Да схванем евангелието със сърцето си

КОЯ Е ТВОЯТА ИСТОРИЯ?

Историята на формиращото християнско поклонение

Да схванем евангелието със сърцето си

Поклонението е сърцето на ученичеството стига да включва изпълнени с Духа практики, които сграбчват вътрешния ви свят, пренастройват сърцето и завладяват въображението ви. Понеже ние сме литургични животни и трябва да разпознаваме съперничещите литургии, които се борят за сърцата ни и след това да се посветим на правилно насочената литургия на християнското поклонение както един пренаствойващ и рехабилитиращ проект. Ако сте човек, който отговаря за воденето на Божия народ в поклонение изискванията към вас са още по-големи: всеки пастир и старейшина е натоварен с отговорността да се грижи за душите и сърцата на хората като подготвя и води поклонение, което изпълнява тази формираща задача.

Няма да бъдете освободени от деформациите си посредством нова информация. Бог не ни освобождава от (де)формиращите навици сили на осезаемите съперничещи литургии просто като чрез една книга. Вместо това Той ни кани към една различна въплътена литургия, която не само е изтъкана от библейската история, но и, посредством тези практики, записва тази история в сърцата ни чрез любовно калибриране насочвайки любовта ни към Христос, нашият магнитен север. Писанията се изливат в нас по един уникален начин чрез съзнателните, общностни ритуали на поклонението. Ако желаем да сме хора насочвани от един библейски светоглед и водени от библейската мъдрост едно от най-добрите духовни инвестиции, които можем да направим е да копаем мината на историческото християнско поклонение, която е вкоренена в убеждението, че Словото по-скоро се прихваща като зараза отколкото се усвоява чрез учене. Драмата на изкуплението разказвана в Писанията е представена в поклонението по начин, който е прави ”лепкава.[1]” Изучаването и запаметяването са важни, но в общностните, повтарящи се и поетични ритми на историческото християнско поклонение имаме една уникална, формираща въображението сила.

Алън Джейкъбс майсторки описва как тази комбинация на убеждения – каквато трябва да бъде християнското поклонение – водела Томас Кранмър докато създавал своята Книга за обща молитва. Далеч от това да бъде противоположно на литургията именно евангелското убеждение на Кранмър за централното място на Библията в християнския живот го водело докато създавал ритуалите в книгата за молитва.[2] Това включвало регуляризирането на „Календара” – един режим от публично четене подобно на това, което днес наричаме лекционария, което превеждало Божия народ през цялото Писание за определен период от време и през целия Псалтир (песнарката на древната църква) всеки месец. Но освен предписания ритъм на библейски прочити молитвите на Кранмър също били пропити от библейския език и били още един начин английските християни да развият една библейска чувствителност на подсъзнателно ниво. Джейкъбс цитира неохотното признание на Иимън Дъфи за влиянието на Книгата за обща молитва: „Мрачната великолепна проза на Кранмър, четена  седмица след седмица влизала в и завладявала умовете им и се превръщала в част от молитвата им, в израз на техните най-възвишени и най-уязвими моменти.[3]” И дотолкова доколкото прозата на Кранмър била едно разгръщане на езика на Писанието обичаите и ритуалите на Книгата за обща молитва се вкоренявали дълбоко във въображението на тези, които се молели според нейния ритъм.[4]

Да станем съобразни с образа на Неговия Син не означава единствено да мислим Божиите мисли, а и да желаем това, което Той желае. Това изисква едно пренастройване на нашите сърдечни желания и улавяне на въображението ни, което се случва когато Божието слово се превърне в насочващ център на нашето социално въображение, формиращо начинът, по който разбираме нещата дори преди още да сме размислили върху тях. Така подобно на светските литургии на мола, на стадиона или на студентското общежитие християнските литургии не трябва да се целят единствено в интелекта: те работят и в тялото, насочвайки нашите жалния чрез сетивата. Християнското поклонение, което желае да бъде контраформиращо трябва да бъде въплътено, чувствено и интуитивно. Пътят към сърцето минава през тялото. Това е причината, поради която контраформиращото християнско поклонение не просто предава информация. Вместо това то е една христоцентрирана станция на въображението където ние редовно се очистваме ритуално от символичната вселена, която абсорбираме на други места. Християнското поклонение не ни учи просто как да мислим, то ни учи как да обичаме и прави това като ни приканва в библейската история и втъкава тази история в костите ни.

Един каламбур често приписван на Марк Твен казва следното: „Човек, който хваща котката за опашката ще научи нещо, което не може да научи по друг начин.” Помислете за това за момент. Представете си, че вече съм хващал котка за опашката. Представете си, че мога да обяснявам майсторски какво ми се е случило по емоционален и конкретен начин. Да чуете моят разказ никога няма да е същото както действително да хванете котка за опашката. Защо? Понеже това носи една непредаваема опитност. Има нещо свързано с тази реалност, което мога да разбера единствено на практика. Аз научавам нещо чрез практиката, което никога не може да бъде предадено единствено чрез думи и носи със себе си едно несводимо разбиране.

По подобен начин в ритмите на едно пълнокръвно християнско поклонение ние научаваме нещо за благовестието, което не може да бъде научено по друг начин – и може би дори не може да бъде изразено с думи. Носено в практиките на християнското поклонение има едно разбиране за Бога, което ние „познаваме” чрез нещо достигащо по-дълбоко от интелекта, едно разбиране за благовестието на нивото на въображението, което променя начина, по който ние живеем в света макар да не можем напълно да го изразим чрез доктрини, вярвания или чрез някакъв християнски светоглед.

В тази глава ние ще разгледаме редът и практиките на историческото християнско поклонение като дарове на традицията предадена ни за нашето (ре)формиране.

[1] В смисъла, в който Чип и Дан Хет имат предвид в Made to Stick: Why Some Ideas Survive and Others Die (New York: Random House, 2007).

[2] С други думи убежденията на Кранмър били едновременно евангелски и ‘католчиески”: „К.С. луис отбелязва, че Кранмър и остабалите създатели на книгата за молитва са желаели тяхната книга да бъде ценена не заради оригиналният й гений, а зради нейната католичност и древност.”  (Alan Jacobs, The Book of Common Prayer: A Biography [Princeton: Princeton University Press, 2013], 66).

[3] Eamon Duffy, The Stripping of the Altars: Traditional Religion in England, 1400–1580, 2nd ed. (New Haven: Yale University Press, 2005), 593, quoted in Jacobs, Book of Common Prayer, 59.

[4] Дцейкъбс представя чудесен литературен анализ за начина, по който езикът на Книгата за обща молитва работи „естетически,” посочвайки ефекта на алюзията, алитерацията и „допълнителната сила на безсъюзните връзки” в редовете съчетания на Кранмър, които толкова естествено движат езика (Book of Common Prayer, 62). Той също отбелязва, че Кранмър много добре е усещал как езикът  действа общностно и гласно: „Понеже Кранмър със сигуност е мислел за общностното поклонение избирайки думите за своята книга: неговият английски е предназначен да бъде най-жив когато бъде изговорен на глас, в унисон, vox populi е превърнат в органа, на който е изпълнявана тази музика (Пак там, 63–64).