На път със свети Августин


от Радостин Марчев

Резултат с изображение за On the road with saint Augustine

За много хора една от най-чаканите християнски книги за 2019 е On the Road with Saint Augustine: A Real-World Spirituality for Restless Hearts (Brazos Press, Октомври, 2019) на Джеймс К. А. Смит. Смит е преподавател по философия и богословие в колежа „Калвин.” Макар и с нетипично за един християнин образование – специализирал съвременна френска философия, вкл. деконструкцията на Дерида – той е проникновен културен критик, който умее да напипва важни съвременни въпроси и (не по-малко важно) да ги предава по разбираем за съвременните хора начин.

On the road with Saint Augustine не изневерява на тази традиция. Връщайки се към ретроспективната самоанализа на северноафриканският епископ Смит показва как този човек от 4 век може да бъде не само понятен, но всъщност изключително актуален за постмодерниста от 21 век. Донякъде това се дължи на факта, че Августин се оказва пред-екзистенциалист (и дори донякъде пред-декострукционист) в много по-голяма степен отколкото повечето съвременници осъзнават. В това отношение влиянието на Августин върху видни представители на съвременни философски течения (Хайдегер, Сартр, Дерида) са доста интересни и неподозирани за обикновения читател – както и кратките бележки на Смит. Неговата най-голяма привлекателност обаче идва от факта, че той слага пръст върху някои от най-същностните проблеми на съвременния човек.

Смит представя Августин като човек на път – тръгнал от родния си град Тагасте и след това преминал през Картаген, Рим и накрая Милано преди, най-накрая намерил мир, окончателно да се установи в Ипон. Подобно на съвременния човек той търси своя дом и никога не успява да го открие напълно. Преминавайки от един град към друг – всеки път към по-голям и по-важен център – той се стреми да задоволи копнежа в себе си и всеки път, след известно време на блажено залъгване, се оказва изправен пред реалности като пренебрежение към провинциалиста-чужденец, недоверие и усещане за незадоволеност и недостатъчност. Когато накрая не остава по-значимо място, на което да отиде идва чувството за отчаяние, откъснатост, бездомност и безродност – толкова характерни за голяма част от странстващите ни съвременници.

Пътуването може да бъде чудесно преживяване, което носи наслада и тръпка. Но когато пътуването стане безцелно от него остава единствено неудовлетвореността от твърдите легла, умората, лишенията и липсата на удобства. Именно целта на пътуването, усещането за посока го прави красиво и приятно. Когато човек не знае накъде точно отива той може единствено да се движи – или да лъже себе си, че пътуването се явява само по себе си цел. Отнета е дори гордостта на личната автентичност и естествена неповторимост, тази гордост на съвременния човек да бъде себе си, понеже пътят, по който се движи вече (подобно на почти символичния асфалт под гумите на автомобила) е бил проправен от някой друг и  по този начин никога не може да бъде докрай уникален и автентичен. Той е просто едно повторение, вървене в нечии чужди стъпки.

Това пътуване крие в себе си и друг парадокс – от една страна неговата цел е личното себеизразяване, но от друга ние не искаме да го направим сами („Хващам пътя. Искаш ли да дойдеш с мен?”). Щом обаче тази покана бъде приета човек се изправя пред предизвикателството на приятелството, което често е виждано като екзистенциална пречка пред истинската свобода. Приятелят пристъпва в твоето лично пространство, изисква от теб да се съобразяваш с него и дори те отклонява от пътя, по който трябва да вървиш, за да бъдеш себе си, налагайки ти някаква друга посока. Така приятелят, когото обичаш неусетно се превръща във враг, който ограбва твоята свобода и автентичност. Августин предизвиква това разбиране за приятелството преобръщайки го надолу с главата. Той представя два вида приятели – едните, които се опитват да те накарат да съобразиш живота си с техния собствен и други, които са до теб и споделят радостите и болките ти, но които са достатъчно честни, за да те предизвикат да се погледнеш в огледалото на своята собствена съвест ида  видиш в какво си се превърнал докато следваш „своя личен път.” Тази втора група Августин вижда като дар – и това е нещо, което съвременния свят, който копнее за близки приятелства, но същевременно убива взаимоотношенията трябва да чуе.

