от Джеймс К. А. Смит
Всяка литургия, казваме ние, е ориентирана към някакъв telos – едно подразбиращо се видение за добруване, което се открива в ритуалите. Хората формирани посредством подобни литургии след това се превръщат в хора, които се стремят към и желаят тази цел. Затова ако без да мислим се потапяме в литургиите на консумеризма след време ще „научим,” че целта на човешкия живот е придобиване и консумиране. „Каква е основната цел на човека?” пита консумеристкия катехизис. „Да събира притежания с илюзията, че ще им се наслаждава завинаги.” Или, ако се потопим в това, което Августин описва като „светски ритуали” от различните места на „земния град” ще бъдем формирани така, че да търсим властта като наш telos и да живеем по съответния начин.
Християнското поклонение идва заредено със свое собствено видение за добруването, видение, което не е просто „духовно,” безплътно или изместено в някакво безтелесно небе. Библейското виждане за шалома на творението е „небесно,” но то вижда един небесен ред, който става реалност на земята (Откровение 21:1-2). Това е един telos, който ние научаваме в молитвата: „да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята” (Матей 6:10). Това не е искейпистко, а възстановяващо видение: Бог няма да унищожи всичко съществуващо, а ще го обнови. Така библейското видение за нашия telos e, както казахме по-горе, един вид осветен хуманизъм – едно видение за това как да бъдем хора. Библейското видение отхвърля всяка дихотомия между естествено и свръхестествено. Вместо това, както се изразява Анри де Любак, творението е създадено с естествено желание за свръхестественото и свръхестествените действия на благодатта ни правят способни да разберем естествените цели, за които сме били създадени.[1] Н.Т. Райт добре улавя този резонанс между естественото и свръхестественото в библейското християнство:
„Християнското видение за добродетелите, за характера, който се е превърнал в наша втора природа, е свързано именно с описанието на това какво означава да бъдеш истински човек – човек по начин, по който повечето от нас никога не са си представяли. И ако това е така има граници, които ще се припокрият с други човешки видения за добродетелта както и точки, в които християнството представя съвсем различни изисквания и предлага много различна помощ за тяхното изпълнение. Част от твърденията на ранните християни всъщност били, че в и чрез Исус те са открили един напълно различен начин да бъдат хора, начин, който вземал най-доброто, което древната мъдрост можела да предложи и я поставял в една рамка в която тя можела, най-накрая, да има някакъв смисъл. Самият Нов Завет постоянно сочи към това.”[2]
В Христос, образът на невидимия Бог (Кол. 1:15), ние ставаме носители на образа, според който сме създадени да бъдем (Бит. 1:27-30). По начини, които напомнят на „дизайна” на Августин за човешката природа Райт продължава:
„За какво сме тук на първо място? Фундаменталният отговор…е че това, за което ние „сме тук” е да станем истински хора, отразяващи Бога, по Чийто образ сме били създадени и правейки това в поклонение от една страна и в мисия, в нейния цялостен и пълен смисъл, от друга. Ние правим това не на последно място като „следваме Исус.” Начина, по който това работи е като създава, чрез действието на Светия Дух, един променен характер. Тази трансформация ще означава, че ние наистина „пазим правилата” – макар и не в смисъла на някакво външно наложено „задължение,” а на един характер, който се е формирал в нас. И това наистина ще означава, че ние „следваме сърцата си” и живеем „автентично” – но единствено когато, действащи като напълно преобразени (подобно на примера с пилота на самолета, който дадох), упоритата работа, която сме положили дава своите плодове в спонтанни решения и действия отразяващи това, което сме формирали в себе си. И, в по-широкия свят, предизвикателството, пред което се изправяме е да изградим и развием едно ново поколение водачи, във всяка житейска сфера, чийто характер е бил формиран в мъдрост и обществено служение, а не в алчност за пари и власт.”[3]
„За какво сме тук,” пита Райт. Отговорът има космически обхват и общностни следствия. От една страна това е едно от тези крайни търсения, един от стези „големи въпроси,” които уникално преследват хората: Какъв е смисълът на всичко това? Каква е целта на живота? Защо сме тук? От друга страна това е един въпрос, който може да бъде зададен и в поклонението, въпрос, който може да ни нашепва докато вървим по пътеката към нашето място в църквата или докато се въртим по време на изпълнението на органа преди началото на службата: За какво сме тук? Какъв е смисълът? Каква е целта на поклонението?
Интересно, отговорът на Райт е един и същ и на двата въпроса: „Това, за което „сме тук” е да станем истински хора, отразяващи Бога, по Чийто образ сме били създадени.” Целта на поклонението ни обвързва с целта да бъдем хора. С други думи, целта на поклонението е свързана с целта на сътворението. Целта на християнското поклонение е едно обновяване на мандата в творението: да бъдем (пре)създадени по Божия образ и след това изпратени като носители на Неговия образ в и за света.
Друг начин да достигнем до същото е да кажем, че една от целите на християнското поклонение е да ни „характер-изира” в двоен смисъл. Първо, както вече видяхме, Райт ни приканва да видим Писанията както един разказ за разгръщащата се драма на Богът, Който действа. Ние сме приканени да бъдем герои в тази история, да играем ролята на носители на Божия образ, които се грижат за и култивират Божието творение, да възхваляваме Неговата слава. Да научим тази роля означава да станем каквито сме родени да бъдем. Това не е игра или преструвка: това е ролята, която сме родени да изиграем. Ставайки такива характери ние ставаме самите себе си. Да приемем тази роля означава да открием призванието си. Динамиката тук е подобна на динамиката в изповедите на Августин, които започват с известната молитва: „Ти си ни създал за Себе Си и неспокойно е сърцето ни докато не намери в Тебе покой.” Августин прекарва целия си живот търсейки любовта на всички възможни погрешни места опитвайки роли и играейки характери, които го дехуманизират и го отдалечават все повече и повече от Създателя. Докато не се „облича” в Христос той не намира себе си, не става този, който е създаден да бъде. Едва тогава той приема характера, който е създаден да изиграе.
