от Джеймс К. А. Смит
Формиращото християнско поклонение чертае една картина на Господната красота – и едно видение за шалом-а, който Той желае за творението – по начин, който пленява въображението ни. Ако действаме в съответствие с това, за което копнеем и ако копнеем за това, което е пленило въображението ни тогава реформиращото християнско поклонение трябва да плени въображението ни. Това означава, че християнското поклонение трябва да ни срещне като естетически творения, които са повече докоснати отколкото убеждавани. Въображението ни е един естетичен орган. Сърцата ни са струни на инструменти, на които свирят историите, поезията, образите и метафорите. Ние тактуваме с естетическите си нозе в ритъма на барабаните, които чуваме във въображението си. Както отбелязахме в глава 1 Антоан дьо сент Екзюпери улавя това добре: „Ако искаш да построиш кораб не карай хората да събират дърва и не им възлагай задачи и работа, а ги научи да копнеят за безбрежността на морето.”
Отново мислех за това когато бях в Tate Britain museum в Лондон и имах възможността да видя една зкартина, която винаги ме е пленявала. Нарисувана от един от пре-рафаелистит, сър Джон Еверет Миле (1829-96) тя е наречена „Детството на Роли.” Може би си спомняте, че сър Уилям Роли бил един от храбрите изследователи на кралица Елизабет I. Той установил някои от първите британски колонии в днешна северна Каролина. В картината Миле показва какво създава подобен авантюрист и изследовател. Неговата хипотеза? Добър разказвач. Роли и млад негов приятел слушат като в транс един помъдрял стар моряк сочещ към необятното море, запленяващ ги с истории за това какво лежи от другата му страна. Историята, според интерпретацията на Миле, родила един копнеж, който ръководел и насочвал целия живот на Роли.
По подобен начин християнското поклонение трябва да разказва една история, която да ни кара да желаем да отплаваме за последното море, което е Триединния Бог, раждайки в нас копнеж за „едно по-добро отечество – небесното” (Евреи 11:16). Библейското видение за шалом – за един свят, в който Агнето е наша светлина, където мечовете са изковани на палешници, където всички се радват на изобилие, където хора от всяко племе, народ и език пеят една и съща песен на хвала, където правдата тече като река и истината извира като поток – това е видението, което трябва да бъде представяно в християнското поклонение. Това видение ще ни завладее не просто понеже ние „знаем,” че Бог желае това, а понеже веществените практики на християнката история рисуват картината – чрез метафорите на библейската история, поезията на псалмите, метриката на химните, веществените елементи на хляба и виното, картините н витражите – всичко това въздейства върху въображението ни учейки ни какво да желаем.
Поклонението действа подобно на прозата: и двете работят чрез истории и се целят във въображението. Така аксиомата за новелистисте е актуална и за водачите на поклонение: да показват, а не да казват.
В една забележителна малка книжка за литературна критика How Fiction Works, критикът Джеймс Ууд обяснява как работи литературата: „Прозата не иска от нас да вярваме неща, каз0ва той, „а да си ги представим. Представянето на слънчевата жега усеща на по гърба ви е нещо много по-различно от това да вярвате, че времето ще е слънчево. Едната опитност е изцяло сетивна, а другата изцяло абстрактна.”[1] Има ли тук подобна, аналогична интуиция, която да е валидна и за поклонението? „Когато разказваме една история,” продължава Ууд, „макар че може да се надяваме да научим урок нашата основна цел е да създадем една въображаема опитност.”
Още от времето на Аристотел една от задачите на литературата била описвана като мимезис, подражание. Мимезиса е и новозаветна тема (виж 1 Кор. 4:16; 11:1; Еф. 5:1; Фил. 3:170. Но, посочва Ууд, това не означава, че литературата и поезията трябва да „копират” реалността. Те всъщност са свързани със създаването на усещане за достоверност. Най-доброто изкуство, казва Аристотел, прави достоверно това, което иначе би изглеждало невъзможно. Това е един вид миметично убеждаване: убеждаване, че това е възможно.
Не е ли призовано да прави същото, седмица след седмица, и християнското поклонение? Да оставим Божия Дух, за Когото няма нищо невъзможно, да ни убеди, че това е възможно: че въпреки милионите гласове крещящи обратното благодатната блага вест на евангелието е вярна. Едно нещо е да разбираме изречението: „Мъртвите ще възкръснат.” Съвсем друго е да изпитаме какво означава „Той възкръсна!” Това е убеждение, което се случва в сферата на въображението.