Същото се отнася и за семейството. Августин израства в дом на майка християнска и баща езичник – дом, който познава изневярата, пиянството и дори насилието. Макар майка му, Моника, обикновено да е виждана като изцяло положителен образ по-внимателния прочит на „Изповеди“ разкрива и някои различни детайли. Майчината амбиция отрано преследва Авгистун тласкайки го по път, по който той съвсем не е сигурен, че желае да върви и след това го преследва през половинаа му живот. Изглежда Моника не възразява особено на наложницата на Августин като приемлива отстъпка докато той е готов да сключи изгоден брак (Не трябва да забравяме, че по това време поне един християнски епископ позволява на мъжете имащи наложници да се причестяват.). Бащата на Августин умира, когато той е на 17 години – същата година, в която самият Авустин става баща. Можем само да предполагаме как той се опитва да се справи с липсващата бащина фигура и със страховете си дали като родител няма да допусне същите грешки, от които страда самият той. Както удачно отбелязва Смит Августин е писал толкова много, че често пропускаме да обърнем внимание на това, което е проуснал да ни каже. Но неговата семейна история – изказана, намекната или съзнателно премълчана – слага пръст в един съвренен проблем, който започва да прилича на епидемия.  Но Августин не спирa дотук. Неговият разказ съдържа историята за един друг Баща, който никога не отсъства и винаги е на разположение и готов да приеме сина си. В много отношения „Изповеди“ е притча за блудния син – още един разказ съдържащ огромен заряд за нашата постмодера епоха.

По много подобен начин дори най-големите постижения в своя край завършват с горчилка – подобно на утайка в чашата с вино или опиат с преминало действие. Августин описва как още от малък е бил тласкан от родителите си към постижения и едно образование целящо да му донесе успех в живота, но без да държи ни най-малка сметка дали това е полезно за неговата душа и човечност. Честолюбието и амбицията отначало са наложени от родителите му – и това до голяма степен ограбва удоволствието от самият процес на учене и усвояване на знания и умения – но скоро пускат корени и в него и биват прихванати. От този момент нататък Августин цял живот е преследван от демона на своята амбиция, който сякаш с камшик го подтиква да скача от една на друга обществена позиция – всяка следваща по-висока. Накрая той се оказва в двора на императора в Милано, постигнал много, изградил кариера, използвал всички свои способности и връзки (както и хора) и измъчил до болка душата си. Предмодерното отново се оказва напълно постмодерно.

Деконструктуиран се оказва и сексът. Подтикван от младежките си хормони и свободата от родителски контрол в чужд град Августин за кратко време сменя множество партньори и в края на краищата се оказва с извънбрачно дете от своята наложница. Постепенно обаче той осъзнава, че дори това не може да изпълни обещанията, които дава. По този начин съветите, които дава епископът-аскет в края на живота си не са думи на откъснат от реалността девственик, който говори на разкрепостеният си съвременник думи за предимствата на въздържанието, които сам не разбира, а опита на човек вече минал по този път. Може би точно затова Августин не се опитва да прикрива своите собствени борби и изкушения – като например, че дори като християнин-епископ все още има мокри сънища (виж Изповеди 10.30.41–42). Той познава много добре силата  на действието превърнало се в навик и необходимостта всеки ден да прави съзнателен избор за въздържание – не понеже сексът е лош (като сътворен от Бога дар той е точно обратното), а понеже насочен в погрешна посока и превърнал се в самоцел може да се окаже разрушителен. Съвременното движение #Metoo#, изважда наяве именно тази мрачна страна на секса превърнал се в хищничество и насилие, но то представлява единствено върхът на айсберга. Самият Августин изпитва в пълнота тази болка когато като християнин поема грижата за своя незаконен син и наблюдава как се превръща в изключително надарен младеж, само за да гледа безпомощно как той умира преждевременно в ръцете му.

