Разноликият Франсис Шефър


от Радостин Марчев

Свързано изображениеДокато тази седмица четях чудесната биография на Франсис Шефър от Бари Ханкинс[1] си припомних много неща, които мислех за напълно забравени. Видях се отново как преди 20 години като новоповярвал християнин с въодушевление чета знаменитата трилогия: „Богът, който е“, „Бягство от разума“ и „Той е там и не мълчи“ – с благодарност към издателство „Нов човек“ и с чувство за дълг, който едва ли някога ще мога да изплатя. Ясно си спомням и един разговор с мой познат, който каза, че ако му се случи да говори за християнството с човек, интересуващ се от изкуство, смята за най-удачно да му даде да чете Шефър. По-късно (1997 г.) на български език се появи и „Истинската духовност“, която считам за една от най-добрите му книги[2]. Съпругата ми е разказвала, че няколко пъти докато е пътувала във влака, четейки тази книга, е била заговаряна от непознати хора, случайно мярнали заглавието, след което им е подарявала своето копие и си е купувала ново. По онова време ми се струваше, че Шефър убедително и безусловно доказва валидността на християнския светоглед и вяра. Впечатлението, което това остави върху мен, беше много силно и макар че цялостното влияние на Шефър не беше чак толкова голямо, той със сигурност беше едно вдъхновение в началото на християнския ми живот.

Днес си давам сметка, че оценката на Шефър трябва да е доста по-сложна. Той започва своя път като краен фундаменталист. Когато в разгара на битката между фундаменталисти и модернисти една войнствена група водена от Грешъм Мейчън се отделя от „стария“ Принстън, за да създаде Уестминстърската богословска семинария, тя повлича със себе си някои от най-значимите бъдещи евангелски водачи. Шефър обаче отива по-далеч. За него дори Уестминстър не е достатъчно чиста, така че след смъртта на Мейчън той се присъединява към групата на Карл МакИнтайър, която се отделя от Уестминстър, за да създаде новата семинария Фейт (която, иронично, само след няколко години също се разцепва, за да даде началото на семинарията Ковенант). Битката в този лагер се води не само срещу либералното богословие, но също (дори още по-ожесточено) и срещу други християни, които според тях допускат прекалено големи компромиси с вярата – напр. Били Греъм и новата организация Национална асоциация на евангелистите (National Association of EvangelicalsNAE) инициирана от Харолд Окенга[3]. Когато заминава за Европа, Шефър е изпратен от мисионерския борд именно на тази фундаменталистка фракция, за да се опита да създаде подобна мрежа на стария континент.

Там обаче той бързо открива, че стилът и методите, използвани в САЩ не са Резултат с изображение за Francis Schaeffer and the Shaping of Evangelical Americaудачни и, докато отношенията му с МакИнтайър бързо се влошават, опитва нова тактика. Именно през тези десетилетия Шефър се ангажира сериозно с културата и историята, опитвайки се да достигне млади и добре образовани европейски студенти с един последователен християнски светоглед. По онова време това е нещо почти непознато за консервативното евангелско движение и той се превръща не само в новатор, но на практика и в пророк, който сочи нов път.

Днес, няколко десетилетия по-късно, оценката на работата му е доста по-критична. Шефър никога не е бил истински учен и почти сигурно никога не е чел трудовете на хората, с които задочно дебатира. Това е причината, поради която макар в общата картина на историята на идеите, която той чертае да има немалко верни щрихи, доста от детайлите и анализите са дълбоко погрешни. Това може и да не е видно за обикновения читател, но днес например трудно ще намерим сериозен учен, който да смята, че Ренесансът е хуманистична противоположност на Реформацията или че Тома Аквински е разделителна фигура за вярата и разума.

Иронично, Шефър също така сам се оказва в голяма степен продукт на Просвещението, което толкова сериозно критикува. Това ясно личи от ударението, което поставя на рационализма и разума в установяване на верността на християнския светоглед. В някои свои лекции и книги Шефър усеща идването на постмодернизма, но никога не успява да го адресира с нещо повече от пропозиционен рационалзиъм. Вероятно това е причината днес неговите произведения да са доста по-неефективни за достигане на новото поколение, което вижда света и мисли по много различен начин[4]. Накрая, Шефър никога не успява да приеме добре критиката, отправена към него, дори когато тя е изказана уважително и с най-добри намерения. В края на живота си той влиза в конфликт с няколко млади християнски учени като Марк Нол, Уилям Едгар и Джордж Марсдън, които е опитват да коригират някои неточности в неговите разсъждения – най-вече по отношение на твърденията за християнската основа на американската конституция. За Шефър щом не са съгласни с него, те са либерали…

Със сигурност Шефър не е нито интелектуален гений, който успешно оборва съвременните философски идеи с християнски светоглед, нито дори достатъчно задълбочен анализатор. От разстоянието на времето неговите недостатъци се виждат още по-ясно. Въпреки това Шефър със сигурност е нещо друго – той е човек, който в едно време, в което голяма част от консервативното западно християнство е изгубило своята интелектуална сила (това, което Марк Нол нарича „скандалът на евангелския ум“[5]) призовава вярващите да се ангажират сериозно със заобикалящия го свят и култура и показва нагледно как това може да бъде направено. С това той вдъхновява голям брой млади умове, които след това тръгват в тази посока. Съвременни учени като Уилям Едгар, Джордж Марсдън, Нанси Пиърси и Ос Гинес са повлияни от него. Вероятно никога няма да разберем колко са те. Към това трябва да прибавим и много по-големия брой обикновени вярващи християни, които са научили от Шефър, че заобикалящия го свят е там и очаква тяхното адекватно и интелигентно ангажиране с него.

Шефър не е единственият, който върви по този път и го сочи, но той със сигурност е един от пионерите в новата християнска история. И за това ние трябва да му бъдем завинаги благодарни.


[1] Barry Hankins. Francis Schaeffer and the Shaping of Evangelical America. Grand Rapids: Eerdmens, 2008.

[2] Не съм чел също преведената у нас „25 основи библейски изучавания“. София: Нов човек, 1992. Допълнително на английски съм чел „A Christian Manifesto“, Crossway, 2005 и „The Mark of the Christian“, IVP, 2013.

[3] Няколко десетилетия по-късно Шефър по подобен начин напада новата неоевангелска семинария Фулър в битката за непогрешимостта на Библията, представяйки ги като либерали – нещо, което със сигурност е невярно.

[4] Мисля, че е вярно заключението, което Бари Ханкинс прави, сравнявайки Франсис Шефър с К.С. Луис, който съвсем не е толкова крайно логичен колкото Шефър и именно това е причината той да запазва своята привлекателност и убедителност като  християнски апологет.

[5] Виж Mark Noll. The Scandal of the Evangelical Mind. Grand Rapids: Eerdmens, 2010.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.