Въображението, което възстановява нашите любови ще бъде въображение, което възстановява и въображението ни. Историческото християнско поклонение се движи по една история, която повтаря историята на изкуплението под самата форма на поклонение – изигравайки „истинската история на целия свят.”[2] То прави това по един начин, който говори на езика на въображението, тази част от нас, която може да разбере историята. Съзнателната, историческа литургия възстановява въображението ни понеже освещава разбирането ни – то посажда библейската история толкова дълбоко в подсъзнанието ни, че благовестието се превръща във фонът, на и чрез който ние схващаме света дори без да „мислим” за това. Единствено когато сте формирани токова дълбоко вие можете да кажете като К. С. Луис: „Вярвам в християнството така както вярвам, че слънцето е изгряло: не само понеже го виждам, но понеже чрез него виждам всичко останало.”[3] Това е една „вяра,” която носим в костите си.
Начинът, по който поклонението прави това е като ни приканва, седмица след седмица, към един набор от практики, които не просто предават информация на умът ни, но и пренасочват нашите любови и копнежи чрез дисциплините, които говорят на въображението ни, дълбокият естетичен регистър, на който ние веществено разбираме света дори без да го изразим чрез думи – на нивото на социалното си въображение. Да бъдеш човек означава да обитаваш някаква история за света. Християнското поклонение запалва въображението ни с библейската картина за един свят, който, по думите на поета Джерал дМенли Хопкинс е „наситен с Божието величие.”
Поклонение, което ни възстановява е поклонение, което ни дава нашата история. Поклонение, което обновява е поклонение, което пренарежда нашата идентичност на едно подсъзнателно ниво. За да направи това християнското поклонение трябва да бъде водено от библейската история и да ни кани говорейки на нашата въплътеност. Именно това двойно убеждение формиращо историческото християнско поклонение прави вярното използване на това наследство един дар за бъдещата вяра. Нека да видим как литургичната традиция въплъщава това.[4]
Фактът, че ние сме „характеризирани” от истории не е пропуснат от съперничещите културни оформители. Помислете например за прозрението на медийният предприемач Дейвид Роуз, който насърчава дизайнерите и предприемачите да „омагьосат” света чрез своите продукти:
„Последното стъпало по стълбата на омайването е създаване или добавянето на една история, която ще омагьоса потребителя. Защо история? Ние всички мислим за живота си като за истории, всяка една от тях с един главен герой (ние), тема и сюжет (интересен до този момент, но все още незавършен). Ние обичаме да слушаме истории за други хора, дори за неща. Историите завладяват нашето любопитство – какво ще се случи по-нататък? – и емоциите ни: Какво бих направил аз в тази ситуация? Историите имат уникалната способност да ни въвличат и, ако ни увлекат достатъчно, да предизвикат емпатия, магия. Дизайнерите усвоили потенциалът на персонализирането, социализирането и заиграването, са способни да поставят драми в главите ни. Те могат да ни въвлекат в една история, така че тя да води и да плени както ума така и сърцето ни. Тя става част от нашето наследство, нашият фолклор, нашата митология. Можем да се чувстваме сякаш сме част от едно действие, дори главен герой в историята” ( Dvid Rose, Enchanted Objects: Design, Human Desire, and the Internet of Things (New York: Scribner, 2014), 203–4).
[1] James Wood, How Fiction Works (New York: Farrar, Straus & Giroux, 2008), 237–38, цитирайки Brigid Lowe, Victorian Fiction and the Insights of Sympathy (London: Anthem, 2007), 82–83.
[2] Michael W. Goheen and Craig Bartholomew, The True Story of the Whole World: Finding Your Place in the Biblical Drama (Grand Rapids: Faith Alive, 2009). Заглавието сочи към твърдението на Н. Т. рай т в The New Testament and the People of God (Minneapolis: Fortress, 2009), 41–42: “Цялата идея на християнството е, че то предлага една история, която е историята на целия свят. Това е публична истина.”
[3] C. S. Lewis, “They Asked for a Paper,” in Is Theology Poetry? (London: Geoffrey Bless, 1962), 164–65.
[4] Следващото не претендира да бъде цялостно богословие на поклонението, а по-скоро е една покана да видим историческото християнско поклонение по нов начин. За по-пълно въведение в съзнателното, историческо поклонение виж напр. Robert Webber, Ancient-Future Worship: Proclaiming and Enacting God’s Narrative (Grand Rapids: Baker Books, 2008); Bryan Chapell, Christ-Centered Worship: Letting the Gospel Shape Our Practice (Grand Rapids: Baker Academic, 2009); Mike Cosper, Rhythms of Grace: How the Church’s Worship Tells the Story of the Gospel (Wheaton: Crossway, 2013); Michael Horton, A Better Way: Rediscovering the Drama of God-Centered Worship (Grand Rapids: Baker Books, 2003). For a lucid introduction and resources to put all of this into practice, see The Worship Sourcebook: A Classic Resource for Today’s Church, 2nd ed. (Grand Rapids: Faith Alive / Baker Books, 2013).
Rado's blog 