Но християнското поклонение също така ни харакер-изира в един втори смисъл: в ритмите на поклонението, Духът изписва в нас характера, който ни превръща в определена личност. Как са свързани тези два смисъла на харакзтер-изиране? Каква е връзката на ставането на един характер в Божията драма с придобиването на характер, който отразява добродетелта? Във важната си книга After Virtue Аласандър Майинтайър казва известните думи: „Не мога да отговоря на въпроса „Какво трябва да правя?’ освен ако преди това не отговоря на „От коя история съм част?”[4] Сега вече можем отново да оценим това: историята, от която съм част – в която аз съм герой – определя точно какво се смята за характер, за добродетел.
Това, което се приема за добродетел е свързано с една цел или край към които гледаме, един telos. Ако един навик е разположение към определен telos, една склонност да действаме в определена „посока” тогава ние трябва да определим telos-а, за да можем да решим дали един навик е порок или добродетел. Така да знаем дали един навик е добродетел или порок ние трябва да отговорим на въпроса на Райт: „Защо сме тук?”
Това е причината добродетелта да е свързана с едно усещане за съвършенство: една добродетел е разположение, което ни скланя към постигането на доброто, за което сме създадени. С други думи една добродетел е добър навик, който ни скланя към telos-а, който е най-добър за нас. Ако не определим тази цел ние не можем да знаем дали някой или нещо функционират добре.
Вземете един морално неутрален пример: Нека да кажем, че имам флейта и я използвам, за да пека маршемелоуни над огъня (не питайте – това е дълга история). Както можете да си представите това не работи особено добре и аз разочаровано захвърлям инструмента. „Това е ужасна флейта,” казвам аз. Е, всъщност не е така, понеже аз не я използвам за това, за което е била създадена. Печенето на маршмелоуни не е удачния telos за флейтата.
Можете да видите колко дълбоко несъгласие за човешкия telos генерира едно различно описание на това какво е добродетел и какво е порок. Но често ние не вербализираме тези различни цели. Те остават до голяма степен имплицитни – и въпреки това оказващи силно влияние – в различните наративи (можем да кажем различните светогледи или социални конструкти), които виждат съвсем различни цели за хората. Например един наратив или светоглед, който се стреми към сила, доминиране и насилие ще вижда Христовата кротост и смирение както порок. Противно на това християните виждат Христос като върховния пример за добродетел и по този начин ние оценяваме тази кротост и смирение като добродетели, към които да се стремим.
Наистина telos-а на християните е Христос: Исус Христос е самото въплъщение на това, за което сме били създадени, за целта, към която сме призвани. Това е причината наставлението на Павел „облечете се в любов” (Кол. 3:14) да бъде еквивалента на наставлението „облечете се в Господа Исус Христос” (Римл. 13:14). Това е начина, по който ние ставаме хора. Това е причината да „сме тук.”
Как това става реалност? Като редовно се потапяме в Божията драма в Христос примиряващ света със Себе Си, което е именно идеята на християнското поклонение – да ни приканва към тази история отново и отново „харакер-изирайки” ни докато повтаряме евангелската драма отново и тоново. Ако нашите любови са литургично формирани – ако да се учим да обичаме изисква практика – тогава ние трябва да се уверим, че практикуването на християнското поклонение отразява сюжета на благовестието, че характеристиките на християнското поклонение повтарят историята на Писанието. Подобно разбиране за християнското поклонение е именно това, което откриваме в древното наследство на църквата. Няма нужда да преоктирваме колелото нито да измисляме нови литургии. Можем да открием дарове в това, което Духът вече е дал на църквата, наследявайки и вярно контекстуализирайки приетата мъдрост на християнското поклонение.
Понякога може да бъдем изкушени да заменим молитвата за активизъм. Ханс Урс фон Балтазр ни напомня, че поклонението е свързано с мисия:
„Молитвата, както църковната така и ливнатата молитва, по този начин се нареждат по-високо от всяка дейност, не на първо място като източник на психологическа енергия („презареждане” както казват днес), а както едно действие на поклонение и прославяне, което подобава на любовта, действието, в което човек прави най-фундаменталния опит да отговори безкористно и по този начин да покаже, че е разбрал Божието послание. Трагично и странно е да виждаме християните днес да се отказват от този фундаментален приоритет – за който свидетелстват целия Стар и Нов Завет, чрез живота на Исус толкова както и чрез богословието на Павел и Йоан – и да търсят вместо това една среща с Христос в техния ближен или дори в чисто светската работа и технологична активност. Включени в подобна работа те бързо губят способността да забелязват каквато и да е разлика между светските отговорности и христовата мисия. Който не познава Божието лице в съзерцание няма да може да го разпознае и в действие, дори ако то му се открие в лицето на потиснатия и унижения.” (Hans Urs von Balthasar, Love Alone Is Credible, trans. D. C. Schindler (San Francisco: Ignatius, 2004), 109.)
[1] Виж Henri de Lubac, The Mystery of the Supernatural, trans. Rosemary Sheed (New York: Crossroad, 1998), 130–37.
[2] N. T. Wright, After You Believe: Why Christian Character Matters (San Francisco: HarperOne, 2012), 25.
[3] Пак там., 26.
[4] Alasdair MacIntyre, After Virtue: A Study in Moral Theory, 2nd ed. (Notre Dame, IN: University of Notre Dame Press, 1984), 216.
Rado's blog 