Навярно остарявам


Резултат с изображение за growing old

от Радостин Марчев

Слушайте: Ето, сеячът излезе да сее (Марк 4:3).

Напоследък често си мисля за началото на християнския си живот. Изненадващо си спомням за неща, които мислех, че съм забравил. Най-малкото няма някаква причина те да се въртят в ума ми. Спомням си за една група младежи, които, идвайки от света, бяха открили Христос и това ги беше направило неудържими за Него. Спомням си как за известно време почти всеки ден посещаваха един бездомен алкохолик, който живееше в къща от картон и тухли. Слушаха го как им разказва за плъха, който се крие в една дупка и им показва раните по краката си, където го е нахапал през нощта. Бяха достатъчно интелигентни, за да схвнат, че злоупотребява с дребните пари, които от време на време му оставяха заедно със закупените хранителни продукти, но му прощаваха и продължаваха да му говорят за Христос.

Спомням си как, понеже знаеха, че един сакат просяк в инвалидна количка на главната улица е християнин, никога не минаваха покрай него без да го поздравят – понякога въпреки ужаса и протестите на родителите си, които се случваше да са с тях.

Спомням си как веднъж измолиха чувал картофи от помощите, които идваха по това време и ги влачиха в лятната жега по автобуса и след това пеша до другия край на града, където знаеха, че живее с баба си млад наркоман.

Спомням си как посещаваха няколко села около града и как събираха младежи от малцинствата, за да споделят с тях вярата и притялството си. Вярно, една вечер, когато си тръгваха от къщата, където се бяха събрали, се оказа, че обувките им липсват, но това на ги спря. (На следващия ден местните им приятели проведоха акция, раздадоха правосъдие и върнаха откраднатите обувки.)

Много от нещата, които правеха, бяха неумели, недомислени, дори – не винаги адекватни. Отговорите, които даваха, когато им задаваха въпроси, често не бяха особено издържани. Причината за това беше най-вече съчетанието от липса на достатъчно жизнен и християнски опит – нещо, което единствено времето може да компенсира. Но те бяха намерили Христос, бяха Го сложили на първо място (това, което на богословски език влагаме в израза „Исус е Господ“) и това беше рефлектирало повече от видимо върху живота им, който живееха със страст за Него.

Посяното на канаристите места са тия които, като чуват словото, веднага с радост го приемат; нямат, обаче, корен в себе си, но са привременни; после, като настане напаст или гонение, поради словото, веднага се съблазняват. Посяното между тръните са други; те са ония, които са слушали словото; а светските грижи, примамката на богатството, и пожеланията за други работи, като влязат, заглушават словото, и то става безплодно (Марк 4:16–19).

Опита и годините ги натрупахме, но заедно с наивността си отиде и голяма чат от нашата ревност. Самият аз по природа не съм „активист“ и едно от нещата, които ме притесняват в съвременното евангелско християнство е липсата на достатъчно култивиран живот на ума. В същото време обаче аз все повече разбирам, че живот на ума, отделен от посветено сърце и действена практика, не означава особено много. Впечатлението ми е, че хората, чрез които Бог върши Своето дело, често са тези, които са готови да стигнат до крайности за Него – понякога просто понеже не могат да стоят безучастни и бездейни.

Мнозина от тях изгубиха тази неуморност. Как стана така, че днес те са добри, мили, егоистични и материалистични хора, които имат малко време за Христос и църквата? Те са теоретични християни и практически езичници. Други са останали в църква, посещават редовно служби, включват се в някои активности, но са изгубили тази страст, която прави Христос Господ. Когато трябва да даваме (време, средства, репутация…) до степен, до която боли, ентусиазмът секва. Ок сме да помагаме в разпределението на социални помощи, но е малко вероятно активно да тръгнем да търсим бездомните, алкохолиците, малцинствата или наркоманите на „собствената им територия“. Претеглена на везните на нашата рационалистична пресметливост, цената се оказва твърде висока. Светските грижи, примамката на богатството, и пожеланията за други работи“, като влязат, поставят други, различни, съперничещи приоритети (заглушават), различни от това да „не зная друго освен Христос и то Христос разпнат.

Аз наистина не зная какво може да се направи за такива хора. Църквата няма какво да им каже, което те вече да не знаят или да ги призове към посвещение, което по някое време да не се опитали. Това създава една предпазна броня, която се пробива много трудно. Остава (както за всички останали) да разчитаме единствено на ужилването на Светия Дух.

Не съм пророк, но ако трябва да предположа (и мисля, че историята би ме подкрепила), бих казал, че в перспектива най-голямо влияние ще окажат не тези църкви и вярващи, които търсят да привлекат влиятелни хора, да установят влияние и да заемат респектираща позиция в обществото, а тези, които култивират радикално ученичество на посвещение на Христос като Господ, т.е. Господар, Който е на първо място.

В Марк 4 Исус обяснява притчата за сеяча толкова ясно, че е трудно да не я разберем. Но обвързана с лична опитност, тя може да се окаже доста болезнена и трудна за преглъщане.

Тези дни си спомням разни стари неща и понякога ме наляга носталгия, понякога – даже съмнения и съжаление за самия мен. Сигурно остарявам…

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.