенеца на историческото „въплътено” християнско поклонение с неговите аромати и камбани както и с неговата трансцедентност – което ще бъде странно и поради тази причина още по-привлекателно. Не твърдя, че подобни общности ще бъдат големи или популярни масови движения. Но те ще растат именно поради своите древни въплъщенски практики в отговор на смаляващото завръщане към обезплътената духовност. С други думи историческото християнско поклонение не е само сърцето на поклонението. То може да се окаже и сърцето на евангелизма.

Когато тънката патина на направи-си-сам духовността се окаже изолираща, самотна и неспособна да преживее изпитанията духовната-но-не-религиозна тълпа може да се окаже духовно отворена за нещо изцяло различно. По начини, които никога не биха могли да си представят някои хора ще започнат да се чудят дали „себеотричането” не е път към намиране на духовна цялост, дали свободата може да се намери в дарбата на ограничението и дали странните ритуали на християнското поклонение са отговор на техните най-човешки стремежи. Това, което християнските общности трябва да култивират в нашата „светска епоха” е вярно търпение, дори приемането на светската епоха като един дар, чрез който да обновят и култивират едно въплъщенско, телесно, силно ортодоксално християнство, което единствено може да изглежда като алтернатива на „духовното.”

[1] Charles Taylor, A Secular Age (Cambridge, MA: Belknap Press of Harvard University Press, 2007), 279–88. For further discussion, see James K. A. Smith, How (Not) to Be Secular: Reading Charles Taylor (Grand Rapids: Eerdmans, 2014), 57–59.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.