Това е моментът, в който Августин си дава сметка, че свободата е нещо много по-различно от това, което той цял живот си е представял – свобода за, свобода като липса на ограничения, свобода да преследваш своите цели и желания, свобода да определяш кое е твоето собствено добро и по този начин, свободата да бъдеш автентичен, самия себе си. Тази свобода намира най-страшния си поробител в лицето на самата личност, която я упражнява – или по-скоро си мисли, че я упражнява. Когато срутва стените на ограниченията удоволствията не стават по-големи, а започват да се изпаряват, подобно на поток, чието русло е разрушено. Свободата да бъдеш себе си завършва с усещане за загуба на самия себе, за обезличаване. Тя все повече започва да се усеща като гадене, като затвор, в който човек желае различен начин на живот, но не може да излезе отвъд изборите, които вече е направил за самия себе си. Това, осъзнава Августин, е свободата на пристрастения човек, за когото действието се е превърнало в навик, а навика в необходимост. Така той достига до едно цялостно преосмисляне на свободата. За да може да бъде свободен отново да прави избор той трябва да бъде освободен от една по-висша сила. Истинската свобода се открива в зависимостта, в покорството на Някой, Който може да възкреси волята ти – идея, която по-нататък ще формира някои от най-важните аспекти на неговото богословие, но която носи и чисто екзистенциални прозрения за 21 век.

По думите на Смит: „Благодатта е отговорът на този проблем. Благодатта е отговорът на викът за помощ. Благодатта не е просто прошка, прикриване, оправдание. Тя е вдъхване, трансплантация, възкресение, една революция на волята и желанията. Тя е ръката на една Висша Сила, която те е направила и те обича и която сега се протяга към душата ти с дарът на новата воля. Благодатта е свобода.”

Амбиция, пътуване, успех, свобода, секс, семейство, приятелство, бунт и смърт – всичко това са въпроси безкрайно актуални за съвременните хора. Именно това е причината „Изповеди”-те на Августин, макар и написани на древен език да звучат изключително актуално. Той е бил там където сега сме ние. Той е изпитал екзистенциалните копнежи, борби, разочарования и отчаяние, през които преминаваме и ние. И в края на краищата, от позицията на своята мъдрост и опит, той може да ни каже, че когато си поставим погрешна цел, тръгнем по погрешен път, търсим погрешното нещо или устремим любовта си в погрешна посока ще завършим духовно изпепелени. Когато сътворените неща заемат мястото на Създателя те носят лъжа и болка понеже неусетно за самите нас са се превърнали в идоли. Фактът остава дори когато това понятие липсва в речника ни. Погледнатата от тази перспектива „Изповеди” не е автобиографична книга, текст, в който Августин иска да опише и сподели своята собствена уникална и неповторима история. Тя е нещо съвсем различно – надежда, че това може да се окаже нечия чужда история, че някой може да види себе си там където е бил самият Августин и да получи надежда, че може да стигне там, където той се намира в момента. Стойността и силата на историята не са в нейната оригиналност, а, парадоксално, именно в неоригиналноста й, във възможността да се окаже споделена. Тя е една покана да прегърнем надеждата.

Смит е написал чудесна книга, която не само прави Августин актуален и съвременен, та даже и постмодерен, но която (струва ми се) може да говори доста ясно дори на нехристияни. Нещо, което не е никак лесно и се случва доста рядко. Нейният прочит е истинско естетическо удоволствие. Макар да излиза в самия край на годината ще се учудя ако книгата не бъде номинирана за нагара.  Докато очакваме да видим дали това ще се случи – Tolle lege – вземи чети.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.