от Джеймс К. А. Смит
В своите традиции (оттук неговата „католичност”, неговата универсалност)[1] историческото християнско поклонение отразява един основен сюжет или разказ, чийто център е божието благодатно примирение на всичко със Себе Си (Колосяни 1:20). Мнозина са отбелязвали, че историческото християнско поклонение приканва общността в една история състояща се от 4 действия:
Този разказ на християнското поклонение предаван през вековете е един вид макропредставяне на Божието взаимоотношение с творението. Всеки момент е съставен от допълнителни елементи. Например, началната „глава” – събирането – се състои от призив за поклонение, напомнящ ни, че Бог е Този, Който благодатно ни приканва и че ние сме били призовани в съществуване от Създателя. За разлика от една служба на поклонение, която започва неясно тогава когато започва и музиката и енориашите бавно влизат, за да се присъединят към тълпата, една служба на поклонение, която започва с призива за поклонение вече е приела слово от Бога, Който действа в поклонението и Който желае ние да бъдем тук. (Забележете как рамката на християнско поклонение вече се оказва контракултурна отмествайки приоритета от себето и от нашите желания да притежаваме света според нашите желания и условия.) По този начин призивът за поклонение е едно ежеседмично напомняне за върховенството и суверенитета на Създателя в нашия живот: точно както ние сме призовани в съществуване от Бога, Който създава, така сме призовани и към нов живот от същия Бог, Който ни е изкупил в Христос чрез силата на Духа. Точно както Божията творческа сила ни е направила хора обновяващата сила на Духа ни прави способни да бъдем такива.
Призовани в Божието свято присъствие и приветствани от Неговата благодат ние осъзнаваме Неговата святост и нашата греховност и по този начин биваме доведени до изповед[2] – една общностна практика, при която ние се изправяме лице в лице с нашите грехове както на действие така и на пропуски, с нашите разбъркани желания и съучастие в една несправедлива система. Да бъдем призовавани към изповед седмица след седмица означава да ни бъде напомняно за една същностна глава от евангелската история. Какво бива изгубено когато премахнем тази история от толкова много събрания претендиращи, че са християнски поклонения? Губим един важен контраформиращ аспект на благовестието, който се противопоставя на светските литургии на себеувереност, които, през цялата седмица, неусетно са ни учили да „вярваме в себе си” – лъжливите благовестия на себеутвърждаването, което отрича благодатта. Практиката на изповедта е една същностна дисциплина за реформиране на нашия живот.
Но християнката практика на изповедта не е кална тиня на „горчивото богословие,” един вид духовен мазохизъм понеже никога не е имало момент от изповедта, който да не е бил веднага посрещнат от прогласяването на благата вест за прошка и освобождение. Добрата вест за прошка е сама по себе си една контракултурна (и по този начин контраформираща) практика, която се противпоставя на безнадеждността и отчаянието на едно консуматорско благовестие, което може да предложи единствено стоки и услуги, но не и истински мир.
Надявам се, че започнахте да разбирате, че историческото християнско поклонение е организирано около един сюжет, който има „наративна логика.” След като сте били благодатно призовани в присъствието на един свят, но готов да прощава Бог, сега навлизате в слушащата глава на поклонението. Тя включва слушане на заявленията от Неговия закон или воля за нашия живот, които не са обременяващо иго, което се опитваме да опазим, за да можем да „спечелим” спасение – вече ни е било напомнено, че сме простени в (и единствено поради) Христос. Вместо това сега законът е приет като дар, чрез който Бог милостиво ни насочва към начин на живот, който ни носи добро, който ни води към благоденствие. Изявяването на закона е начин Бог да ни призове да живеем в хармония с вселената.[3] Ние слушаме и чуваме да се прогласява Божието Слово, още една възможност за нас да превърнем библейската история в наша собствена история, да видим себе си като герои в драмата на изкуплението.
