#Metoo#, Денхоландер и колко струва една жена


от Радостин Марчев

Резултат с изображение за what is a girl worthРейчъл Денхоландер е адвокат по професия и през 2018 г. е обявена от списание „Тайм” за една от 100 най-влиятелни жени в света както и за Glamour Woman на годината. Докато тренира гимнастика Рейчъл получава травма и се обръща за помощ към д-р Лари Насар, който по това време е лекар на националния отбор по гимнастика на САЩ. Докато я лекува Насар я насилва сексуално. Посъветвана от треньора си да мълчи тя остава няма в продължение на години докато научава, че вестник е започнал разследване свързано със сексуалното насилие сред гимнастиците. Това е момента, в който Денхоландер решава да говори, свързва се с вестника и впоследствие завежда дело срещу Насар. В резултат на нейното свидетелство в домът му са отрити хиляди снимки и филми с детска порнография, а над 200 жени свидетелстват, че също са били насилвани от него. Процесът завършва със самопризнание и Лари Насар получава доживотна присъда. Оказва се, че срещу него е имало свидетелства в продължение на години, но треньорите, полицията и гимнастическата асоциация успешно са ги прикривали, така че никога не се е стигало до официално обвинение.

През 2019 Рейчъл Денхоландер подробно описва цялата история в своята книга What Is a Girl Worth?: My Story of Breaking the Silence and Exposing the Truth about Larry Nassar and USA Gymnastics (Tyndale Momentum, 2019)

Освен адвокат, бивша гиманстичка и треньор Денхоландер е и практикуваща християнка, а нейният съпруг, Марк, е доктор по богословие. По този начин What Is a Girl Worth? се явява вероятно първата книга за движението #Metoo# написана от християнска гледна точка (Последната е ненатрапчива, но съвсем явна в книгата.)

Аз добре разбирам, че #Metoo# е доста противоречива идея. Ако бъде поставен въпросът дали е възможно в хаоса на обществената истерия да бъдат несправедливо обвинени и очернени хора отговорът е, че това съвсем не е изключено. В същото време, както Денхоландер прави съвсем ясно, зад нея стои една скрито, но съвсем реално съществуващо насилничество. Нещо повече, оказва се, че дори църквата не е имунизирана от него. При това то съвсем не е ограничено до католиците (отразено блестящо във филми като Spotlight и Doubt). Протестантските, и дори евангелските, църкви не са изключение. Едно от последните и най-брутални доказателства за това беше тазгодишното масивно разследване на Houston Chronicle за сексуалните злоупотреби в Южнобаптистката конвенция, където те не само са се случвали, а и са били често прикривани.

Аз също толкова добре разбирам колко изострен е този въпрос у нас след напрежението около Истанбулската конвенция. Нищо от това, което казвам не трябва да бъде разбирано като агитация за нейното приемане. Нито пък трябва да гледаме на всяка жена като жертва, а на мъжете като виновни по презумпция. Това е обратната крайност, в която, както се оказва, не е чак толкова трудно да се залитне. Но това, за което едва ли има несъгласие е, че насилието над жени (сексуално или под някаква друга форма – а и насилието изобщо – и течащият спор около Стратегията за детето само подклажда огъня) е нещо лошо, на което християните трябва да се противопоставят с всички възможни средства. Без значение дали статистиката за България е висока или ниска тя е факт. Факт е също, че понякога подобни неща се случват дори в нашите собствени църкви. Макар и доста рядко самият аз съм бил свидетел както на физическо насилие така и на пастирски съвети жената да се покорява и търпи въпреки тормоза. Чувал съм и мнението, че дори такива неща да се случват за тях не трябва да се говори, за да не би те да накърнят реномето на църквата (Дали ако те останат реалност, но скрита, това би накарало Бог – истински важният – да гледа на нас по-благосклонно?).

Докато четях книгата на Денхоладер се върнах към нещо, което написах преди 2 години във връзка с Истанбулската конвенция.

„Ако конвенцията действително е опасна ние сме напълно прави да протестираме срещу нея. Но без значение дали тя ще бъде отхвърлена или в крайна сметка приета ние трябва да сме също толкова гласовити и по отношение на насилието срещу жени. Това означава, че ако не видим бързи промени и воля за справяне с проблема вероятно трите църкви трябва да връчат на правителството нови декларации ясно заявяващи това. След като имаше призиви ако конвенцията се приеме гласувалите за нея депутати да бъдат отлъчени от църквата може би трябва да има призиви те да бъдат отлъчени и ако бързо не преборят насилието срещу жени. Ако във всички църкви единодушно се принасят молебени за неприемане на Истанбулския документ такива следва да има и за справяне с насилието. Ако председателят на ОЕЦ присъства на дебата в СУ относно конвенцията той следва да се появи и на дебат посветен на насилието и да използва също толкова остри думи. Всички ние, които споделяхме на своите фейсбук страници изказания на експерти и статистики свързани с джендър идеологията сега трябва да бъдем поне толкова активни в издирването и споделянето на изказвания срещу насилието и факти за убитите в България жени през последните години. Колкото активни бяхме в нищенето на смисъла на конвенцията толкова активни трябва да бъдем и в разнищването на съществуващата законова нормативна база страстно обсъждайки нейните силни и слаби страни.

И ако не го направим, ако не сме също толкова загрижени, активни, гласовити и последователни, това ще означава, че ние всъщност сме излъгали когато казахме, че сме загрижени за насилието срещу жени. Това ще означава също, че ние реагираме на едни морални проблеми (разположени най-вече по оста аборти-хомосексуализъм-транссексуалност), но не и на други, които изобщо не са по-малки. А това в крайна сметка ще означава, че нашият християнки морал всъщност не е достатъчно християнски. Това е, което аз наричам ефекта на тънката морална линия.

Бурната реакция на християните срещу Истанбулската конвенция може да е напълно основателна. Но тя също така сложи ясно на масата въпросът за насилието срещу жените в България. Като християни ние заявихме своята съпричастност с него. И ако тя се окаже само на думи Истанбулската конвенция може да се превърне в пост-истанбулски синдром.”

What is a girl woth? е книга писана за различна страна и култура от нашата. Въпреки това тя със сигурност има какво да каже и на българските християни. Всъщност трябва.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.