Това кулминира в нашето общение с Бога и един с друг. Ние сме приканени да седнем и да се храним с Твореца на вселената, да вечеряме с Царя. Но ние всички сме приканени да направим това, което означава, че трябва да се примирим и един с друг. Нашето общение с Христос се разпростира и върху общението ни с Неговото тяло. Тук бива представена една социална, дори политическа, реалност: на тази маса няма запазени места, няма VIP резервации, няма филе миньон за тези, които могат да си го позволяват докато останалите ядат огризки от масата. Господната трапеза е една изравняваща реалност в един свят на все по-растящо неравенство, едно представено видение за „една богата вечеря за всички, за пир с отлежало вино” (Исая 25:6). Тази странна вечеря е гражданското право на един друг град – Небесния град – поради която причина тя включва и нашето заявление за вярност, изповедта. В това общение сърцата ни са приближени до самото сърце на Божия триединен живот. Така до известна степен опорната точка на литургията е sursum corda „издигнете сърцата си.” В поклонението ние „издигаме сърцата си към Господа.” Господната трапеза не е просто начин да си спомним нещо, което се е случило в миналото, тя е трапеза, която насища сърцата ни. Тук имаме едно екзистенциално ядене, което обучава нашия най-дълбок, най-човешки глад.
След като сме поканени в самия живот на Триединния Бог – бивайки сътворени отново в Христос, наставени от Неговото Слово и нахранени с хляба на живота – ние сме изпратени в света, за да обработваме и пазим божието добро творение и да правим ученици от всеки народ. Изпращането в края на службата на поклонение е едно повторение на първоначалното поръчение за човечеството като носители на божия образ понеже в Христос – и в практиката на християнското поклонение – ние най-накрая можем да бъдем хората, които сме създадени да бъдем. Така ние сме изпратени да населяваме светилището на божието творение както живи, дишащи божии „образи.” Ние носим този образ като изпълняваме своята мисия да обработваме творението и да каним другите да намерят своята човечност в тази история. Така поклонението завършва с едно благословение, което е едновременно благословение и заповед да отидем, но да отидем в и с присъствието на Сина, Който никога няма да ни остави или напусне – да си отидем с мир и да обичаме и служим на Господа.
Това е възможно най-краткото описание на „сюжета” на историческото християнско поклонение. В предложенията за допълнително четене в края на книгата ще намерите ресурси, които ще ви водят през тази история на поклонението в повече детайли. Но в един смисъл всяка книга, която обобщава сюжета никога няма да бъде същото както да се потопите в самите практики. Тази котка вие сами трябва да хванете за опашката. Целта на всеки анализ или обяснение е единствено да ви помогне да оцените смисълът на практиките, да ви помогне да разберете защо правим това, което правим, когато се покланяме. В противен случай ритуалите биха могли да изглеждат единствено като „традиционно” – или по-лошо, като суеверно, упражнение. Но щом веднъж видите библейската история която е въплътена и предавана чрез тези практики вие ще започнете да виждате как и защо поклонението е сърцето на ученичеството. Поклонението е сакраменталния център на Божията променяща благодат. Можете да мислите за поклонението като за място за поправка на нашите еротични компаси. Или, както казва Калвин, мислете за църковното поклонение като за едно училище, в което Духът ви превежда през една духовна работа, която възстановява сърцата ни. Някои сутрини вие се събуждате и, нека да сме честни: не искате да се работите. Леглото е толкова удобно, а света отвън толкова студен, че е много по-лесно да си останем където сме. Но Божиите хора не са там, тайнствата на Духа не са там и вие знаете, че дори да не чувствате нужда все пак се нуждаете от храната на Господната вечеря и от подкрепата на Словото. Вие знаете какъв човек желаете да бъдете и знаете, че потапянето в тази исторя е начинът, по който Духът променя навиците ви.
[1] В Imagining the Kingdom: How Worship Works, Cultural Liturgies 2 (Grand Rapids: Baker Academic, 2013), 170–71, аз използвам една таблица от монументалната книга на Франк Сенс Christian Liturgy: Catholic and Evangelical (Minneapolis: Fortress, 1997), която показва наративната последователност на историческото „католическо“ поклонение през редица християснки традиции (римокатолическа, лутеранска, англиакнска, методистка и презвитерианска/реформирана).
[2] Това е моделът на моята реформирана традиция. В тези християнски тардиции, които празнбуват ежеседмично Господната вечеря изповедта е вградена в евхаристийната литургия.
[3] Stanley Hauerwas, With the Grain of the Universe (Grand Rapids: Brazos, 2001), черпейки от една метафора на Джон Хауърд Йодър .
Rado's blog 